Решение № 6293 от 1.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6855/2014 г.

Решение № 6293 от 1.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6855/2014 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Мария Иванова Бонева от гр. София против решение № 1866/24.03.2014 г., постановено по адм. д. № 10706 по описа за 2013 г. на Административен съд - София град. Релевират се оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Конкретните оплаквания са за неправилно приложение на разпоредбите на Наредба № 13/2001 г. във връзка с извършеното принудително изпълнение на заповед № ДК-02-П-к-06/12.07.2007 г. на началника на РДНСК Перник, във връзка с което се твърди, че е налице незаконосъобразно бездействие на административните органи по принудителното изпълнение, твърди се също така и нарушение на разпоредбите на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Според касационния жалбоподател съдът не е разгледал оспорванията на представените от страните документи, неправилно е била разпределена доказателствената тежест между страните. Съдът не е разгледал претенцията в съответствие с изискванията на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Навежда се твърдение, че при принудителното изпълнение правото по чл. 8 от ЕКПЧ на защита на жилището, на личния и семейния живот е било нарушено. След представяне на удостоверението за търпимост на сградата, предмет на принудително събаряне на ищцата е следвало да се даде възможност да обитава единственото си жилище до разрешаване на въпроса къде да бъде настанена, а приложената от административния орган мярка според ищцата е била непропорционална. Ответниците по касационната жалба - Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Дирекция "Национален строителен контрол" чрез процесуалните си представители оспорват същата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба, поради това, че липсват доказателства за обжалване на действията на органа по изпълнение в рамките на изпълнителната производство и същите да са отменени по съдебен ред. По този начин не се установява наличието на незаконосъобразно действие във връзка с принудителното изпълнение и не е налице причинно-следствена връзка между действията, респ. бездействията и неимуществените вреди за ищцата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. С оглед събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, Върховният административен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по делото е висящо за втори път пред Административен съд - София град след отмяна на постановеното при първото разглеждане на делото решение № 1607 от 26.03.2012 г. по адм. д. № 8800/2011 г. Образувано е било по искова молба на Мария Иванова Бонева от гр. София срещу Дирекция за национален строителен контрол и Министерство на регионалното развитие с искане за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 20 000 лева резултат на незаконосъобразни действия на длъжностни лица на РДНСК - Перник, осъществени във връзка с принудително изпълнение на заповед № ДК-02-П-к-06/12.07.2007 г. на началника на РДНСК - Перник за премахване на строеж "Жилищна сграда", находящ се в поземлен имот пл. № 534, м. "Черешите", с. Драгичево, община Перник, ищцата е преживяла сериозен стрес и силно се е влошило здравословното й състояние - психическо и физическо. Твърди се, че срутването на жилищната сграда в процедурата по принудително изпълнение е извършено незаконосъобразно и от лица без компетентност за осъществяване на принудително изпълнение и при грубо нарушение на императивните норми на Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и Наредба № 13 от 23.07.2001 г. Твърди се, че въпреки наличието на движими вещи в постройката, обзавеждане и оборудване, те не са изнасяни и са напълно унищожени със срутването на сградата, без административният орган да е изпълнил законовото си задължение да извърши принудителното изпълнение на заповедта, след като се опразни сградата и движимите вещи се изнесат и дадат за съхранение. Възразява се също така, че ищцата не е била уведомявана за започване на процедурата по принудително изпълнение по надлежния ред и от компетентни лица, както и не са били взети предвид сериозните проблеми със здравословното й състояние. Претендира се съдът да се произнесе с решение, с което да осъди ответниците да заплатят сумата в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в силен стрес и влошено здравословно състояние - повишено кръвно налягане и хипертония, в резултат на незаконосъобразни действия на служители на ответниците, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски. Административният съд е установил фактическата обстановка по делото, съгласно която със заповед № ДК-02-П-к-06/12.07.2007 г. на началника на РДНСК - Перник е било разпоредено, на основание чл. 225, ал. 1 и чл. 222, ал. 1, т. 10 от ЗУТ, да бъде премахнат от възложителя Мария Бонева незаконен строеж "Жилищна сграда", находящ се в поземлен имот пл. № 534, м. "Черешите", с. Драгичево, община - Перник, с административен адрес. Заповедта за премахване е била обжалвана от ищцата и с влязло в сила решение № 150/28.12.2007 г., постановено по адм. дело № 206/2007 г., Административен съд - Перник е отхвърлил жалбата, като неоснователна и е потвърдил заповедта. С решение № 15644/17.12.2009 г., постановено по адм. дело № 14783/2009 г., ВАС е отхвърлил и искането на ищцата за отмяна на влязло в сила определение по адм. дело № 10401/2009 г. на ВАС, с което е оставено в сила разпореждане от 24.06.2009 г. на председателя на Второ отделение на ВАС по вх. № 8515/2009 г. на този съд. След влизане в сила на съдебното решение на Административен съд - Перник, на основание чл. 277, ал. 1 от АПК, до ищцата е изпратена покана за доброволно изпълнение на заповедта с изх. № П51/06-00-022/08.01.2010 г., получена лично от нея на 14.01.2010 г., видно от известие за доставяне ИД PS 2300 00274У Х. Съставени са протокол № II-51/06-III/02.02.2010 г. и протокол № II-51/06-IV/21.04.2010 г. съобразно приложение № 1 към чл. 4, ал. 1 и приложение № 3 към чл. 5, ал. 1 от Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК /Наредба № 13/2001 г./, като с протокол от 10.11.2010 г. е избран и изпълнител на принудителното премахване. До ищцата е изпратено писмо с изх. № ПК-2939-01-857/25.02.2011 г., с което е уведомена за стойността на принудително премахване съгласно офертата на избрания кандидат, с който е сключен договор № фо-13-221/08.04.2011 г. Писмото е публикувано и на интернет страницата на ДНСК. Съгласно констативен протокол от 15.04.2011 г. на служители РДНСК - Перник ишцата е била уведомена по телефона за възлагателно писмо с изх. № ПК-2939-03-596/13.04.2011 г. на началника на ДНСК и писмо с изх. № П51-06-00-469/15.04.2011 г. на началник на сектор Перник при РДНСК - Югозападен район, с което са определени дата и час за премахване на незаконния строеж. Във връзка с така предприетите действия по осъществяване на принудителното изпълнение ищцата е подало няколко молби за отлагане на изпълнението, поради влошено здравословно състояние, на които с писмо изх. № П51-06-00-530/29.04.2011 г. е отговорено, че искането не следва да бъде уважавано поради липса на предвидените в закона предпоставки за отлагане на изпълнението. Съставен е протокол № П-51/06-Х/03.05.2011 г., съгласно приложение № 3 към чл. 10 от Наредба № 13/2001 г. и е съставен протокол от 04.05.2011 г. по приложение № 5 към чл. 15, ал. 1 от Наредба № 13/2001 г. Съгласно писмо вх. № 2222/27.01.2012 г. на кмета на Перник при изземване на вещите от процесния строеж е присъствал зетят на ищцата, който е заявил, че всички вещи, намиращи се в сградата, ще бъдат съхранени в указано от него място, като за това обстоятелство е съставен и протокол - опис на вещите, намиращи се в строеж "Жилищна сграда" в имот пл. № 534, м. "Черешите". От приетите по адм. дело № 8800/2011 г. по описа на Административен съд - София град гласни доказателства, чрез разпита на свидетел - дъщеря на ищцата, административният съд е приел, че процесният строеж е бил единствено жилище на ищцата. Съгласно показанията на свидетелката за събарянето на сградата тя и майка й са били уведомени и предния ден са изнасяли покъщина, като в деня на събарянето са отишли рано, за да приберат останалите неща, но към 8.30 часа машините вече са били там. Свидетелката заявява, че при извършване на събарянето ищцата е била изключително притеснена и разстроена, като впоследствие започнала да приема лекарства, включително от психиатър са й изписани антидепресанти /валериан, ксанакс/ и плачела постоянно. Въз основа на тези доказателства, съдът е достигнал до следните правни изводи: За да възникне правото на обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и за да бъде ангажирана отговорността на ответника, е необходимо ищцата да докаже кумулативното осъществяване на следните елементи на фактическия състав: настъпила вреда в правната сфера на ищцата, която включва реално причинени щети и пропуснати ползи, незаконосъобразно действие и/или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, вредата трябва да е настъпила в резултат на незаконосъобразно действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, вредата да е настъпила при или по повод изпълнение на административна дейност и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразното действие и бездействие и настъпилата вреда. Съдът е изложил съображения, свързани с приложението на ЗОДОВ, съгласно които Законът за отговорността на държавата и общините за вреди доразвива принципа, че всеки дължи обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму, като създава облекчен ред за ангажиране на отговорността на държавата за вредите причинени на нейните граждани от органите на администрацията при изпълнение на правно-регламентирана административна дейност. В процесния случай, за да се ангажира тази отговорност по отношение на ответниците, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да се установят елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба - незаконните действия, извършвани от длъжностни лица на ответниците, които са свързани с изпълнение на административна дейност, претърпяна от ищцата вреда и причинна връзка между незаконните действия и вредата. Според съда не се е установило по безспорен начин, че всички елементи на този фактически състав са налице. В конкретния случай от приетите по делото доказателства безспорно се установява, че не е налице абсолютната процесуална предпоставки за ангажиране на отговорността на ответниците, предвидена в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно - претендираните вреди да са резултат от незаконосъобразно действие на служителите на ДНСК и МРРБ по повод принудителното изпълнение на влязла в сила заповед за премахването на незаконен строеж, собственост на ищцата. Заповедта за премахване на незаконния строеж, собственост на Бонева е влязъл в сила, стабилен административен акт, който подлежи на принудително изпълнение и в рамките на компетентността на органа по изпълнение и при спазване на законовата процедура, тази заповед в процесния случай е била изпълнена. Ищцата, като страна в изпълнителното производство, е разполагала с правната възможност да обжалва всички действия на органа по изпълнението, които евентуално неправомерно са засегнали правата й, включително и действията по съоществяване и на самото принудително събаряне на процесния строеж. В случая, не се и твърди, административният орган да е извършил действия или да е отказал извършването на такива, които да са оспорените от ищцата и отменени по съответния ред /чл. 294 и сл. от АПК/ от компетентния съд. По делото липсват каквито и да било доказателства ищцата да е обжалвала действията на органа по изпълнение в рамките на проведеното изпълнително производство, в частност действията, осъществени от служителите в деня на събарянето на процесния строеж, пред съда и същите да са били отменени като незаконосъобразни. Съдът е достигнал до извод, че предприетите действия по принудително изпълнение на заповедта за премахване на незаконен строеж са извършени в съответствие с разпоредбите както на АПК, така и на ЗУТ и Наредба № 13/2001 г. На ищцата е била редовно връчена покана за доброволно изпълнение на основание чл. 277, ал. 1 от АПК, като в указания срок такова изпълнение не е било осъществено от нея. След като не е предприела действия по доброволно изпълнение на влязлата в сила заповед ищцата е била уведомена за деня и начина на принудителното изпълнение. При последвалото принудително изпълнение, при което е извършено събаряне на жилищната сграда и изнасяне на намиращите се в нея вещи, няма данни движимото имущество да е било унищожавано или разграбвано. Не се доказва също така в настоящото съдебно производство действията по принудително изпълнение на длъжностните лица на ответника ДНСК да са предприети незаконно при отложено по реда на чл. 278 от АПК принудително изпълнение. От доказателствата се установява, че направеното искане на ищцата за отлагане на принудителното изпълнение не е било уважено от органа по изпълнението. Съдът е намерил, че не е доказано не само наличието на незаконосъобразно действие от страна на длъжностни лица на ответниците, но и причинна връзка с претендираните от ищцата неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от увреждането. Причинната връзка между противоправното поведение и вредата, като факт от действителността, трябва да бъде доказана във всеки конкретен казус, като това доказване е в тежест на ищеца. Действително по делото се установява, че ищцата е била разстроена от случващото се в резултат на принудителното изпълнение и разрушаване на собствената й жилищна сграда, но това нейно състояние не се намира в причинно-следствена връзка с незаконни действия, извършвани срещу нея от лицата, осъществяващи принудителното събаряне на процесния незаконен строеж. По отношение на исковата претенция на ищцата към ответника МРРБ се приема, че този ответник не е страна по материалното правоотношение. Настоящият състав на Върховният административен съд намира така постановеното решение за валидно и допустимо. По повод правилността на съдебното решение съдът съобрази следното: първоинстнационният административен съд е направил неправилна правна квалификация на предявения иск, като го е квалифицирал като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Това обстоятелство само по себе си не се отразява върху правилността на решението с оглед критериите посочени в чл. 209, т. 3 АПК. От обстоятелствената част на исковата претенция и петитума на същата става ясно, че искът за вреди се основава на твърдение за незаконосъобразни действия и бездействия на органа по изпълнение във връзка с принудително изпълнение на заповед № № ДК-02-П-к-06/12.07.2007 г. на началника на РДНСК Перник. Глава седемнадесета на АПК, отнасяща се до изпълнението на административните актове и съдебни решения съдържа специален по отношение на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ иск - този по чл. 299, ал. 1 АПК, съгласно който за вредите, причинени на граждани и организации от незаконно принудително изпълнение, отговаря имуществено държавата, ако административният орган по изпълнението е държавен, и общината, ако органът е общински, независимо от това дали вредите са причинени виновно. Доколкото искът се разглежда по правилата на чл. 203 и сл. от АПК, съгласно чл. 300 АПК и по силата на изричната законова препратка на ал. 2 на чл. 203, изискването за наличие на незаконосъобразно действие или бездействие на органа по изпълнение и причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, следва да бъде предмет на установяване, както правилно е приел съдът. Настоящата инстанция споделя изцяло изводите на първоинстнационния съд, за неоснователност на оплакванията за нарушаване на процедурата за принудителното изпълнение, регламентирана в Наредба № 13/2001 г. Специалните правила, уредени в подзаконовия нормативен акт са били спазени, както правилно е приел в мотивите си съдът. Правилно е и съображението, че предмет на изпълнение е влязъл в сила административен акт, който съобразно чл. 268, т. 1 АПК представлява годно изпълнително основание. Верни са констатациите, че актовете, действията и бездействията на органа по изпълнение, който съобразно чл. 271, ал. 1, т. 1 АПК е административният орган, който е издал административния акт, не са били обжалвани по реда и в производството по чл. 294 и сл. от АПК и съответно - не са отменяни от съда. Следва да се отбележи, че независимо от кореспонденцията с Омбудсмана на РБ и ДНСК, до съдебната инстанция като контролно-отменителна такава в производства по раздел пети и шести от АПК ищцата не е прибягвала в хода на цялото изпълнение, приключило със събаряне на незаконната сграда, независимо, че единствената възможност действията по принудително изпълнение да бъдат отменени или спрени по съдебен ред, е именно обжалването им. АПК разполага със значителен брой правни средства за защита на длъжника срещу незаконно изпълнение. Такива са жалбите по чл. 294 АПК срещу незаконни актове, действия или бездействия на органа по изпълнението, както и отрицателният установителен иск по чл. 292 АПК, чрез който задължението - предмет на изпълнение може да се оспори въз основа на факти, настъпили след издаването на изпълнителното основание. Липсата на проведено съдебно производсто по чл. 294 или 292 АПК обаче не е доказателство за законосъобразност на изпълнението и не може да обоснове извод, че действията по принудително изпълнение са били съобразени със законовите изисквания, поставени към органа по изпълнението. Липсата на обжалване доказва единствено обстоятелството, че актовете, действията или бездействията на органа по изпълнение не са били отменени като незаконосъобразни по съдебен ред в производство по чл. 294 АПК, че не е установена липса на задължение, подлежащо на изпълнение / чл. 292 АПК/. Въпреки липсата на проведен контрол за законосъобразност, законността на изпълнението, съразмерността му са принципи, които е длъжен да приложи органът по изпълнението. АПК е уредил изрично редица административнопроизводствени действия, включително и процесуалните действия по спиране и прекратяване на изпълнителното производство, с които е вменил задължения на изпълнителния орган. В съответствие с тези два принципа административните органи са длъжни да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел /чл. 6 АПК/. Посочването на тези два принципа /на законност и съразмерност/ в случая е необходимо с оглед преценката на действията на органа по изпълнение, не толкова в светлината на формалните процесуални действия като уведомяване, призоваване на длъжника, протоколиране на действията по изпълнение, за които административният съд обосновано приема, че са спазени, колкото в светлината на две обстоятелства, които имат значение за упражняването и до зачитането на основни права на гражданите. На първо място от значение е фактът на издадено удостоверение по § 16 от ПР на ЗУТ за упражняването на права, а на следващо място е твърдяното обстоятелство, че събореният имот представлява единствено жилище за ищцата, с оглед позоваване на нарушение на правата по чл. 8 от ЕКПЧ. Тези два юридически факта са били задължителни за обсъждане на първо място от органа по изпълнение, тъй като, както се посочи, зачитането на правата на гражданите е задължение на първо място на администрацията. Те са задължителни за обсъждане и от съда, който е трябва да прецени съобразеността на действията по изпълнение както с подзаконовите нормативни актове /Наредба № 13/2001 г./, така и със законовите разпоредби на АПК, и с нормите и стандартите по защита на основните права на гражданите, установени в ЕКПЧ и съдебната практика на ЕСПЧ. Видно от доказателствата органът по изпълнение е бил уведомен и е знаел за съществуването на тези два юридически факта. вкл. и чрез искането от 3.05.2011 г. за отсрочване на изпълнението. Доказателства за наличие на удостоверение по § 16 ПЗР ЗУТ, както и относно факта, че жилището е единствено за ищцата, са били налице и пред административния съд. Въпреки това нито органът по изпълнението, нито съдът са ги обсъдили в мотивите към актовете си. На същите не е придадено правно значение. Удостоверението по § 16 ПР ЗУТ е с дата от 26.01.2010 г., т. е. то е издадено след влизане в сила на заповедта за премахване на строежа. Съгласно посочената разпоредба строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване. Те могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след представяне на удостоверение от органите, които са овластени да одобряват съответните инвестиционни проекти, че строежите са търпими. В случая, предвид обстоятелството, че в производството по чл. 225 от ЗУТ и в това по § 16 от значение са едни и същи обстоятелства, включени във фактическия състав на двете норми, както и поради влизането в сила на административния акт по чл. 225 ЗУТ, удостоверението по § 16 ПР на ЗУТ е било непротивопоставимо на органа по изпълнението. Същият се счита обвързан от задължителната сила на административния акт по чл. 225 ЗУТ, чиято законосъобразност е потвърдена по съдебен ред. Доколкото удостоверението по § 16 е факт, възникнал след влизане в сила на заповедта за премахване на строежа, за ищцата са съществували процесуалните възможности, предвидени в АПК, за които се посочи по-горе, но от които тя не се възползвала. По отношение на факта, твърдян пред административния орган и установен в хода на съдебното производство, че събореният имот представлява единствено жилище за ищцата - факт, посочен с оглед защита на правата по чл. 8 от ЕКПЧ, настоящата инстанция съобрази следното: Правото на неприкосновеност на жилището е регламентирано от чл. 8, § 1 от ЕКПЧ. Намесата в упражняването на това право от страна на държавните власти е недопустима, освен в случаите, предвидени от закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето, морала, правата и свободите на другите. Както се установява от разпоредбите на Конвенцията и съдебната практика на ЕСПЧ право на жилище не регламентирано от Конвенцията. Предмет на защита е правото на зачитане на съществуващото жилище, като в това понятие се включват широк кръг от обекти, вкл. и вили и почивни домове, каравани и временни и постоянни постройки, незаконни постройки в това число. При изследване на въпроса за нарушение на правото по чл. 8 ЕКПЧ, на което касационната жалбоподателка се позовава в касационната жалба, ЕСПЧ прилага тест, който включва отговор на въпроса дали е налице защитим по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ интерес, дали е налице намеса в упражняване на правото от страна на държавните