Решение № 131 от 6.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8685/2014 г.

Решение № 131 от 6.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8685/2014 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Антоанета Иванова Илиева от гр. Русе срещу решение № 5 от 20.05.2014 г. по адм. д. № 61/2014 г. по описа на Административен съд - гр. Русе, VI състав. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът - директора на Териториално поделение на НОИ - гр. Русе, не е взел отношение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна и процесуално е допустима, а разгледана по същество е основателна. С решение № 5 от 20.05.2014 г. по адм. д. № 61/2014 г., Административен съд - гр. Русе, VI състав е отхвърлил жалбата на Антоанета Иванова Илиева от гр. Русе против решение ПОВН № 168 от 21.11.2013 г. на директора Териториално поделение на НОИ - гр. Русе, с което е потвърдено разпореждане № О-17-000-00-00649548 от 26.09.2013 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при Териториално поделение на НОИ - гр. Русе. Съдебният акт е постановен в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По първоначалното дело е било установено, че за периода 1.01.2013 г. - 31.08.2013 г., чрез Осигурителна каса при Адвокатска колегия - гр. Русе, Илиева е внасяла авансови вноски за ДОО, ДЗПО и за здравно осигуряване. Но тя е имала и установени стари задължения към ТД на НАП - гр. Варна, офис гр. Русе, които не са погасени в срока за доброволно изпълнение, както и към 1.01.2013 г., така и към момента на възникване на осигурителния риск "общо заболяване" - 5.08.2013 г. Ето защо и при условията на чл. 169, ал. 4 ДОПК, в редакцията му, която е била в сила от 1.01.2013 г., внесените през 2013 г. суми за ДОО, ДЗПО и за здравно осигуряване, постъпили по единната сметка на Илиева за плащане на данъци и осигуровки, са били разпределени за погасяване на възникнали по-рано по хронология данъчни и осигурителни задължения. С разпореждане № О-17-000-00-00649548 от 26.09.2013 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при Териториално поделение на НОИ - гр. Русе, е било отказано отпускането на парично обезщетение по болничен лист № 4113265 от 5.08.2013 г. с мотиви, че според информационната система на НОИ липсват осигурителни вноски за 2013 г., а съгласно § 1, т. 3 от ДР на КСО, самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени такива за времето, през което са внесли дължимите осигурителни вноски. Цитираното разпореждане е потвърдено с обжалваното пред Административен съд - гр. Русе, решение ПОВН № 168 от 21.11.2013 г. на директора Териториално поделение на НОИ - гр. Русе, с аналогични мотиви. Решаващият състав на цитирания съд е приел, че тъй като жалбоподателката е имала публични задължения, установени по годишни данъчни декларации от предходни години, включително и образувано изпълнително дело по една от тях, които са погасени с процесните вноски при условията на чл. 169, ал. 4 ДОПК, в редакцията му от 2013 г., то текущите задължения за 2013 г. са останали непогасени, поради недостатъчност на внесените суми. Така Илиева загубила качеството си на осигурено лице от 1.01.2013 г. и към датата на настъпване на осигурителния риск - 5.08.2013 г., не е имала право на парично обезщетение за временна неработоспособност. Цитираният текст на ДОПК бил отменен едва с решение № 2 от 4.02.2014 г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ, бр. 14 от 18.02.2014 г. и имало действие занапред. Първоинстанционният съд правилно е възприел фактическата обстановка по спора, но правният му извод за неприложимост на цитираното решение на Конституционния съд към конкретния казус, не се възприема от настоящия състав на Върховният административен съд, по следните съображения: Действително през процесната 2013 г. е била в сила разпоредбата на чл. 169, ал. 4 ДОПК, изм. - ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г., която е със следната редакция: "Когато длъжникът има няколко публични задължения, установявани от Националната агенция за приходите, които не е в състояние да погаси едновременно до започване на принудителното им събиране, погасява се задължението, на което срокът за плащане изтича най-рано, освен ако в закон не е предвидено друго. Ако срокът за плащане на две или повече публични задължения изтича на една и съща дата, те се погасяват съразмерно". (Изм. - ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г. С