Решение № 9220 от 1.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2329/2010 г.

Решение № 9220 от 1.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2329/2010 г., VII о., докладчик съдията Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на кмета на Община - Пловдив против решение № 1086 от 29.10.2008 г., постановено по адм. д. № 1654/2007 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което общината е осъдена да заплати на Васил Христов Тодоров сумата от 2000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 31.12.2006 г. - 10.10.2007 г. от изградена и поддържана архитектурна среда, която затруднява придвижването на лицето и достъпа му до публични места, ведно със законната лихва, както и да преустанови дискриминационното третиране на Васил Тодоров и да се въздържа в бъдеще от изграждане и поддържане на недостъпна за хората с увреждания архитектурна среда. Изразява се становище за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички доказателства всестранно, задълбочено и пълно, които сочат на извършени от общината мероприятия и предприети мерки за изграждане на адаптивна среда за хората със специални нужди. Иска се отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на първоначалната жалба. Ответникът Васил Христов Тодоров не изразява становище. Ответникът Комисията за защита от дискриминацията не изразява становище чрез свой представител. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на оспорения съдебен акт и предвид влязло в сила решение № 1777/11.02.2010 г. по адм. д. № 15068/2009 г. на петчленен състав на ВАС, намира касационната жалба за частично основателна. Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск на Васил Христов Тодоров по чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация, предявен на основание чл. 203 и сл. от АПК за заплащане на обезщетение поради претърпени неимуществени вреди, причинени от действия на Община - Пловдив. По делото са събрани многобройни писмени и гласни доказателства, които са обосновали правния извод за основателност на исковата претенция. Съдът е установил бездействие на Община - Пловдив, изразяващо се в неизпълнение на задължението по чл. 32 от Закона за интеграция на хора с увреждания (ЗИХУ) във вр. с § 6 от ПЗР на ЗИХУ да осигури на ищеца в срок до 31.12.2006 г. свободен достъп до обществените сгради и съоръжения - общинска собственост и да извърши действия по преодоляването на съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери. Приел е, че това поведение представлява "тормоз" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр., тъй като е основано на признак "увреждане" и има за резултат накърняване на достойнството на хората с увреждания, в т. ч. и на ищеца. Безспорно е по делото, че Тодоров е с пожизнено определена 100 % загубена работоспособност, с постоянна нужда от придружител. От създадената и поддържана чрез бездействие на общината враждебна, обидна и застрашителна среда ищецът е претърпял неимуществени вреди, определени от решаващия съд в размер на 2000 лв. В частта над тази сума предявеният осъдителен иск е отхвърлен като неоснователен. Решението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, в случаите по раздел I всяко лице, претърпяло вреди от нарушение на права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу лицата и/ или органите, причинили вреди, а съгласно ал. 2 в случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия и бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани (ЗОДОВ). Според чл. 1 от този закон държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжности лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Исковете по ал. 1 се разглеждат по установения в АПК ред. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, исковете за обезщетения от вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи или длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава ХI от кодекса. За неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ. Според чл. 204, ал. 4 от АПК незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен иска за обезщетението. Пред Пловдивския административен съд е предявен иск за обезщетение от незаконосъобразно бездействие на Община - Пловдив да изпълни вмененото й с § 6 от ПЗР на ЗИХУ задължение. В първоинстанционното производство е установена незаконосъобразността на бездействието, като след обсъждане на събраните доказателства съдът е приел, че не е изпълнено задължението на общината в срок до 31 декември 2006 г. до обществените сгради и съоръжения - общинска собственост да се осигури свободен достъп за хората с увреждания. При доказаност на фактическия състав на увреждането е присъдил обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в размер на 2000 лв. Правилна е квалификацията на иска по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр, тъй като бездействието представлява нежелано поведение, основано на признак "увреждане". С разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр. се въвежда забрана на всяка пряка или непряка дискриминация, основана на неизчерпателно изброени признаци, между които и признака "увреждане", а чл. 5 от този закон изрично постановява, че се смята за дискриминация изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места. Основателно е прието, че бездействието да се изпълни произтичащото от чл. 32 от ЗИХУ задължение има за резултат накърняване достойнството на ищеца и на хората с увреждания, което може да бъде обезщетено с присъждане на суми за обезвреда за претендирания период от датата на забавата до предявяване на иска. Бездействието на административния орган е установено с допустими доказателствени средства, основателно е кредитирано заключението на съдебно-техническата експертиза за наличието на пречки и бариери на територията на Община - Пловдив, които препятстват достъпа на ищеца до сградите - публична собственост, в която осъществяват дейността си общински служби. При установените по делото факти и обстоятелства, възраженията на касатора за частично изпълнените действия от негова страна по пригаждане на архитектурната среда към нуждите на хората с увреждания, са неоснователни и не обосновават друг правен извод. С оглед така установената недостъпност до сградите - общинска собственост, очевидно същите не са били достатъчни и бездействието да бъде постигнат задоволяващ нуждите на хората с увреждания резултат е доказано. Налице е причинна връзка между дискриминационното поведение и понесените от ищеца неимуществени вреди от липсата на достъп до сградите - общинска собственост и от причиненото му неудобство и накърнено достойнство. Съдът е съобразил извършените от общината действия за преодоляване на създадените архитектурни, транспортни и комуникативни бариери, както и недостъпността до сгради, които не са общинска собственост при определяне размера на дължимото обезщетение, като е отхвърлил иска над уважения размер. Предвид изложеното, оспореното решение следва да се остави в сила в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 2000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на влизане на решението в сила. В частта, в която Община - Пловдив е осъдена да преустанови дискриминационното третиране на Васил Христов Тодоров, изразяващо се в изграждане и поддържане на недостъпна за него архитектурна среда, както и да се въздържа за в бъдеще от изграждане и поддържане на недостъпна за хората с увреждания архитектурна среда, решението е недопустимо и подлежи на обезсилване. Искът по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр не е подсъден на административен, а на районен съд. Искът за преустановяване на нарушението не е иск за обезщетение по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр, поради което първоинстанционният съд се е произнесъл по неподсъдна нему претенция. Воден от горното, Върховният административен съд