Решение № 5040 от 10.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5307/2012 г.

Решение № 5040 от 10.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5307/2012 г., VIII о., докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Сийка Стоянова Павлова от гр. Русе, бул. "Фердинанд" № 23, срещу Решение № 3064 от 22.12.2011 г., постановено от Административен съд - гр. Варна по адм. д. № 3345 по описа на същия съд за 2011 г., с което е отхвърлена жалбата й против Ревизионен акт /РА/ № 181000118/1.04.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с Решение 492/15.08.2011 г. на и. д. Директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна при ЦУ на НАП. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъкват се процесуални нарушения в хода на ревизията. Касационната жалбоподателка твърди, че Съдът неправилно е приел, че тя е получател на облагаем доход и настоява, че фискът не е ощетен. От Съда се иска да отмени обжалваното решение и потвърдения с него РА, а при условията на алтернативност - да отмени РА само в частта му относно определеното й задължение за данък по чл. 35 от отменения Закона за облагане доходите на физическите лица (ЗОДФЛ) за 2006 г. за доход от наем на недвижим имот. Не претендира разноски. В с. з. касационната жалбоподателка не се явява, а процесуалният й представител адв. Демирева поддържа жалбата. Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - гр. Варна - не взема становище по жалбата и в с. з. не изпраща представител. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е основателна относно направеното алтернативно искане за отмяна на допълнително установения данък по чл. 35 ЗДОДФЛ (отм.) за 2006 г. Съдът е описал фактите по делото, по отношение на които страните не спорят. Възприетата от него фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. Релевантните по спора факти и обстоятелства са правилно установени и са последователно възпроизведени в мотивите на обжалваното решение. За да отхвърли жалбата, Съдът е намерил за обоснован и правилен извода на органа по приходите, че жалбоподателката е получател на доход от наем, на не го е декларирала, а същият подлежи на данъчно облагане. Не се споделя касационното оплакване за необоснованост на обжалваното решение поради неприемане доводите на жалбоподателката за допуснати процесуални нарушения в ревизионното производство. В мотивите на съдебния акт са изложени подробни съображения за неоснователност на възраженията относно срока за провеждане на ревизията по чл. 114, ал. 1 ДОПК и срока за връчване на РА по чл. 119, ал. 4 от същия кодекс. Тези съдебни изводи са правилни и се споделят от касационната инстанция. В тази връзка следва да се приеме за неоснователно и оплакването, основано на непроизнасяне по възражението за начислени лихви за времето от издаването до връчването на РА. По него е постановено допълнителното решение по делото под № 701 от 15.03.2012 г. и в мотивите на същото с основание е прието, че поставеният въпрос не е свързан с обжалването на административния акт. По съществото на правния спор между страните, който се свежда до правилното приложение на Закона за задълженията и договорите и ЗОДФЛ (отм.), Върховният административен съд съобрази следното: Първоинстанционният съд правилно се е позовал на правилото по чл. 10, т. 10 ЗОДФЛ (отм.), определящ като подлежащи на облагане доходите, произхождащи от наем, рента и аренда. Освен това по силата на чл. 9, ал. 4, т. 6 от същия закон наемите, платени от местно лице се считат, че са доходи от източник в България. Незаконосъобразен е съдебният извод, че щом жалбоподателката се явява собственик на отдадения недвижим имот, тя автоматично става задължено лице за доходите от наем на същия. Подобна теза не намира опора в закона. Напротив, съобразно нормата на чл. 36, ал. 3, т. 2 ЗОДФЛ (отм.) данъкът се определя и внася от получателите на доходите. Ясно е, че в случая данъчно задължено лице по ЗОДФЛ (отм.) е получателят на дохода, т.е. страната - наемодател по договора за наем, комуто се дължи заплащане на наемната цена и комуто същата е заплатена фактически. Не е задължително наемодателят да бъде собственик на отдавания под наем имот. Това е така, защото задължението за деклариране, определяне и внасяне на данък е правна последица, която законът свързва не със собствеността върху един имот, а с получаването на доход от осъществяване на конкретна правно регламентирана дейност - отдаване под наем на движимо или недвижимо имущество. Ето защо, данъчно задължено лице ще е това, което осъществява дейността и съответно получава доход от нея, макар отдаденото имущество да не е негова собственост. Законът по никакъв начин не релевира собствеността върху отдавания под наем имот като факт, който има за последица възникване на задължение за деклариране и внасяне на прекия данък. В конкретния случай за целите на наемното правоотношение синът на жалбоподателката Борислав Савов е наемодател, който няма пречка да отдава имота без противопоставяне от страна на собственика. В същия ред на мисли е и правилото на чл. 234, ал. 1, изр. първо ЗЗД, което позволява дори на наемателя да пренаеме наетата вещ без съгласието на наемодателя, стига да не е уговорено противното. Следва да се отбележи и това, че договорът за наем не е измежду онези договори, за които писмената форма е задължителна. Неправилно в противоречие със събраните доказателства Съдът е приел за недоказано твърдението на жалбоподателката за получаване на дохода от сина й. В тази насока са ангажирани убедителни доказателства - удостоверение от наемателя Тодор Йорданов и ГДД на Борислав Савов, която по недвусмислен начин го легитимира като получател на спорния доход. Ирелевантно за спора е обстоятелството, че данъкът е внесен от Савов след издаване на ревизионния акт срещу жалбоподателката. Изложеното дотук налага извода, че страната "наемодател" по наемното отношение - Борислав Савов е "получател" на дохода от наем и съответно е данъчно задължено лице по смисъла на чл. 36, ал. 3, т. 2 ЗОДФЛ (отм.). Правилно Савов е декларирал получените доходи от наем и се е задължил към бюджета с дължимия за този доход пряк данък. След като Борислав Савов е декларирал доходите от наем на недвижимия имот и същите вече са обложени, то повторното им облагане, вече като доходи на жалбоподателката, би довело до неоснователно обогатяване от страна на държавата, а очевидно не такава е целта на закона. Ето защо потвърждаващият РА съдебен акт следва да се отмени в частта, в която е отхвърлена жалбата относно данъчното задължение за 2006 г. в размер на 1035,79 лв. главница и 421,71 лв. лихва, като се се постанови отмяна на незаконосъобразния административен акт в тази част, а в останалата обжалвана част решението като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото следва да се редуцира присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение, което при имуществен интерес на спора от 1969,49 лв. и съобразно отхвърлената част от жалбата възлиза на 67,11 лв. Разноските на жалбоподателката се състоят от внесената държавна такса за въззивно обжалване възлизат на 10 лв. Не следва да се присъжда държавна такса за касационно обжалване и възнаграждение за адвокатска защита за касационната инстанция, тъй като не е поискано присъждане на разноски. Съобразно уважената част от жалбата в полза на касатора следва да се присъдят разноски по делото в размер на 7,40 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, Съдът