Решение № 2 от 4.02.2014 г. по к. д. № 3/2013 г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ, бр. 14 от 2014 г., в сила от 4.03.2014 г., са обявени за противоконституционни § 44, т. 3, буква "а" и т. 5 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за данък върху добавената стойност (ДВ, бр. 94 от 2012 г.), с които е изменена разпоредбата на чл. 169, ал. 4 и отменена разпоредбата на чл. 179, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 1 от 2014 г.). В цитираното решение е прието следното: "Упражняването на правата и изпълнението на задълженията по набиране на осигурителни средства гарантира реализирането на социалните права. Обстоятелството, че осигурителните вноски се превеждат не пряко по сметките на осигурителните фондове, управлявани от съответния осигурителен орган (НОИ, НЗОК), а се събират от НАП, не променя надлежната страна по правоотношението по набиране на средства. НАП служи единствено като посредник, замислен като гаранция за по-ефективно събиране на осигурителни вноски с цел намаляване на административната тежест за гражданите и стопанските субекти. Регламентираният с ДОПК общ ред за събиране обаче не може и не трябва да води до смесване на правната природа на публичните задължения и по този начин да застрашава реализирането на конституционно закрепени основни права на гражданите. С § 44, т. 3, буква "а" ПЗРЗИДЗДДС се създава реалната възможност плащането за погасяване на задължение за осигурителна вноска да послужи за погасяване на задължение за данъци. Двата вида публични задължения, каквито са осигурителните и данъчните задължения, се развиват в рамките на различни публичноправни отношения. Осигурителното правоотношение по натрупване на средства по осигурителните фондове е между осигурителя и осигурителния орган и то е основна предпоставка за надлежната реализация на конституционно закрепеното субективно публично право на социално осигуряване, като събраните средства имат точно определено целево предназначение. И двата вида вноски - за здравно осигуряване и за обществено осигуряване, имат специално законово регламентирано и целево предназначение - да финансират здравната и осигурителната система. От данъчните постъпления се финансират дейности, които по закон се покриват от държавния бюджет. Срещу задълженията за социално и здравно осигуряване стоят права, които са конституционно гарантирани на задължените лица. В този смисъл всяко едно лице трябва да знае във всеки един момент дали е изпълнило вмененото му от закона задължение, респективно дали може да реализира правата, които изпълнението на задълженията му гарантира. С въвеждането на изменението на чл. 169, ал. 4 ДОПК платецът на публичното задължение е лишен от възможността да посочи кое свое задължение погасява - за данъци или за осигурителни вноски. Крайният извод и пряка последица от въвеждането на новите правила за погасяване на всички публични задължения с оспорения изменен текст на чл. 169, ал. 4 ДОПК е противоконституционност. С приетото изменение на чл. 169, ал. 4 ДОПК се създава възможност за пренасочване на платени вноски за социално и здравно осигуряване за погасяване на данъчни задължения". "Съдът констатира също, че разпоредбата на чл. 169, ал. 4 ДОПК предизвиква противоречия и неясноти в закона, доколкото с нея се смесват различни основания за възникване на правоотношения (данъчни и осигурителни). Това положение е в противоречие с принципа на правовата държава, който изисква от законодателя да не допуска създаването на взаимноизключваща се правна уредба (Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12 от 2009 г.). В заключение съдът намира, че § 44, т. 3, буква "а" и т. 5 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за данък върху добавената стойност (ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.) противоречат на Конституцията. Оспорените разпоредби са несъвместими с разбирането за съдържанието на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), съгласно който управлението на държавата се осъществява при точно спазване на Конституцията и законите на страната. Част от това разбиране са изискванията за правна сигурност и предвидимост на правното регулиране. Освен това, като дават възможност да се прехвърлят средства с целево предназначение (за погасяване на социални и здравни вноски) към държавния бюджет за погасяване на данъчни задължения, оспорените разпоредби осуетяват реализацията на основни права и законни интереси на гражданите по чл. 51, ал. 1 и чл. 52, ал. 1 от Конституцията". Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България, решенията на Конституционния съд се обнародват в "Държавен вестник" в 15-дневен срок от приемането им. Решението влиза в сила три дни след обнародването му. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила. Това означава, че от влизането в сила на решението противоконституционната норма престава да действа и да урежда съответните обществени правоотношения. Решението на Конституционния съд има конституитивно действие, пряка последица от което е обезсилване на действието на отменената норма. Това от своя страна означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридически факт, уреден с обявената за противоконституционна правна норма следва да бъдат уредени съобразно извършената промяна. В този смисъл решението на Конституционния съд се явява нов факт, който е с правно значение за делото и който с оглед на нормата на чл. 142, ал. 2 от АПК, съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си. Настоящият състав намира за неправилна тезата на първоинстанционния съд, че текста на чл. 169, ал. 4 ДОПК, в редакцията му от 2013 г. е отменена занапред и от момента на влизането й в сила до момента на обявяването й за противоконституционна, тя поражда последици. Подобно виждане противоречи на основни принципи на правото. Същото противоречи и на нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, според която, когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд. Тази норма явно цели да осуети прилагането на противоконституционен закон по висящо дело, като спирането би било безпредметно, ако се приложи противоконституционния закон. Постановеното от конституционния съд решение, с което е обявена за противоконституционна цитираната норма на ДОПК е задължително за всички, то няма ретроактивно действие, а действа занапред от деня на влизането му в сила. Това означава, че решението е валидно и приложимо и за висящите дела, каквото е настоящото дело и решението на Конституционния съд е влязло в сила при разглеждането на спора от първоинстанционния съд. Ето защо той неправилно не се е позовал на него при постановяването на съдебния акт. В горния смисъл за действието на решението на Конституционния съд в правната теория - вж. проф. Живко Сталев, "Проблеми на конституционното правосъдие", глава "Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен", стр. 92 и сл., а в съдебната практика решение № 7011 от 17.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2084/2012 г., 5-членен състав, решение № 12680 от 7.10.2011 г. на ВАС, VII-мо отделение по адм. д. № 13283/2010 г. и решение № 13044 от 13.10.2011 г. на ВАС, VII-мо отделение по адм. д. № 14446/2010 г. решение № 14189 от 30.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6338/2013 г., VII отд. и др. Органите на ТП на НОИ - гр. Русе, са приели, че за 2013 г. Илиева не е внесла осигурителни вноски, независимо от представените от нея квитанции. Те не са изследвали въпросите защо при налични доказателства за осъществено плащане на осигурителните вноски, същите не са постъпили като приходи по фондовете "ДОО" и "ДЗПО" и какви са причините за това. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - гр. Русе и потвърденото с него разпореждане са издадени без да се изяснят фактите и обстоятелствата от значение на случая. Нарушена е разпоредбата на чл. 35 АПК, което е самостоятелно основание за отмяна на оспорения административен акт по чл. 146, т. 3 АПК - съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Последното не е съобразено от решаващия състав на Административен съд - гр. Русе. По изложените съображения съдебното решение следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна, което позволява на касационната инстанция да се произнесе по съществото на спора. Предвид мотивите на настоящето решение, оспореният административен акт следва да бъде отменен, а преписката - върната на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при ТП на НОИ - гр. Русе за ново произнасяне при спазване на указанията. Касационната жалбоподателка не е поискала присъждането на разноски, а с отмяната на решението изцяло, отпада и задължението й да заплати в полза на ответника присъдените по първоначалното дело разноски, в какъвто смисъл е искането й. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,