Решение № 6204 от 23.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1770/2019 г.

Решение № 6204 от 23.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1770/2019 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени две касационни жалби срещу решение № 2316/06.12.2018 г. по адм. дело № 1900/2018 г. на Административен съд – Б., с което е осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) – гр. С. да заплати на Л. С. П. сумата в размер на 5430 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – засягане на личността и достойнството, преживени страдания, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН в Затвора – Б., изразяващо се в неосигуряване на нормална жилищна площ в периода от 09.12.2015 г. до 29.09.2017 г., неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода всеки ден в периода от 20.07.2013 г. до 29.09.2017 г., липса на възможност за поддържане на елементарна хигиена, поради наличие на вредители в периода от 20.07.2013 г. до 29.09.2017 г., неефективна възможност за проветряване и вентилация в периода от 20.07.2013 г. до 29.09.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за разликата над 5 430 лв. до пълния предявен размер за сумата от 15 000 лв. Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. С., чрез процесуалния си представител ст. юрк. Чанев, който обжалва решението в осъдителната част, с която ГД "Изпълнение на наказанията" е осъдена да заплати на Л. С. П. сумата от 5430 лв. обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди заедно със законната лихва върху тези суми от датата на завеждане на исковата молба вследствие бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора – Б., както и в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на ищеца сумата от 10 лв., представляваща направени от него разноски по делото. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваните части решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, поради което моли да бъде отменено в обжалваните му части, като бъде отхвърлен предявения от Панайотов иск. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател ГДИН не се явява и не изпраща представител. В представено по делото становище от процесуалния представител на ГДИН юрк. Николова, поддържа касационната жалба по изложените в нея основания за отмяна. Втората касационна жалба е подадена от Л. С. П., понастоящем в Затвора – Б., чрез процесуалния си представител адв. Гочев, който обжалва първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлена исковата претенция по чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) като неоснователна над размера на сумата от 5430 лв. до пълния претендиран размер за сумата от 15 000 лв. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение в обжалваната му част, като постановено в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща отхвърления иск за причинени неимуществени вреди на Тодоров за разликата над присъдения размер от 5430 лв. до пълния предявен размер за сумата от 15 000 лв. срещу ГДИН. В съдебно заседание, касационният жалбоподател Л. П. не се явява и не се представлява от процесуалния му представител. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби като счита, че не са налице сочените в жалбите касационни основания за отмяна на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които решението в обжалваните му части е неблагоприятно за тях, подадени са в срок, поради което са допустими за разглеждане по същество. Разгледани по същество, същите са неоснователни. Административен съд – Б. е сезиран с искова молба от Л. С. П., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора – Б., с която е предявен иск по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. С. (ГДИН) за обезщетение в размер на 15 000 лв. за претърпени неимуществени вреди – засягане на личността и достойнството, преживени страдания, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН в Затвора – Б., изразяващо се в неосигуряване на нормална жилищна площ в периода от 09.12.2015 г. до 29.09.2017 г., неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода всеки ден в периода от 20.07.2013 г. до 29.09.2017 г., липса на възможност за поддържане на елементарна хигиена, поради наличие на вредители в периода от 20.07.2013 г. до 29.09.2017 г., неефективна възможност за проветряване и вентилация в периода от 20.07.2013 г. до 29.09.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С цел установяване на фактите по делото, освен представените по делото писмени доказателства (справка от началника на Затвора – Б. – л. ЗЗ от адм. дело № 1900/2018 г.) съдът е допуснал свидетелски показания на свидетелите Г. Д. О. и Ч. Г. И.. Приел е за безспорно установено, че в случая е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, по отношение на повечето от твърденията в исковата молба. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, съдът е приел, че през процесния период ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия, които са проявление на нечовешко и унизително отношение, поради което е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните действия и бездействия на администрацията на ГДИН и претърпените вреди. След подробен анализ на практиката на ЕСПЧ, както и на разпоредбата на чл. 284 от ЗИНЗС, свидетелските показания, и другите доказателства събрани по делото (докладите до българското правителство, отразяващи посещението и констатациите в България на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание – достъпни на електронния сайт на Министерство на правосъдието) съдът е приел за доказан по основание, но частично основателен по отношение на неговия размер. Изложени са подробни мотиви, че килиите, в които е бил настанен Панайотов не отговарят на посочените изисквания в чл. 20, ал. 3 от ЗИНЗС, тъй като за него е бил препятстван достъпа до санитарен възел и течаща вода в продължение на половината от всяко денонощие и ищеца в разрез с всички нормални етични стандарти е бил принуден да облекчава физиологичните си нужди в кофа, която се намира в същото помещение. Приел е по-нататък в мотивите си, че от представената по делото справка, всеки от лишените от свобода в групата на ищеца, през процесния период в това число и той са разполагали с площ от 1, 30 кв. м., поради което на основание чл. 284, ал. 3 е приел за доказани и твърденията на Панайотов за пренаселеност на помещенията през претендирания период. Счел е, че липсата на достатъчно жилищна площ е произвела у ищеца твърдените негативни емоционални преживявания, защото при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което му позволява спокойно биологично съществуване би причинило описаните в исковата молба неимуществени вреди, които обосновават извод за наличие на унизително отношение съгласно нормата на чл. 3 от ЗИНЗС. Предвид характера на деянието, извършено от служителите на ГДИН, увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални вреди, при отчитане на кумулативното въздействие върху лицето на условията, размера на престоя на ищеца в Затвора – Б. за периода от 20.07.2013 г. до 01.10.2017 г. – общо 1530 дни, както и размера на обезщетенията, които съдът по правата на човека присъжда в своите решения по казуси близки до процесния и при съобразяване с нормата на чл. 52 от ЗЗД, първоинстанционния съд е присъдил обезщетение в размер на 5430 лв., като е отхвърлил исковата претенция за горницата над тази сума до предявения размер от 15 000 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно изяснена фактическа обстановка и събрани в пълен обем доказателствата, съдът е направил анализ на доказателствата, направил е верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. Настоящият тричленен състав напълно споделя направените изводи в обжалваното решение, поради което смята, че същите не следва да се приповтарят. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически правно се е обосновал. В случая ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е успял да установи наличието на всички елементи от състава на чл. 284 от ЗИНЗС относно твърдените от него неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица на ГДИН, при и по повод осъществяване на административна дейност за процесния период, изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ в килиите в който е пребивавал в Затвора – Б., липса на течаща вода и санитарен възел, като административният съд законосъобразно е приел, че тези неимуществени вреди на Панайотов са доказани и е налице пряка и непосредствена причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия и бездействия на администрацията на ГДИН. По силата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушенията на чл. 3 от ЗИНЗС. В случая вредите се претендират от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Затвора – Б.. З. квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Правилно е прието от решаващия съд, че съгласно разпоредбата на чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, поради което надлежен ответник за процесния период е ГДИН. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на посочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 година. По силата на общите принципи, залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Затвора гр. С. е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода. ЕКПЧОС е ратифицирана от Рeпублика България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане под стража в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България – решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България – решение от 10.01.2012 г., в най-голяма степен това се отнася до пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Е. съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България – например Йовчев, Илиев, Радков, Шъханов и пилотното решение Нешков и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд е настоящия случай е направил. В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГДИН, защото негови длъжностни лица на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложеното наказание "лишаване от свобода" при Затвора – Б. не са изпълнили задълженията си да осигурят на Панайотов в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно минимална жилищна площ в спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му биологично съществуване, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, които да не създават предпоставки за увреждането на физическото и психическото му здраве, а също и за нарушаване на забраната установена в чл. 3 от ЕКПЧ. Предвид изложеното и събраните по делото доказателства правилно е прието от съда, че исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в Затвора – Б. за периода от 20.07.2013 г. до 01.10.2017 г. е доказан по основание – установени са елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно – доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда за ищеца от него. В тази връзка и отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за емоционални страдания, както и времевия период, съдът правилно е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД и е определил размер на обезщетението по справедливост, в размер на 5430 лв., съобразявайки го с размера на обезщетенията, които присъжда ЕСПЧ по близки казуси, а също така и с реалния стандарт на живота в Република България. Предвид изложеното касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. е неоснователна, а решението на съда, като правилно и законосъобразно, в тази част ще следва да бъде оставено в сила. По отношение на касационна жалба, подадена от Л. С. П., настоящият касационен състав на Върховния административен съд счита същата за неоснователна, тъй като първоинстанционният съд правилно и в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, а също и липсата на увреждане на физическото или психическото здраве е определил размер на обезщетението в размер на 5430 лв. като е отхвърлил предявения иск за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 15 000 лв., като неоснователен за причинени неимуществени вреди през процесния период. Обосновано съдът при определяне на размера на обезщетението, позовавайки се на писмените и гласните доказателства по делото е приел, че до 09.12.2015 г. ищецът е бил настанен сам в килия с площ 7. 70 кв. м., поради което не е бил налице факторът пренаселеност. В съответствие с материалния закон и установената съдебна практика, административният съд правилно е определил и началния момент, от който се дължи законна лихва върху главницата. По отношение на направената от процесуалния представител на ГДИН претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред първоинстанционния съд, а също и пред настоящата съдебна инстанция, касационния състав на ВАС, намира същата за неоснователна. Неоснователни са доводите в касационната жалба на ГДИН за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлено искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Това е така, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т. е разноските, направени по процесуални действия, които страната е искала да се извършат. По аргумент от горните текстове на ГПК и разпоредбата на чл. 286, ал. 3, ЗИНС, отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно – при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на ищеца, както разноски за производството, така и внесената ДТ и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно уважената част от иска. Отговорността за възнаграждението за адвокат, съответно за юрисконсулт е предвидена отделно от законодателя и при липса на указания в закона за възможността за търсене на такава отговорност, то такава не може да се търси. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на страните по делото пред настоящата инстанция на ВАС. П. изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2316/06.12.2018 г., постановено по адм. дело № 1900/2018 г. от Административен съд – Б.. Р. е окончателно.