власти. Ако това е налице, дали намесата е обоснована с национална правна норма и дали е оправдана с някое от основанията по § 2 на чл. 8 ЕКПЧ, т. е. дали тя преследва една или няколко легитимни цели, след което се изследва въпросът дали е необходима в едно демократично общество, дали тя е пропорционална. В контекста на процесното дело, се установява че сградата, предмет на премахване, има характеристика на жилище за ищцата по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ, независимо, че постройката е незаконна по законовите критерии на ЗУТ, доколкото е налице трайна фактическа връзка на постоянно обитаване от страна на лицето. Това обстоятелство е било установено пред първоинстанционния съд. В този смисъл е налице защитим по чл. 8 ЕКПЧ интерес. Налице е премахване на сградата, осъществено в регламентирана от закона процедура - чл. 225 ЗУТ и чл. 268 и сл. АПК, т. е. налице е намеса в упражняване на правото от страна на държавните власти. Събарянето на сградата, поради нейната незаконност е предвидено с влязъл в сила административен акт, издаден в съответствие със законовите разпоредби на ЗУТ, чиято законосъобразност е потвърдена от страна на съда. От изложеното следва, че намесата в упражняване на правото по чл. 8 ЕКПЧ има своето законово основание в националното право - предвидена е в законова разпоредба, действаща на територията на страна по Конвенцията. Незаконното строителство по правило е в противоречие с действащите правила и норми по строителството, ето защо неговото премахване, в случай, че то не бъде узаконено на основанията, по реда и в сроковете, предвидени в закона, цели защита на установения правов ред. Следователно актът за премахване на незаконен строеж може да се приеме като такъв в защита на обществения ред, на правата и свободите на другите, т. е. той намира своето оправдание в основанията, посочени § 2 на чл. 8 ЕКПЧ. Тук следва да се има предвид, че дори да се приеме, че годината на строителство на сградата е 1984 г., така, както се твърди в удостоверението по § 16 ПР ЗУТ, то в периода на действие на закона е била предвидена възможността по § 184 ПР ЗУТ за узаконяване на незаконните постройки, построени преди влизане в сила на закона - 31.03.2001 г. Видно от доказателствата, ищцата не е предприела законови стъпки за узаконяване на жилището си, независимо, че това е било единственото й жилище и същата е била със съзнание, че това е незаконен строеж. По въпроса дали предприета от властите мярка по събаряне на незаконното жилище е необходима в едно демократично общество, настоящата инстанция, с оглед установените обстоятелства, свързани с проявена пасивност в поведението на касационната жалбоподателка както по узаконяване на сградата, така и във връзка в оспорване на изпълнението по реда, посочен по-горе в изложението, следва да отговори положително. Предмет на изпълнение е влязъл в сила законосъобразен административен акт по премахване на незаконен строеж. Въпросът за пропорционалността на мярката може да се изследва в рамките на съотношението - цел на мярката - степен на засягане на правния интерес на гражданина, тъй като това са рамките, поставени от чл. 6 АПК. Видно от доказателствата, сградата е единствено жилище за касационната жалбоподателка и изпълнението би я поставило под заплаха да остане бездомна, в случай, че няма възможност да си осигури друго жилище. В случая обаче няма твърдение и съответно - доказателства в насока, че тя няма възможност да си осигури друго жилище. В исковата си молба и касационната си жалба твърди, че в момента живее под наем, т. е. тя, независимо от финансовата тежест да живее на свободен наем, не е поставена от събарянето на сградата в ситуация да бъде лишена от дом изобщо, т. е. да да бъде бездомна /за сравнение делото Йорданова и др. с/у България/. Освен това възражението, че органът по изпълнение е следвало да я остави в имота и да не го събаря, като й се даде възможност да кандидатства за общинско жилище, не може да бъде противопоставено на ответната страна. От правото да кандидатства в общинско жилище и в настоящия момент, ищцата не е лишена, т. е. не може да се приеме, че изпълнението засяга и други права и свободи, освен конкретния обект на изпълнение, т. е. засягането не е в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава и изпълнява. Предвид изложеното, Върховният административен съд намира, че не са налице твърдените касационни основания, сочещи на неправилност на решението на административния съд. Решението е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд