Решение № 4541 от 30.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2806/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. С. от [населено място], Столична община, чрез процесуалния си представител адв. Д. Тончев срещу решение 945/09.01.2025 г., постановено по адм. дело 9523/2024 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължения (АУЗД) 7216 21967 1/28.06.2021 г., издаден от старши инспектор в дирекция Общински приходи при Столична община, с което са установени задължения общо в размер на 9 309,92 лв., от които за период от 01.01.2017 г. до 31.12.2021 г. за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в размер 3 993,83 лв. и лихва 905,34 лв. и за такса битови отпадъци (ТБО) в размер на 3 626,68 лв. и лихва 784,07 лв. Релевира се оплакване, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдът не е обсъдил повечето от повдигнатите с жалбата и писмените бележки доводи и не е изложил съображения за установените по тях факти. Твърди се, че не са обсъдени доводите за допуснати при издаването на акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК нарушения на административнопроизводствените правила, установени в ДОПК и АПК, а по повдигнатия въпрос за иницииране на процедурата и уведомяването на данъчнозадълженото лице съдът единствено е посочил, че разпоредбата на чл. 112 ДОПК е неприложима, но всъщност позоваването на тази разпоредба в жалбата и писмените бележки има само илюстративен характер с оглед цитираната практика на Административен съд София град. В същото време касаторът излага и аргумент, че ДОПК урежда законова процедура и за актовете по чл. 107, ал. 3 ДОПК, която във времето се стартира със съответното процесуално действие и приключва с издаването на акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК. В тази връзка в касационната жалба се излага оплакване, че неправилно съдът е приел, че в производството по издаване на актове за установяване на задължения, изискването на чл. 26 АПК за уведомяване на данъчнозадълженото лице било неприложимо. Това разбиране според касатора изключва конституционното право на защита по чл. 56 от Конституцията на Република България. От друга страна се твърди, с оглед разпоредбата на § 2 от ДОПК, че за да бъде изключено приложението на АПК съдът би следвало да посочи разпоредба, съгласно която изрично изключва уведомяването на лицето. В касационната жалба се сочи оплакване, че И. С. не е бил уведомен за размера на задължението, съгласно изискванията на чл. 107, ал.1, изр.1 ДОПК и не му е дадена възможност за участие в производството съгласно изискванията на чл. 34 АПК, с което е нарушено правото му на защита, а това представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. В този смисъл е цитирана съдебна практика на Върховния административен съд (ВАС) по адм. дела 11109/2013 г. 2382/2010 г. и 8386/2017 г. Според касатора съдът превратно е обсъдил и приел, че не е налице нарушение по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК от това, че в обжалваният акт не е посочено основанието за издаването му, като съдът е приел, че в случая основанието за издаването е подадената декларация по чл. 14 ЗМДТ и за издаването не е необходимо наличието на посочените в чл. 107, ал. 3 ДОПК хипотези. Касационният жалбоподател сочи и оплакване, че не е обсъдено наведеното в жалбата основание по чл. 146, т. 5 АПК за това, че оспореният акт е издаден в несъответствие с целта на закона по смисъла на посочената разпоредба, като се позовава на адм. дело 1139/2021 г. на ВАС. Направен е извод в касационната жалба, че актът, с който органът по приходите цели единствено до осуети настъпването на последиците от собственото си бездействие и не съответства на целта на закона. Иска се отмяна на обжалваното решение, както и отмяна на оспорения акт. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. Д. Тончев, както и се претендира присъждане на направените разноски по делото съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Ответникът по касационната жалба директор на дирекция Общински приходи при Столична община, чрез юриск. С. Веселинска в депозирани по делото писмени бележки, я оспорва с искане същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да се остави в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура в писмено заключение счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на И. С. срещу оспорения от него индивидуален административен акт АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт е издаден в изискуемата от закона форма противно на твърденията в жалбата, както и съдържа правни основания и фактически обстоятелства, послужили като основания за постановяването му. За еднозначно и непротиворечиво съдът е приел, че от АУЗД се установява, че е издаден въз основа на данни от декларациите, подадени от жалбоподателя За неправилно съдът е приел позоваването от жалбоподателя на разпоредбата на чл. 26 АПК, тъй като АУЗД се издават по реда на ДОПК, който се явява специален спрямо общия ред по АПК за издаване на административни актове. За неоснователно е прието от съда и оплакването, че липсва издаден акт за възлагане на проверка по декларацията, тъй като в случая не е налице акт, издаден в производство по чл. 106 във връзка с чл. 103 ДОПК, а такъв по чл. 107, ал. 3 ДОПК, за чиято валидност е достатъчно да се установи, че е издаден от компетентен орган, което условие в случая е изпълнено. Съдът е приел, за спорен въпроса за това дали са погасени задълженията за ДНИ и ТБО, съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК предвид направеното възражение от жалбоподателя, но според него то е неоснователно. Възприето е в обжалваното решение извод, направен от решаващия орган, че публичните задължения, установени с посочения АУЗД, се погасяват с изтичане на 5 годишен срок, който тече от първи януари на годината, следваща тази, през която е трябвало да се платят задълженията, освен ако в закон е визиран по кратък срок, като в случая друг такъв по кратък срок не е установен. За ДНИ съдът е счел, че съгласно чл. 60 ЗМДТ (неправилно е цитирана тази разпоредба, вместо чл. 28, ал.1 ЗМДТ) той се заплаща всяка година на две равни вноски или еднократно, а ТБО на две равни вноски до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължима.В обжалваното решение е прието, че давността за периода, за който са установени задълженията за ДНИ и ТБО не е изтекла, тъй като на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК давността е прекъсната с издаването на АУЗД 28.06.2021 г., а е връчен на жалбоподателя на 13.08.2024 г. Според съда от прекъсването на давността започва да тече нова давност съгласно чл. 172, ал. 3 ДОПК, като в този смисъл е налице позоваване на решение по адм. дело 3257/2020 г. на ВАС. Обсъдено е от съда, че съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК всички публични вземания се погасяват с изтичане на 10 годишен давностен срок, независимо от спирането или прекъсването, но и този срок съдът е счел, че не е изтекъл. За неоснователно съдът е приел и възражението на жалбоподателя, че е изтекъл и срока по чл. 109, ал.1 ДОПК. По така изложените мотиви съдът е отхвърлил жалбата на И. С., като неоснователна и недоказана. Обжалваното решение е правилно постановено. За производството по чл. 107, ал. 3 ДОПК са прилагат разпоредбите на ДОПК с оглед препращането на чл. 4, ал.1 и чл. 9б ЗМДТ, като установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси се извършва от служители на съответната общинска администрация, които са органи по приходите, а ръководителят на местното звено за местни приходи е с правомощията на териториален директор. В първоинстанционното производство изрично е заявено от жалбоподателя, че не обжалва установените размери, а възраженията му са относно погасителната давност по чл. 171 ДОПК, респ. чл. 109, ал.1 ДОПК. Обосновано в обжалваното решение са изложени мотиви, че не е изтекла погасителната давност 5 годишната, респ. абсолютната 10 годишна давност. Правилно съдът е приел, че давността по чл. 171, ал.1 ДОПК за най старите задължения за ДНИ и ТБО за 2017 г. започва да тече от 01.01.2018 г., като в чл. 28, ал.1, респ. в чл. 69, ал. 2 ЗМД във връзка с чл. 20, ал. 1 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община е указано, че данъкът, респ. таксата се заплащат в годината, за която са дължими, като с издаването на оспорения АУЗД давността е прекъсната на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК, т.е. на 28.06.2021 г. и от тази дата започва да тече нова давност съгласно чл. 172, ал. 3 ДОПК, поради което такава не е изтекла. Правилно съдът е извършил проверка и за 10 годишната давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, която не се влияе нито от прекъсване, нито от спиране на този срок, но и тази погасителна давност не е изтекла и към момента на настоящето съдебно производство. Относно възражението на касатора, че е изтекъл преклузивният срок по чл. 109, ал.1 ДОПК, макар съдът бланкетно да е посочил, че възражението за това е неоснователно, то наистина този срок не е изтекъл. Няма противоречие в съдебната практика на ВАС, че първоначално подадената декларация по чл. 14 ЗМДТ замества декларации за всяка следваща календарна година и в този смисъл е решение по адм. дело 1347/2020 г. на ВАС, Първо отделение, в което са цитирани и други решения на същия съд. Затова и преклузивният срок по чл. 109, ал.1 ДОПК не е изтекъл за първия период на 2017 г. към момента на издаването на процесния АУЗД на 28.06.2021 г., респ. и за следващите години от периода на задълженията за ДНИ и ТБО за 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. и проведеното административно производство е допустимо. С оглед изложеното настоящият касационен съдебен състав счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния съд като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане в депозираните по делото писмени бележки, на Столична община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 230,99 лв. за касационната инстанция. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение