Решение № 11412 от 27.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8371/2018 г.

Решение № 11412 от 27.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8371/2018 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от М. Шикдар, гражданин на Мианмар, срещу решение № 2969 от 02.05.2018 г. постановено по адм. дело № 917 по описа за 2018 г. на Административен съд София-град (АССГ). Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Излага, че съдът не е обсъдил в пълнота становищата на страните и доказателствата по делото, не е направил задълбочена и пълна проверка на основание чл. 168, ал. 1 от АПК относно законосъобразността на оспорения административен акт, поради което е приел за установени обстоятелства различни от реално съществуващите. По делото липсвали доказателства за това властите да са предприели активни и "разумни усилия" за извеждане на лицето от страната. Възможността в тази насока трябвала да бъде разумна и реалистична, а не абстрактна и теоретична. Съдът не обсъдил защо спрямо лицето не са предприети по-леки принудителни мерки, на основание чл. 44, ал.5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Твърди, че отказаният му бежански статут с решение № 493/19.02.2018 година на Председателя на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ е обжалван пред АССГ, където е образувано адм. д. № 4174/2018 година. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено. Ответникът – Директорът на дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи (МВР), изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на М. Шикдар, гражданин на Мианмар срещу заповед рег. № 5364з-57 от 10.01.2018 г. издадена от директора на дирекция "Миграция" – МВР, с която на основание чл. 44, ал.8, изр. трето от ЗЧРБ е продължено принудителното настаняване на лицето в СДВНЧ – София до отпадане на обстоятелствата по чл. 44, ал.6 ЗЧРБ и при изключенията на чл. 44, ал.8 ЗЧРБ за срок от шест месеца, считано от 20.01.2018 година. За да постанови решението си съдът е приел, че със заповед № 5364з-1527/19.07.2017 година на директора на дирекция "Миграция" – МВР на жалбоподателя са наложени принудителни административни мерки "експулсиране" и "забрана за влизане на територията на Република България за срок от пет години". За обезпечаване на изпълнението на тази мярка и при отчитане на съществуваща реална опасност чужденецът да се укрие, административният орган е издал заповед № 5364з-1528/19.07.2017 година за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ, [населено място]. На 10.01.2018 година Директорът на дирекция "Миграция" – МВР е издал процесната заповед, с която е продължено настаняването на лицето в СДВНЧ до отпадане на обстоятелствата по чл. 44, ал.6 ЗЧРБ и при изключенията на чл. 44, ал.8 ЗЧРБ за срок от шест месеца, считано от 20.01.2018 година. След анализ на относимите разпоредби на ЗЧРБ и на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО), съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган (съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ), а при издаването й са спазени административнопроизводствените правила. Приел е, че са налице очертаните в чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ материалноправни основания директорът на дирекция "Миграция" да продължи принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ за срок от още шест месеца. Изложил е, че по делото е установено, че чужденецът отказва да се завърне доброволно в страната на произход; няма документ за самоличност; осъждан е за умишлено престъпление от общ характер, извършено на територията на нашата страна. Ответникът е положил усилия за привеждане в изпълнение на ПАМ "експулсиране", което е било препятствано от причини извън неговата воля. Съдът е приел, че не е налице изключението по чл. 44, ал. 8, изр. последно от ЗЧРБ, тъй като с оглед на конкретните обстоятелства по случая съществува разумна възможност за принудителното извеждане на чужденеца. По отношение на молбите на жалбоподателя за предоставяне на бежански и хуманитарен статут, съдът е приел, че такъв му е отказан с решение от 19.02.2018 година на председателя на ДАБ, като последната молба за статут е подадена след датата на издаване на заповедта експулсиране, единствено с цел да се забави или затрудни изпълнението на наложената мярка. Решението е правилно. Правилен е направеният от първоинстанционния съд извод, че оспореният административен акт е постановен в съответствие с изискванията за законосъобразност по чл. 146 от АПК. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ орган – директора на дирекция "Миграция" и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Издадена е на основание чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в пар. 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. От доказателствата по делото е видно, че М. Шикдар няма валиден документ за завръщане в страната си по произход, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му, отказва да се върне доброволно в страната си по произход. Предвид липсата на съдействие е налице е и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането му. Липсват доказателства, че вече не съществува разумна възможност за извеждане на чужденеца по правни или други съображения и следователно чл. 15, пар. 4 от Директива 2008/115/ЕО не може да намери приложение. Наред това по отношение на М. Шикдар не могат да бъдат наложени други достатъчно ефективни, но по-леки мерки, тъй като не е доказал наличието на средства за издръжка. С оглед посоченото настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ и чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ са упражнени законосъобразно. Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна на решението и то следва да бъде оставено в сила, като валидно допустимо и правилно. Правилен е и изводът на съда и в насока, че последващата молба до ДАБ, която се явява втора по ред, следва да се тълкува, като действие на чужденеца, предприето единствено с цел да се удължи престоя му в Република България, като се осуети или забави изпълнението на наложената му ПАМ. Ето защо в случая продължаването на задържането на чужденеца е в съответствие с Европейското законодателство - Директива 2008/115, Директива 2005/85, Директива 2003/9 и Директива 2013/ЗЗ, както и с практиката на СЕС и по конкретно с решение по № С-534/11 г. на СЕС /§ 57, § 59 и § 63/, съгласно което е оправдано задържането на лице, което има подадена молба за международна закрила, когато след преценка във всеки отделен случай на всички относими обстоятелства става ясно, че тази молба е подадена единствено с цел да бъде забавено или застрашено изпълнението на решението за връщане и че е обективно необходимо мярката за задържане да бъде продължена, за да се предотврати опасността засегнатото лице да избегне окончателно завръщането си. Предвид изхода на спора, на ответника се дължат разноски за касационна инстанция в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,