Решение № 3487 от 10.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 7544/2010 г.

Решение № 3487 от 10.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 7544/2010 г., V о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 271 от 28.04.2010 г., постановено по адм. д. 1138/09 год. Административен съд - Плевен, седми състав, е осъдил Община - гр. Плевен да заплати на София Драганова Вълчинкова от гр. Плевен обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконно уволнение, но не повече от 10 месеца, общо в размер на 11 879,13 лв., от които главница в размер на 10 926,25 лв., а останалите 952,88 лв. законна лихва върху главницата за времето от поканата - 23.07.2008 г. до датата на подаване на исковата молба - 12.02.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 10 926,25 лв., считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното й заплащане, като е отхвърлил искът за разликата до 14 025,83 лв. С решението съдът е осъдил Община - гр. Плевен да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 1 226,50 лв. Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от София Драганова Вълчинкова от гр. Плевен чрез пълномощника й адв. Камелия Донкова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - Плевен в тази му част е неправилно поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - Плевен в обжалваната му отхвърлителна част и вместо него да постанови да постанови друго по същество на спора, с което да уважи исковата претенция изцяло. Претендира се присъждане на разноски. Ответната по касационната жалба Община-Плевен чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Срещу така постановеното решение в осъдителната му част над 6 552,49 лв., от които 5 999,26 лв. главница и 523,23 лв. лихви, е подадена касационна жалба от Община-гр. Плевен чрез процесуалния й представител юрисконсулт Петя Петкова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд Плевен в посочената му осъдителна част е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, като се излагат съответни доводи в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд-гр. Плевен в обжалваната му осъдителна част и вместо него да постанови друго такова, с което да отхвърли иска в тази му част. Претендира се присъждане на разноски. Ответницата по касационната жалба София Драганова Вълчинкова чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба на Община-Плевен. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са процесуално допустими, а по същество и двете са не основателни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, приема за установено следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество са не основателни. С решението си Административен съд Плевен е осъдил Община - гр. Плевен да заплати на София Драганова Вълчинкова от гр. Плевен обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконно уволнение общо в размер на 11 879,13 лв., от които главница в размер на 10 926,25 лв., а останалите 952,88 лв. законна лихва върху главницата за времето от поканата - 23.07.2008 г. до датата на подаване на исковата молба - 12.02.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 10 926,25 лв., считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното й заплащане, като е отхвърлил искът за разликата до 14 025,83 лв. Производството е проведено по реда на чл. 225 и сл. от АПК след отмяна на първоначално постановеното решение № 438 от 14.07.2009 г. на Административен съд - гр. Плевен, постановено по адм. д. № 169/09 г. с решение № 15 865 от 21.12.2009 г. на Върховния административен съд, пето отделение, постановено по адм. д. № 12480/09 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Административният съд е описал подробно установената фактическа обстановка по спора /част от мотивите на практика са излишни, особено тези за правната квалификация на иска, след като по този въпрос не е имало спор между страните и делото е върнато за ново разглеждане само относно определяне на размера на обезщетението/. С оглед дадените указания за определяне на размера на обезщетението е допуснато изслушване на нова съдебно-икономическа експертиза, въз основа на която е прието, че размерът на обезщетението възлиза общо в размер на 11 879,13 лв., от които главница в размер на 10 926,25 лв., а останалите 952,88 лв. законна лихва върху главницата за времето от поканата - 23.07.2008 г. до датата на подаване на исковата молба - 12.02.2009 г., като за разликата до 14 025,83 лв. е отхвърлил претенцията като неоснователна. Относно начина на определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил също с дадените указания в отменителното решение. Съдът е приел за неоснователно направеното възражение за прихващане от страна на Община - гр. Плевен със недължимо платено обезщетение за неизползван отпуск, като е посочил, че между страните съществува спор относно дължимостта на това обезщетение, който следва да бъде разрешен по общия исков ред. Постановеното решение на Административен съд - Плевен е правилно и законосъобразно. Основното оплакване, което се поддържа в касационните жалби на двамата касатора относно размера на присъденото обезщетение е за допуснато нарушение на материалния закон. В касационната жалба на София Драганова Вълчинкова се навеждат доводи, че първоинстанционният съд действително е съобразил дадените му указания в отменителното решение на ВАС, но тези указания с в противоречие със закона, тъй като чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. не е претърпял промяна относно начина на определяне на обезщетението, а цитираното Постановление на МС № 175/2007 г. е определен друг ред, който противоречи на нормата на чл. 104 от ЗДСл. и при условията на чл. 15, ал. 3 от ЗНА подзаконовата разпоредба не следва да бъде прилагана. Оплакването в касационната жалба на Община-Плевен е в смисъл, че нормата на чл. 104, ал. 1, изр. последно от ЗДСл. определя, че брутната заплата за определяне на обезщетението е определената му/на служителя/ брутна заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, от което следва, че ако към определения от закона момент няма определена такава заплата, то за база на обезщетението ще е размера на брутната заплата на служителя към момента на прекратяване на служебното му правоотношение, като е недопустимо то да се определя на базата на неясни и непълно правни норми, каквито са тези на Постановление № 175 на МС от 24.07.2007 г. Направените оплаквания са неоснователни. С отмяната на заповедта за уволнение за държавния служител възниква право да получи обезщетение за понесените от него вреди. Съгласно чл. 39 от Закона за държавния служител държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител определя обезщетение при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на брутната заплата за цялото време, през което служителят не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Определянето на обезщетението е въз основа на брутната заплата на служителя към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В съдебната практика съществува противоречие относно начина на определяне на брутната заплата като основа за определяне на обезщетението. В едни съдебни решение /като цитираните в жалбата на касатора Вълчинкова/ за размер на обезщетението се определя брутна заплата на лицето, което заема длъжността към момента на признаване на уволнението за незаконно или на неявяването му за заемане на длъжността. В други съдебни решения - например решение № 15165 от 10.12.2010 г. по адм. д. № 5387/10 г. на ВАС, пето отделение относно определяне на размера на обезщетението се възприема тезата, изложена в жалбата на Община-гр. Плевен. В трето група съдебни решение, каквото в случая е отменителното решение на ВАС по адм. д. № 12480/09 г. за алгоритъм за определяне на обезщетението се използват разпоредби на отмененото понастоящем, но действало към процесния период Постановление № 175 на МС от 24.07.2007 г. за заплатите в бюджетните организации и дейности. Нормата на чл. 7, ал. 5, вр. ал. 4 от това постановление определя, че индивидуалните основни месечни заплати на възстановените служители се определят до размера на средната основна месечна заплата, изчислена въз основа на минималния и максималния размер на основната месечна заплата за съответната длъжност, като в приложенията към постановлението са определени минималните и максимални основни месечни заплати. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 5, ал. 5 вр. ал. 4 на действащото към настоящия момент Постановление на МС № 46 на МС от 26.02.2009 г. за заплатите в бюджетните организации и дейности. Първоинстанционният съд е съобразил нормата на чл. 224 от АПК и е спазил дадените му задължителни указания в отменителното решение на ВАС. Даденото тълкуване на материалния закон се споделя и от настоящият касационен състав. Не може да бъде възприета тезата на касатора Вълчинкова, че дадените указания са в противоречие с нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., тъй като на практика разпоредбите на постановлението допълват същата, а не влизат в противоречие с нея. В същото време тълкуването на закона, дадено в отменителното решение на ВАС, се опитва да определи размера на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. по обективни, а не по субективни критерии, тъй като размерът на брутното възнаграждение за длъжността към момента на определяне на уволнението за незаконно е с оглед на качествата на лицето, заемащо длъжността към този момент. Тезата на касатора Община-Плевен също е крайна и е в противоречие с нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Неоснователни са и оплакванията на касатора Община-Плевен относно неизвършване на прихващане с недължимо платено според него обезщетение за неизползван отпуск. В случая основание за неизвършване на прихващането не е обстоятелството, че двете обезщетение произтичат от две различни основания, а че не са налице условията по чл. 103 от ЗЗД за извършване на прихващане, тъй като вземането на Община-Плевен не е изискуемо и ликвидно предвид наличие на спор между страните за дължимостта на обезщетението. По изложените съображения следва да бъде прието, че обжалваното решение на Административен съд гр. Плевен е правилно и законосъобразно и не страда от пороците, сочени в касационните жалби и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса разноските на страните за настоящата инстанция следва да бъдат понесени, така както са направени, по компенсация. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение,