Решение № 5246 от 25.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2565/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Областна Дирекция (ОД) при Министерство на вътрешните работи (МВР) гр. Пловдив, чрез процесуалния му представител гл. юрк. Д. Димова- Павлова, срещу решение 102 от 17.01.2023 г., постановено по адм. дело 936/2022 г. от Административен съд (АС)- Пловдив. Касационният жалбоподател оспорва решението с доводи, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводите на съда, че платеният отпуск по чл.189, ал. 1, т. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е субективно право на служителя, а не правна възможност, както и че работодателят е следвало да действа при обвързана компетентност, а не при оперативна самостоятелност. Излага доводи, че ползването на неплатен отпуск зависи от преценката и волята на работодателя, като единствено при съгласие от негова страна, същото следва да се обективира в писмен акт- заповед. Сочи, че искането /заявлението на служителя да ползва неплатен отпуск има разрешителен режим след преценка от страна на работодателя, а не уведомителен характер. Моли за отмяна на оспорения съдебен акт. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и моли адвокатския хонорар да бъде намален до минимален размер. Ответникът по касация С. Добрев, чрез адв. Лесова, в писмен отговор и становище оспорва касационната жалба като неоснователна и излага съображения за правилност на първоинстанционното съдебно решение. Претендира разноски за касационната инстанция по представен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законовоопределения срок и от надлежна страна. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение административният съд по жалба на С. Добрев, на длъжност младши експерт командир на отделение в Охрана на обществения ред в сектор Охранителна полиция към Четвърто Районно управление (IV РУ) при ОДМВР- Пловдив, отменя отказ от 16.03.2022 г. на директора на ОДМВР- Пловдив, постановен по заявление рег. 441-3174/14.03.2022 г. за ползване на неплатен отпуск по чл.189, ал. 1, т. 5 ЗМВР. За да постанови този резултат, административният съд приема, че постановения отказ е издаден от компетентен орган, но административният орган не спазва императивното изискване на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК за мотивиране на административния акт. Приема още, че отказът е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Счита, че в случая не са налице данни за липса на предпоставките на чл. 189, ал. 1, т. 5 ЗМВР за издаване на заповед за ползване на неплатен отпуск на посоченото правно основание. Сочи, че характера на неплатения отпуск по смисъла на чл. 189, ал. 1, т. 5 ЗМВР представлява субективно право, а не правна възможност на държавния служител, поради което административния орган не разполага с оперативна самостоятелност относно преценката за ползването му и е следвало да действа при условията на обвързана компетентност. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд събира релевантните за спора доказателства, които обсъжда и установява вярно и точно фактите по спора. Извежда и излага съображения за незаконосъобразност на постановения отказ. Изводът е в съответствие с материалния закон. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава необоснованост на съдебното решение. Безспорно правото на отпуск е субективно трудово право на служителя, което се защитава както от Конституцията като елемент на правото на труд (чл. 48, ал. 5), така и от националните и валидните за страната международни актове. Това право се упражнява при наличието на предвидените в закона предпоставки, зависещи от вида отпуск. В определени случаи отпускът не е субективно право, а правна възможност. В конкретния случай, за разлика на обусловената от съгласието на работодателя правна възможност за ползване на неплатен отпуск, регламентирана в Кодекса на труда, специалният ЗМВР регламентира неплатеният отпуск като субективно право - ръководителят действа при условията на обвързана компетентност и при наличие на предвидените в чл. 189, ал. 1, т. 5 ЗМВР предпоставки, като същият е длъжен да разреши ползването му. Законът за министерството на вътрешните работи, в частност цитираната разпоредба, дава възможността на държавните служители в министерството да са в неплатен отпуск до 6 месеца за цялата служба, която отпуска изисква разрешение на съответния орган, съобразено единствено с наличието на предпоставките за ползването й. В случая от съдържанието на оспорения отказ не става ясно поради какви причини административният орган отказва полагащия се на държавния служител в МВР отпуск. От доказателствата по делото е установено, че към момента на подаване на заявлението за ползване на този отпуск, същият не е ползван от държавния служител. Няма данни и за допълнително изложени мотиви, които да са довели до знанието на адресата съображенията на административния орган за постановения отказ. Налице е съществено нарушение на правилата за мотивиране на оспорения административен акт, регламентиран в чл.59, ал. 2, т. 4 АПК, което е самостоятелно основание за отмяна на оспорената резолюция, обективираща отказа. Правилно първоинстанционния съд приема, че освен, че не съдържа фактически и правни основания, които да мотивират отказа за разрешаване на неплатен отпуск, така постановеният отказ противоречи на материалния закон и неговата цел. Предвид изложеното и при липса на касационни основания за отмяна, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, претенцията на ответника по касация следва да бъде уважена, като своевременно направена и доказана, като му бъде присъдена сумата от 500 (петстотин) лева, възнаграждение за един адвокат, който не е прекомерен. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение,