Решение № 9604 от 21.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14008/2017 г.

Решение № 9604 от 21.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14008/2017 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от началника на Затвора гр. Бургас срещу Решение № 1578 от 12.10.2017 г., постановено по адм. дело № 1598/2017 г. от Административен съд Бургас с доводи за наличие на отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната на обжалваното решение и решаване на спора по същество, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Ответната страна – П. Земберова, чрез пълномощника си адв. Н. Кожухаров, в писмен отговор развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС – Бургас е заповед № 335/7.06.2017 година на началникa на Бургаския затвор, с която на П. Земберова, в качеството й на инспектор VI степен на приемно отделение, за периода от м. март 2016 г. до м. март 2017 г. е реализирала пропуски при попълването и правилното водене на изискуемата документация на новопостъпилите обвиняеми и подсъдими, за които липсва изготвен анализ на риска от сериозни вреди, представляващо нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 1 ЗМВР, поради което и на основание чл. 198, ал. 2 ЗМВР й е наложено дисциплинарно наказание "мъмрене" за срок от един месец. След анализ на събраните в хода на производството доказателства и обсъждане на възраженията на страните съдът е установил фактическата обстановка по делото. Въз основа на правилно установените факти е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция. Касаторът не е съгласен с мотивите на съда и счита, че съдът неправилно е констатирал наличие на съществено нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Счита също, че не е налице нарушение на чл. 206, ал. 2 ЗМВР, тъй като ДНО е взел предвид всички обстоятелства около извършеното нарушение, вкл. Цялостното поведение на държавния служител, тежестта на нарушението, формата на вината и въз основа на това е определил наказанието, което следва да понесе. Възраженията са неоснователни, а несъгласието с мотивите на първостепенния съд не е въведено от законодателя като касационно основание. Не е спорно, че проверката на документацията, водена от инспекторите на СДВР в Затвора гр. Бургас е започнала по заповед № 182 от 23.03.2017 г., подписана от гл. инсп. М. Владимиров от името на началника на затвора, съгласно заповед № 177/22.03.2017 година. Неприлагането на посочената заповед № 177 не само е основание "да се поставя под съмнение легитимността на цялата извършена проверка", а води до извод за издаване на заповед № 182 от 23.03.2017 г. от некомпетентен орган, т. е. води до извод за нейната нищожност. Аргумент за такъв извод се намира в нормата на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, съгласно която началникът на затвора има компетентността да анализира и оценява резултатите от отделните направления на дейност в затвора и да предприема мерки за подобряване и усъвършенстване на работата. Съгласно ал. 2 на текста той може да делегира, със заповед, правомощия на определени от него длъжностни лица, което обстоятелство подлежи на доказване. В настоящия случай фактът на делегиране на правомощия на инсп. М. Владимиров е останал недоказан. Касаторът твърди още, че по силата на заповед № 468 от 26.08.2014 г. на началника на Затвора – Бургас, на г-жа Земберова е възложено да изпълнява служебните си задължения в приемно отделение, от което "обективно" ставало ясно, че задължения, вменени на инспектор от приемно отделение не могат да бъдат изпълнявани от друг инспектор. Възражението не намира опора в доказателствения материал по делото и в закона. По делото не се спори, че жалбоподателката работи като инспектор VI-та степен (социална дейност и възпитателна работа) в Бургаски затвор I-ва категория. Това квалифицира същата като държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, което води до извода, по арг. от ал. 2 на текста, че за нея се прилагат разпоредбите относно държавната служба в МВР, освен ако в специалния закон не е предвидено друго. Съдът е анализирал приложимата правна уредба - чл. 194, ал. 4 ЗМВР, и е стигнал до обоснования извод, че дисциплинарната отговорност е лична, което означава, че всеки държавен служител отговаря лично за своите действия или бездействия, извършени виновно в нарушение на служебната дисциплина. Нарушение на служебната дисциплина "... е виновното неизпълнение на произтичащите от служебното правоотношение задължения, при което фактически осъщественото деяние обективно не съответства на правнодължимото поведение на служителя.". Тежестта на доказване е на административния орган, който в процесния случай не се е справил с доказателствената тежест и не е доказал, че в длъжностната характеристика са включени задължения по чл. 154, ал. 4 ЗИНЗС и че служителката не ги е изпълнявала виновно, поради което е налице неизпълнение на служебни задължения. В оспорваната пред съда заповед формално е посочено, че административният орган е взел предвид "тежестта на извършеното нарушение /и/ цялостното отношение на служителя" по време на извършване на проверката, но липсва заключение относно формата на вината, каквото задължение наказващият орган има по чл. 206, ал. 2 ЗМВР. Този факт също обосновано и правилно е бил отчетен от решаващия съд. По изложените съображения касационната жалба се преценява като неоснователна, а обжалваното решение – за правилно и законосъобразно, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора, следва да бъде уважено своевременно направеното искане от процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на разноски, за които е представено доказателство, че са в размер на 400 лева, представляващи възнаграждение на адвокат. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, пето отделение