Решение № 333 от 9.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4914/2017 г.

Решение № 333 от 9.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4914/2017 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Образувано е по касационна жалба на Г. К. К., от гр. Б., ул. "Х. Б." .№..., подадена чрез процесуален представител адв. Димитрова - Вълканова, против решение № 458 от 14.03.2017 г. постановено по адм. дело № 2125/2016 г. по описа на Административен съд (АС) - Б., с което е отхвърлена жалбата му против принудителна административна мярка (ПАМ), приложена на основание чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, от длъжностно лице при община Б.. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за нищожно, недопустимо и неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 1, 2 и 3 АПК. Като основание за нищожност на съдебното решение сочи, че съдът е излязъл от рамките на своята компетентност и се е произнесъл извън предмета на спора и направените искания. Счита, че въз основа на установените факти и обстоятелства, решаващата инстанция е констатирала наличието на нарушения, обуславящи незаконосъобразността на акта, но неправилно е приела, че те не водят до неговата нищожност с аргумента, че не са съществени. Развиват се и доводи на нищожност на решението, поради това, че съдът неправилно е приел приложената ПАМ за разпоредена от компетентен орган. Изложени са подробни оплаквания за неспазване на материалния закон. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора по същество, алтернативно обявяването му за нищожно. Направено е искане за редуциране на присъденото юрисконсултско възнаграждение. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът по жалбата - С. Н. - главен специалист в отдел "Общофункционален контрол" ("ОФК"), дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" ("УКОРС") при община Б., чрез процесуалния си представител юрк. Райнова, в писмен отговор оспорва касационната жалба, като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мнение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 03.10.2016 г. в 13:30 ч. служители на община Б. са констатирали, че жалбоподателят е паркирал собствения си автомобил марка "Р. М.", модел "Сценик", с рег. № ****, в гр. Б. на ул. "Д. Б.", с административен адрес ул. "Х. Б." .№..., в зоната на действие на пътен знак В27, с което автомобилът е пречка за движението на останалите МПС. М. е обозначено и с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на ППС. П. така установеното, длъжностно лицето - главен специалист в отдел "ОФК", дирекция "УКОРС" при община Б., е разпоредило прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП - преместване на паркирания автомобил без знанието на неговия собственик поради неправилното му паркиране на място, пречещо за движението на останалите участници. ППС е натоварено на автокран, транспортирано и разтоварено на специализиран паркинг. Констатациите от проверката са обективирани в протокол от 03.10.2016 г., съставен от длъжностното лице, с приложени към него четири броя снимки за местоположението на автомобила преди репатрирането. На същата дата е съставен АУАН № 084198/03.10.2016 г., видно от който нарушението е квалифицирано по чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като същият е връчен на жалбоподателя. При така установената фактическа обстановка, за да се произнесе, съдът е приел, че релевантни за предмета на спора са само наведените доводи за нищожност на приложената ПАМ, предвид постановеното по делото определение от 05.12.2016 г., с което е оставена без разглеждане жалбата на Кръстев с доводи за унищожаемост на мярката, оставено в сила с определение № 909/23.01.2017 г., постановено по адм. дело № 722/2017 г. по описа на Върховния административен съд, седмо отделение. Изложил е мотиви, че процесната ПАМ не е нищожна, т. к. е приложена от компетентен орган, а налагането й не е лишено от законово основание. Посочил е, че е налице правно основание за прилагане на мярката, като е приел за реализирано посоченото от административния орган нарушение по чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Относно обстоятелството дали са осъществени предпоставките по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП - налице ли е паркиране в нарушение и на правилата за движение и обозначено ли е мястото с изискуемия пътен знак, то същите касаят законосъобразността на акта, а не неговата действителност, поради което в случая попадат извън обхвата на дължимата съдебна проверка. При така възприетото от фактическа и правна страна, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Така посочените пороци на обжалваното съдебно решение могат да бъдат релевирани само при условията на алтернативност. Нищожността на съдебните решения е резултат от най-тежки пороци във връзка с формиране на волята на съдебния орган. Касае се за недостатъци, свързани с функционирането на съда, с надлежното сформиране на персоналния му състав, с изключителното му овластяване да разрешава съдебни спорове, с формата на съдебното решение или с абсолютната невъзможност да бъде разбрана изразената воля. За да бъде едно съдебно решение нищожно, трябва да не е издадено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, спорът да е извън правораздавателната власт на съда, да не е в писмена форма и да не е подписано. Обжалваното решение е издадено в писмена форма и от надлежно функциониращ състав с оглед на разпоредбата на чл. 164 АПК. Решението е в рамките на правораздавателната власт на съда и е подписано. С оглед на това доводът на касатора за нищожност на съдебното решение е неоснователен. За да бъде едно съдебно решение недопустимо трябва да не отговаря на изискванията, при които делото може да бъде решено по същество. В случая процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното производство са налице и липсват процесуални пречки. Оспорената ПАМ е подлежащ на оспорване административен акт, съгласно чл. 172, ал. 5 ЗДвП, касаторът е правосубектен, има правен интерес от оспорването. Следователно, както правилно е приел и съдът, налице са всички процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство и съответно на постановеното съдебно решение. Първоинстанционният съд е разгледал жалбата само относно искането за обявяване на нищожност на оспорената ПАМ. Жалбата в частта, с която е поискана отмяна на обжалвания акт като незаконосъобразен е оставена без разглеждане, като просрочена, с определение, което е влязло в сила. Поради това и понастоящем не следва да се обсъждат пространните доводи на касатора за незаконосъобраност на преценката за просрочие на жалбата и наличието на основания за унищожаемост на акта. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. Съобразно това и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила следните критерии, кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: 1) Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта. 2) Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление. 3) Съществените нарушения на административно-производствените правила са основания за нищожност, също само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление (например - поради липса на кворум). 4) Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора - т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание, би довело до нищожност на посоченото основание. 5) Превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило и само, ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води до нищожност. В контекста на изложеното, при правилно установена фактическа обстановка, съдът е достигнал до законосъобразен извод, че не са налице основания за обявяване нищожността на приложената ПАМ. Неоснователен е доводът за нищожност на акта, поради липса на компетентност на издателя на ПАМ и това обстоятелство правилно е било съобразено от съда. Съобразно чл. 172, ал. 1 ЗДвП, административните мерки по чл. 171, т. 1, 2, 4, т. 5, б."а" и т. 6 ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По отношение на ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП не е въведено изискване за издаването й в писмена форма. По силата на чл. 168, ал. 1 ЗДвП, в кръга на лицата, които могат да прилагат мярка на административна принуда по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, са включени и длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя. Следователно, определените от министъра на вътрешните работи длъжностни лица от службите за контрол и/или длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано ППС на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. От доказателствата по делото е видно, че в изпълнение на нормативно регламентираните си правомощия кметът на община Б., със заповед № 1453/15.06.2015 г., е възложил на служителите от дирекция "УКОРС" да съставят актове за установяване на административни нарушения, фишове и да налагат ПАМ по реда на ЗДвП. Следователно, процесната принудителна мярка е наложена от компетентен орган и доводът на касатора за липса на компетентност, водеща до нищожност, е неоснователен. При издаването на ПАМ не е допуснато нарушение на материалния закон, което да обуслови нищожност на акта. Актът не е лишен от законова опора, нито е издаден при пълна липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, което евентуално би довело до неговата нищожност. В съставения АУАН № 084198/03.10.2016 г. е посочена разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, съгласно която престоят и паркирането са забранени: на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал. В хода на първоинстанционното производство не е установено наличието на допуснати особено съществени нарушения на административнопроизводствените правила, рефлектиращи върху материализираното в акта волеизявление по начин, водещ до липса на волеизявление, респ. до нищожност на акта. При отсъствие на основни недостатъци досежно формата, съдържанието, компетентността на органа - издател на процесната ПАМ, съдът правилно е приел, че мярката не е засегната от такива съществени пороци, които да водят до нищожност. Предвид изложеното, оплакването за нищожност на приложената ПАМ правилно е прието за неоснователно и преценката на първоинстанционния съд относно валидността на акта се споделя от настоящата инстанция. По изложените съображения не са налице посочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила в частта, с която е отхвърлена жалбата на Г. К. К. с искане за прогласяване нищожността на ПАМ. Основателно е единствено направеното от касационния жалбоподател оплакване за незаконосъобразност на оспореното решение в частта му за разноските, с искане за редуцирането им. Съдебният акт е постановен на 14.03.2017 г., когато е било в сила изменението на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр. 8/24.01.2017 г.), чиято нова редакция предвижда, че размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП), препращащ към чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Последната норма определя възнаграждение за процесуално представителство по административни дела в размер от 100 до 200 лв. за една инстанция. Предвид характера на делото и сложността на правния спор, в конкретния случай възнаграждението трябва да бъде определено на минималния предвиден размер от 100 лева. Противно на доводите на касатора, непредставянето на списък по чл. 80 ГПК прави недопустима молба за изменение на решението в частта за разноските, но не е пречка за произнасяне на съда при своевременно направено искане - Арг.: т. 9 от ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При този изход на спора, основателна е претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, предвид което и на основание чл. 143, ал. 3, пр. 1, във вр. с чл. 144 АПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение, в размер на 100 (сто) лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро, във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,