Решение № 304 от 23.5.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002101514/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 4055 от 14.12.2023 г. е допуснато по касационна жалба на Х. В. Г., касационно обжалване на решение № 128/30.01.2023 г. по в.гр.д. № 3103/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която като е отменено и потвърдено частично решение от 28.04.2021 г. по гр.д. № 2404/2020 г. на Софийски градски съд, искът на Х. В. Г. по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра й М.В.Г. -Т. настъпила на 03.09.2019 г. при ПТП в размер на 100 000 лв., е отхвърлен изцяло. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и на съдопроизводствените правила – чл.235, ал.2 ГПК – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че в решението на въззивния съд липсва каквато и да било обоснована аргументация и преценка на събраните по делото доказателствени средства, която да е обосновала извода му за неоснователност на иска за заплащане на неимуществени вреди, а единствено бланкетно е посочено, че не е доказана трайна и дълбока емоционална връзка между двете сестри, като по този начин, съдът е стеснил кръга на визираните в ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС материално легитимирани лица, на които по изключение им е признато правото да получат обезщетение за неимуществени вреди. В открито съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител поддържа касационната жалба и моли въззивното решение в частта, с която искът по чл.432, ал.1 КЗ е отхвърлен, да бъде отменено, като се постанови решение, с което искът да бъде уважен. Ответникът по жалбата – ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез адв. Д. С., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да отхвърли иска по чл. 432, ал.1 КЗ, предявен от сестрата на пострадалата, въззивният съд, стъпвайки на разясненията на ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е приел, че в конкретния случай от доказателствата по делото не се установяват конкретни житейски обстоятелства, които да обосновават извод, че между ищцата и починалата й сестра е имало особено близка връзка, която по интензитет надхвърля обичайната между сестри взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, както и данни, че ищцата действително е претърпяла вреди в по-голям обем от нейната смърт, различен от обичайния обем на болки и страдания при смърт на родственик. Обжалването е допуснато по въпроса относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лице извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС - ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Съгласно тълкувателното решение, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според разясненията в тълкувателния акт, възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания с двете постановления на Пленума на ВС вай-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е прието, че само формалната връзка на родство с починалия не е достатъчна, за да им бъде признато право на обезщетение. За да получат обезщетение братята/сестрите трябва да докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях и починалия е станала толкова силна, че те търпят от неговата смърт морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за отношенията между братя и сестри страдания и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Настоящият състав намира, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС по поставения материалноправен въпрос. От събраните по делото гласни доказателствени средства, се установява, че между двете сестри, чиято разлика във възрастта е малко над две години, са съществували особено близки отношения, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа и емоционална близост – учили са в едно училище до седми клас, като от раждането си до м. април 2018 г. /близо 28 години/ са живеели заедно в жилището на техните родители, след което Мария се е преместила в съседен апартамент. След инцидента, в който сестра й и нейния съпруг загиват, грижите за трите им малолетни деца /на две от които сестра й Мария не е рождена майка/, съответно на 8 и 7 години и на 6 месеца, са поети от ищцата, която е станала техен настойник, преместила се да живее в дома на починалата си сестра и заедно с приятеля си отглеждат децата й с подкрепата на родителите си. От приетата по делото съдебно психиатрична експертиза се установява, че и към датата на прегледа - м.януари 2021 г., ищцата все още е с изразена емоционална лабилност, изразяваща се в плачливост, като настъпилата при нея остра стресова реакция, която е протрахирала в разстройство в адаптацията и смесена тревожно-депресивна реакция, е в пряка връзка с процесния инцидент. Вещото лице посочва, че при състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство, нарушаващо социалното функциониране и възниква в период на адаптация към значими жизнени промени или към последиците на стресогенно събитие. Към момента на прегледа, разстройството в адаптацията и тревожно-депересивната реакция на лицето са преминали в т.нар. „нормална реакция на скръб“, която продължава от три до пет години, а понякога и по-дълго. Всички тези обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност водят настоящия състав до извод, че между двете сестри е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, както и че ищцата, отглеждайки трите малолетни деца на своята сестра, заедно със своя приятел и с помощта на родителите си, неминуемо търпи от смъртта й болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Настоящият състав, отчитайки критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди и установените по делото релевантни обстоятелства – изключителна близост, взаимна обич и подкрепа между ищцата и починалата на трийсетгодишна възраст нейна сестра, интензивните и продължителни болки и страдания на ищцата по повод на внезапната загуба на сестра й при ПТП, оставила три малолетни деца, за които именно ищцата е поела грижите по отглеждането им, което безспорно е променило нейния социален живот и житейска реализация, както и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица /чл.492, т.1 КЗ в редакцията ДВ, бр.101 от 2018 г./, съставляваща отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП – 03.09.2019 г., приема, че към датата на увреждането справедливото обезщетение е в размер на сумата от 50 000 лв. При отчитане на приетия от въззивната инстанция процент на съпричиняване на вредите, в която част решението е влязло в сила, дължимото на касатора Х. В. Г. обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 25 000 лв., което е дължимо ведно със законната лихва от 26.01.2020 г. – датата на уведомяване на застрахователя до окончателното изплащане. При тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на въззивния съд в частта, с която е отменено решението на първата инстанция и е постановено друго за отхвърляне на иска по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 25 000 лв., следва да бъде отменено, като вместо това следва да се присъди обезщетение в този размер, ведно със законната лихва от 26.01.2020 г. до окончателното изплащане. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която касаторът е осъден да заплати разноски на ответника за въззивната инстанция за разликата над 750 лв. до 1 000 лв. В останалата обжалвана от касатора част, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора на основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. Н. Д. следва да се определи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на касатора за трите съдебни инстанции, чиито размер с оглед уважената част на иска, при съобразяване на материалния интерес, обема на извършената работа и неприложимостта на Наредба № 1/2004 г., поради противоречието й с чл.101, §1 ДФЕС, вр. чл.4, § 3 ДЕС, съдът определя в размер на 2 640 лв. с вкл. ДДС. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за касационната инстанция. На основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи дължимата държавна такса в размер 2 000 лв. за трите съдебни инстанции, определена върху уважената в касационното производство част от иска, предявен от Х. В. Г.. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,