Решение № 26 от 19.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 150/2011 г.

Решение № 26 от 19.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 150/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК. [фирма] - [населено място] е подал касационна жалба срещу решение № 158 от 20.10.2010 г. по т. д. № 355/10 г. на Варненски апелативен съд. Касаторът е изложил оплаквания, определени от него като недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради дадена от съдилищата противоречива правна квалификация на предявения иск за заплащане на сумата 5672.43 лв. съставляваща заплатена в изпълнителното производство по изп. д 14194/05 г. на СИС при В. държавна такса - по чл. 59 ЗЗД - от въззивния съд и по чл. 55, ал. 1 пр. 1-во ЗЗД от първостепенния. Наведени са и доводи за неправилност на решението и по отношение на иска за мораторна лихва, както и в частта за заплатените разноски. Ответникът по касация - [фирма] - [населено място], чрез процесуалния си представител - адв. З. е на становище, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определение № 803 от 21.12.2011 г., постановено по делото, решението е допуснато до касационно обжалване, обосновано с вероятната му недопустимост в съответствие с указанията дадени с т. 1 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. Касационната жалба е неоснователна. Касаторът е поддържал недопустимост на постановения съдебен акт по отношение на иска за заплащане сумата 5672.34 лв. - съставляваща платена държавна такса в изпълнителното производство, проведено по титул, издаден на извънсъдебно изпълнително основание, по което принудително е била събрана сумата 65119,84 лв. - съставляваща корекция по сметка по реда на чл. 49 НППРЕМПП за ел. енергия и лихва върху тази сума, както и лихва за просрочие, признати с влязло в сила съдебно решение за недължими. По отношение на така заявения иск, страната е поддържала, че от диспозитива на съдебния акт не можело да се направи извод за квалификацията му, като не ставало ясно дали сумата е присъдена по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД или чл. 59 ЗЗД. Касаторът е обосновал възраженията си като е разгледал изискуемите фактически състави, определящи кръга от факти, които подлежат на доказване и по двата иска, като е развил разбирането си, че тази сума не се дължи независимо как ще бъде квалифицирана претенцията. По иска по чл. 59 ЗЗД е изложено разбиране за това, че решението ако иска се квалифицира така, ще бъде и недопустимо като постановено над петитума - изведено от дадената от ищеца правна квалификация на предявената от него претенция - по чл. 55 ЗЗД, и във връзка с това, че касаторът счита фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба съответни на такава правна квалификация. Доводите са правно необосновани и не установяват недопустимост на съдебния акт. Първостепенния - Варненски окръжен съд е бил сезиран с предявени в обективно съединение искове на [фирма] - [населено място] за заплащане сумата е 65119.84 лв. - представляващи корекция по сметка по реда на чл. 49 НППРЕМП, сумата 16859.02 лв. - обезщетение за просрочие, държавна такса събрана в изпълнителното производство в размер на 5672.43 лв., както и мораторна лихва в размер на 29513 лв. считано от 12.02.2008 г. до предявяване на иска. Следователно, в обективно съединение са били предявени няколко иска, които са разгледани от първостепенния съд, който е констатирал че сумата от 108993.88 лв., събрана принудително от ответника и призната за недължима, съставлява основния иск и съответно този иск е разгледан на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, но тъй като същият е бил признат от касатора и съответно е осъществено плащане на сумата по време на висящото производство, то този иск е бил отхвърлен и не е бил предмет на въззивното решение, тъй като по него страните не са имали спор. Като спорен е останал разглежданият иск за заплащане на сумата равняваща се на държавната такса, заплатена от ищеца в изпълнителното производство, който е и различен от основния иск и който, както първостепенния, така и въззивния съд са разгледали съобразно заявените от ищеца и установени в производството факти относими към фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД - така без да дава изрична правна квалификация /разгледан е само основния иск съобразно чл. 55, ал. 1 ЗЗД/ Варненски окръжен съд е приел, че това е сума, с която се е обеднил патримониума на ищеца и която е платена във пряка причинна връзка с поведението на ответника. В същия смисъл са и мотивите на обжалваното решение, като и с него е разглеждан фактическия състав на субсидиарния иск, който е бил и изрично квалифициран по този начин. Следователно, правно необосновано страната е поддържала различие в приетата от инстанциите по същество правна квалификация, което неправилно е изведено от липсата на разграничаване на обективно съединените искове. Неоснователно е и разбирането изразено от касатора във връзка с това, че ако иска бил квалифициран по чл. 59 ЗЗД, то налице бил и свръхпетитум, което правело произнасянето на въззивния съд недопустимо. Правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и същият изобщо не е обвързан от дадената от страните правна квалификация, нито от разбирането им /което също е равнозначно на определяне на основание на иска/ какъв би следвало да бъде той, с оглед очертаните фактически обстоятелства. В случая