Решение № 12353 от 14.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2663/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Председателя на Държавна агенция за бежанците /ДАБ/ при Министерски съвет, чрез процесуален представител А.Георгиева-началник на отдел Качество на правосъдието служител с юридическо образование, срещу Решение 451/29.01.2024 г., постановено по адм. дело 1392/2023 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което е отменено негово Решение 19193 от 30.11.2023г.. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяната по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил фактите и обстоятелствата, установени в хода на административното производство и е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е изискал, по свой почин, от Председателя на ДАНС, да представи информацията, която се съдържа в справка, рег. RB2022001-001-03/М-6-3492 от 20.10.2023 г. Посочва, че в съответствие с чл.14 и чл.17 от Директива 2011/95/ЕС и чл.12, ал.1, т.6 и чл.12, ал.2, т.4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ и становището на ДАНС, Председателя на ДАБ е действал при условията на обвързана компетентност, без право на преценка, поради което издаденото от него решение, противно на изводите на съда, е съобразено с материалния закон. Иска да се отмени обжалваното решение на АС-Хасково и делото се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав или алтернативно се постанови решение, с което се отхвърли жалбата на У. Б. С. срещу Решение 19193 от 30.11.2023 г. на Председателя на ДАБ при МС. Ответникът - У. Б. С., гражданин на Ирак, чрез процесуалния си представител адв.Михайлов, в съдебно заседание,оспорва касационната жалба и счита за правилни изводите на първоинстанционния съд. Иска обжалваното решение, като правилно и обосновано, да бъде оставено в сила, Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалбата на У. Б. С., гражданин на Ирак, срещу решение 19193/30.11.2023 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ е постановен отказ да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на лицето и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените указания. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, в т. ч. писмо рег. М-21897 от 24.10.2023 г. на ДАНС, с което ДАНС възразява срещу предоставянето на международна закрила в Република България на У.С., тъй като агенцията разполага с информация, че лицето представлява заплаха за националната сигурност. Административният орган е приел, че становището на ДАНС, който орган притежава изключителната компетентност да извърши преценка за наличието на обстоятелствата по чл.12, ал.1, т.6 и чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ, е задължително за ДАБ и независимо, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 6 от ЗУБ, такъв следва да бъде отказан Изложените от административния орган съображения при постановяване на решение 19193/30.11.2023 г. не са възприети от решаващия съд. Последният е приел, че оспореният акт е немотивиран, постановен при допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила, в противоречие на решение от 22.09.2022 г., постановено от Съда на Европейския съюз /СЕС/ по дело С-159/19, тъй като отказът на органа да предостави на иракския гражданин статут на бежанец и хуманитарен статут е обусловен единствено от даденото от ДАНС, немотивирано становище. Съдът е посочил, че немотивираното становище от една страна е препятствало адресата на акта надлежно да упражни правото си на защита, а от друга страна и самият орган да извърши преценка налице ли е изключението по чл.17, §.1, б.г от Директива 2011/95/ЕС. Счел е, че представеното по делото становище на ДАНС не представлява достатъчно доказателство, от което да се изведе заключението, че са налице сериозни основания да се счита, че лицето представлява заплаха за националната сигурност. В заключение е обосновал извода, че като не е спазил правилото на чл. 35 от АПК и специалната разпоредба на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, административният орган е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила и като незаконосъобразен, е отменил оспорения административен акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговата отмяна. Настоящата инстанция напълно споделя мотивите на съдебния състав и препраща към тях, съобразно правомощията си по чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. Според постоянната практика на СЕС принципът на предимство на правото на Европейския съюз утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните съюзни норми, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези норми на тяхната територия. Позоваването от държава членка на разпоредби на националното право, включително и конституционни, не би могло да засегне единството и ефективността на правото на ЕС, защото действието на принципа на предимство на съюзното право обвързва всички органи на дадена държава членка, без националните разпоредби да могат да са пречка за това (Решение от 23.11.2021 г. на СЕС по дело С-564/19, т. 78 и т. 79). Неотклонно застъпвано в практиката на СЕС е и виждането, че когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с изискванията на правото на ЕС, принципът на предимство на правото на Съюза изисква националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на съюзното право, да гарантира пълното им действие, като при необходимост, по собствена инициатива, да остави без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията. (Решение от 18.01.2022 г. на СЕС по дело С-261/20, т. 30). Предвид изложеното, правилен се явява извода на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт, поради противоречието му с постановеното по дело С-159/21 на СЕС, решение от 22.09.2022 г. При формиране на правните си изводи административният съд е отчел даденото в заключението на СЕС по дело С-159/21, тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ. Според възприетото от СЕС, в решението му по дело С-159/21, чл. 4, § 1 и § 2, чл. 10, § 2 и § 3, чл. 11, § 2 и чл. 45, § 3 от Директива 2013/32 във връзка с чл. 14, § 4, б. "а" и чл. 17, § 1, б. "г" от Директива 2011/95 не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Според мотивите на Съда в горепосоченото решение, единствено решаващият орган, /който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32 е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и да вземе решение като първа инстанция по такива случаи, т.е. по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ - председателят или заместник-председателят на ДАБ/, под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на чл. 14 и чл. 17 от Директива 2011/95, едва след която да приеме решение. Този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на национална правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставената по-рано международна закрила. СЕС е посочил, че решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известена. В този смисъл е и константната практика на ВАС, след решението по дело С-159/21 на СЕС. Следователно, ценена в контекста на изложеното, безспорната установеност по делото, че на чужденеца е отказан хуманитарен статут, само заради изразеното от ДАНС отрицателно становище, при това без овластеният за вземане на решение относно предоставянето на този статут орган, да е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на иракския гражданин, налага правилно формирания от административния съд извод, че оспореният административен акт е несъответен на решението на СЕС по дело С-159/21 и даденото с него тълкуване. Тъй като административният орган следва да извърши преценката на посочените обстоятелства и адресатът на акта да има възможност надлежно да упражни правото си на защита, несъстоятелно е твърдението в касационната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е изискал, по свой почин, от Председателя на ДАНС, да представи информацията, която се съдържа в справка, рег. RB2022001-001-03/М-6-3492 от 20.10.2023 г. В чл. 75, ал. 2 ЗУБ е визирано изискването, при произнасяне по молба за международна закрила да бъдат преценявани всички относими факти, декларации или документи, свързани с личното положение на молителя, държавата му по произход и възможността лицето да се ползва от закрилата на друга държава, чието гражданство би могъл да придобие. Наред с всички останали данни при тази преценка следва да бъде взето предвид и писменото мотивирано становище на ДАНС, съгласно чл. 58, ал. 10 ЗУБ. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,