са предявени в обективно съединение няколко иска и поради това и твърденията на страната, че същите следва да бъдат квалифицирани по едни и същи начин не намира опора в закона, а и влиза в противоречие дори с поддържаното от нея по отношение на иска по чл. 86 ЗЗД. Следователно, с оглед изложеното постановеното решение по разглеждания иск е допустимо. Неоснователно е оплакването на страната във връзка с това, че неправилно съдът е присъдил направените в изпълнителното производство разноски и мораторна лихва. Правно необосновано касаторът, счита, че за да е налице неоснователно обогатяване с разноските по изпълнението, следва действията на съдебния изпълнител да са били отменяни от съда. Страната е направила своя извод от факт /проведеното принудително изпълнение/, чието доказване е било осъществено в производството, но същият е интепретиран неправилно с оглед защитната й теза, а не във връзка с обективните последици от този факт. Установено е било в производството, че недължимата сума, представляваща корекция по сметка е била събрана принудително от ищеца по време на висящо исково производство, третиращо нейната дължимост. Установено е, също така, че принудителното изпълнение е интервенирано от ответника по исковете - сега касатор, като той именно е атакувал спирането по чл. 250 ГПК (отм.) и е инициирал изпълнение на вземането, въпреки че същото е било основано на извънсъдебно изпълнително основание и длъжника го е оспорил изрично, включително и по съдебен ред. Поради тези осъществени и безспорни между страните факти, направената от касатора аналогия с вземания, произтичащи от следващи нормалния ход на облигационното правоотношение юридически факти не установяват поддържаната от него зависимост на дължимост на вземането от отправяне на изрична покана, с оглед началния момент на неговата дължимост, както поддържа страната - след признаване от съда на недължимостта на събраната принудително сума. Този извод произтича от характера на изпълнителния процес, който се дефинира като санкция за неудолетворяване на изпълняемото право, поради това и за да бъде реализирано принудително изпълнение, то следва да е налице именно такова изпълняемо право или само наличието му обуславя законосъобразното възникване и провеждане на изпълнението. Когато това изпълняемо право не е безусловно /както е било в разглеждания случай/ т. е. то произтича от несъдебно изпълнително основание, оспорено от длъжника и е реализирано при висящ исков процес относно съществуването му, макар и законосъобразни действията на съдебния изпълнител не заличават материалноправната незаконосъобразност на изпълнителния процес, проведен без изпълняемо право в хипотеза когато това право е отречено с приключване на спора за неговото съществуване От тук произтича и правната последица от така проведеното изпълнение, а именно заличаване с обратно действие на всички извършени изпълнителни действия. В тази връзка иницииралия изпълнение, без да е признато изрично вземането в негова полза, дължи всички последици от нарушените права на длъжника - от неправомерното засягане на неговата правна сфера с принудителното изпълнение. Поради това, същият дължи и лихва от момента на получаване на недължимо платените суми, като санкция срещу това негово поведение. В тази връзка крайните изводи за основателност на иска по чл. 86, ЗЗД са правилни, като правилно е определен и началния момент на дължимост на лихвата. Правно необосновано е и разбирането на касатора, че разноските, които дължи е следвало да бъдат преценявани, с оглед наличие на твърдяна от него добросъвестност поради това, че ищеца не бил го канил да заплати сумата, предмет на иска, преди завеждане на делото, а и като основание за плащане било само съдебно решение, което било с установителен диспозитив, а не с осъдителен, от което е изведено, че в случая той не бил дал повод за завеждане на иска, поради липса на претенция - било налице "единствено признато от съда вземане". Пространно развитите доводи са правно необосновани и несъответстващи на фактическата обстановка по спора. Както вече бе обсъдено, претендираното от касатора вземане на извънсъдебно изпълнително основание е било оспорено по надлежния съдебен ред - с иск по чл. 254 ГПК (отм.) като въпреки висящия процес по установяване наличието на изпълняемото право, сумите са били принудително събрани, а след влизане на решението, установяващо със сила на пресъдено нещо, че е липсвало изпълняемо право в полза на настоящия касатор, същият не ги е възстановил доброволно, въпреки съзнанието, че са недължимо платени, като част от понесените в резултат на принудителното изпълнение от ищеца разноски и лихви, той оспорва и до настоящия момент. Следователно, не са били налице предпоставките на чл. 72, ал. 2 ГПК (отм.) както неправилно счита страната, тъй като именно нейното поведение е станало причина не само за завеждане, но и за развитие на съдебния спор. И тъй като дължимостта на разноски се извежда от императивното правило на чл. 64 ГПК (отм.), а не от субективното разбиране на страната, на която те са възложени за тяхната недължимост, то решенията на съдилищата в тази част са законосъобразни. С оглед изложеното не са налице основания за касиране на акта и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. На ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите разноски в размер на 1000 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение