Решение № 336 от 23.07.2026 г. на ВКС по н. д. № 378/2026 г.

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Б. К. Ч. срещу решение №21 от 06.02.2026 г., постановено по ВНОХД №20265000600002, по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е изменена присъда №40 от 17.11.2025 г., постановена по НОХД №1110/2025 по описа на Окръжен съд - Стара Загора. С присъдата подсъдимият Ч. е признат за виновен в това, че 25.05.2025 г. в гр. Стара Загора, причинил по непредпазливост смъртта на И. Ц. К. вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, която е довела до мозъчно сътресение, усложнено с вдишване на стомашно съдържание в белите дробове, в резултат на което е последвало задушаване и настъпване на смъртта, както и счупване на дясната подбедрица, водещо до силна мастна емболия в белите дробове, която е допринесла за настъпване на смъртта, като на основание чл.124, ал.1, във вр. с чл.129, ал.1 и ал.2 НК, във вр. с чл.373, ал.2 и чл.58а, ал.1 НПК му е наложено наказание три години и четири месеца „лишаване от свобода“, което е следвало на основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. С присъдата на основание чл.59, ал.1 НПК от изпълнението на наложеното наказание е приспаднато времето, през което подсъдимият Ч. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 29.05.2025 г. до 28.10.2025 г. Съдът е постановил иззетите в хода на воденото наказателно производство веществени доказателства без реална стойност да бъдат унищожени, а останалите да бъдат върнати на техния собственик. С присъдата подсъдимият Ч. е осъден да заплати на частния обвинител Т. Г. К. сумата от 3 000 лева - разноски по водене на делото и на основание чл.189 НПК на ОД - МВР - Стара Загора разноски по водене на делото в размер на 6 903, 51 лева. С въззивното решение атакуваната присъда е изменена в частта за наказанието, като същото е увеличено от три години и четири месеца на четири години и осем месеца „лишаване от свобода“. С решението подсъдимият Ч. е осъден да заплати на частния обвинител К. и разноски по водене на делото пред въззивната инстанция в размер на 1 500 евро. Присъдата е потвърдена в останалите й части. В касационната жалба са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 НПК. Касационният жалбоподател е отправил оплаквания за липса и непълнота на мотивите, относими към обстоятелства свързани с индивидуализацията на наказанието. Посочил е, че неправилно въззивният съд не е ценил в достатъчна степен като смекчаващи отговорността обстоятелства пределната възраст на подсъдимия и това че самопризнанията му имат решаващо значение за разкриване на престъплението. Моли да не бъде приета тезата на въззивния съд, че възрастна на Ч. не следва да бъде ценена като смекчаващо отговорността обстоятелство, защото той няма други заболявания, извън установената алкохолна зависимост. Поддържа, че неправилно са оценени смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, като отмереното наказание е явно несправедливо, защото е в значителна степен завишено и затова не отговаря на целите, посочени в чл.36 НК. На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Предлага делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При условията на алтернативност предлага ако не бъдат констатирани тези нарушения решението да бъде изменено в частта за наказанието, като то бъде намалено след редукцията по чл.58а НК на три години „лишаване от свобода“ и изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за максимално предвидения изпитателен срок от пет години. Срещу въззивната жалба е постъпило възражение от частния обвинител К., с което се твърди, че постановеното въззивно решение е законосъобразно, като отмереното наказание е съобразено с липсата на критично отношение на подсъдимия към извършеното престъпление и с обективно съществуващите данни за завишената обществена опасност на Ч.. На тези основания се предлага касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното въззивно решение да бъде потвърдено. В хода на проведеното касационно съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа подадената касационна жалба и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Допълва към аргументите, отразени в жалбата и това, че атакувания въззивен съдебен акт не е съобразен с изискванията на ТР 2/2016 г. ОСНК, като не е изследван въпроса за наличието на съпричиняване от страна на пострадалата. Акцентира върху направените от подсъдимия самопризнания, като отново твърди, че те са били решаващи за доказване на обвинението и следва да бъдат ценени и на плоскостта на изразено от Ч. съжаление за извършеното. На тези основания предлага касационната жалба да бъде уважена, наказанието да бъде наложено при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и да бъде определено такова наказание, което да направи възможно приложението на института на условното осъждане. Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Твърди, че материалния закон е приложен правилно, отмереното наказание е справедливо и отговаря на целите на чл.36 НК, а мотивите на въззивния съд са подробни. Пледира, че в хода на въззивното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и затова въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. Повереникът на частния обвинител К. моли касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Поддържа, че въззивният съд е отговорил изчерпателно на всички възражения на страните във въззивното производство и подробно и аргументирано е посочил смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Моли възрастта на Ч. да не бъде отчитана като смекчаващо отговорността обстоятелство, защото тя не е повлияла на съзнанието му, тъй като при него извън алкохолизма не са установени никакви други заболявания. Предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият Ч. се присъединява към казаното от защитника си. Твърди, че съжалява за случилото се, а по отношение на касационната жалба предоставя на съда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационата жалба е неоснователна. При внимателен преглед на съдържанието на касационната жалба се установява, че в нея са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 НПК, но в действителност отразените оплаквания се отнасят единствено и само за наказанието, което въззивният съд е наложил на подсъдимия Ч.. В жалбата се твърди незаконосъобразност на решението, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като се конкретизира, че същите са за неправилно отчитане на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и се съдържат в незаконосъобразните изводи на въззивния съд за тяхната относителна тежест. Тези оплаквания без съмнение са относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК и затова ще бъдат обсъдени на неговата плоскост. Доколкото в касационната жалба не са отправени оплаквания, свързани с установяването на релевантните за изхода на делото факти и вярното квалифициране на инкриминираното деяние, касационният съд не намира за нужно да излага подробни мотиви защо приема, че в хода на производството не са допуснати нарушения на процесуални правила от категорията на съществените, така както те са посочени в чл.348, ал.3 НПК. Следва да бъде посочено единствено, че оспорването на инкриминираните факти, отразени в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт, е и недопустимо, доколкото производството се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.372, ал.4, във вр. с чл.371, т.2 НПК. На тези основания и при липса на предвидено от законодателя класическо служебно начало за касационната инстанция съдът дължи да се произнесе единствено по отношение на справедливостта на наложеното на подсъдимия Ч. наказание. Касационният съд приема, че правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са ценени чистото съдебно минало на подсъдимия, това, че до пенсионирането си той е полагал труд, както и оказаното в хода на разследването съдействие на разследващите органи, което е улеснило по- бързото приключване на досъдебното производство. Законосъобразно като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени разностранния характер на нанесените увреждания на пострадалата К., предходните увреждания на същата пострадала, настъпили отново в резултат на упражнено от Ч. насилие, обективните данни за личността на К.- нейната лесна виктимност, предвид височината, възрастта и теглото й, липсата на обяснима съществена причина за проявената от подсъдимия агресия и в най- голяма степен начина на извършване на инкриминираното деяние. Настоящият съдебен състав се съгласи с изводите на въззивния съд, че осъществяването на деянието в състояние на алкохолно опиване, което е способствало занижаване на способността за самоконтрол следва да бъде ценено като самостоятелно отегчаващо отговорността на Ч. обстоятелство. В тази връзка касационният съд в редица свои решения е приемал, че когато подсъдимият след употреба на алкохол се е поставил сам в състояние, в което са снижени волевите и моралните му задръжки, а и самото състояние е предпоставило по- агресивно поведение в сравнение с това, когато не е употребил алкохол, това следва да бъде отчетено при индивидуализация на наказанието ( този смисъл Р 44/2021 г. по НД 33/2021 г., 1 НО, Р 54/2022 г. по НД 134/2020 г., 3 НО, Р 365/2024 г. по НД 400/2024 г. и др.). Касационният съд изцяло се солидаризира с изводите на въззивната инстанция по отношение на установените отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Законосъобразно наказанието на Ч. е било определено при превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства и това се дължи най- вече на начина на извършване на инкриминираното деяние. Видно от събраните в хода на производството доказателства на пострадалата са нанесени множество увреждания, като всяко едно от тях е причинено чрез силни удари с ръка и крак, които са довели до получаване на мозъчно сътресение, множество кръвонасядания на главата, причинени с удари и чрез влаченето на подсъдимата по стълбите до дома й. Тези действия на подсъдимия са причинили увреждания на К. и в областта на тялото и крайниците и са довели до увреждания на нейните зъби. Непосредствената причина за смъртта е задушаване от вдишване на повърнато стомашно съдържание, причинено от мозъчното увреждане, но от заключението на изготвената в хода на досъдебното производство съдебно- медицинска експертиза на труп се установява, че в резултат на нанесените в хода на инцидента от подсъдимия удари пострадалата К. е получила друго сериозно нараняване- многофрагментарно счупване на подбедрицата на десен крак, което е било причина за развитие на силно изразена мастна емболия в белите дробове. Това нараняване също е могло да причини смъртта на пострадалата, доколкото мастната емболия е в състояние да причини летален изход, дори и да не бяха претърпени останалите увреждания. На практика смъртта на К. обективно е могла да настъпи в резултат на повече от едно, несвързани помежду си увреждания, което следва да бъде ценено в негативен план при индивидуализация на наказанието. Правилно въззивният съд е приел, че няма ясен мотив за извършване на нападението от страна на подсъдимия, като в инцидента, възникнал между двамата не е било установено пострадалата да е осъществила каквито и да е действия, с които да е провокирала Ч. да прояви агресия. В обстоятелствената част на обвинителния акт е отразено, че тя му е казала „ти ще видиш“- по повод отправени упреци от Ч. към нея, но този израз по никакъв начин не може да бъде преценен като заплаха или обида и не предполага толкова бурна реакция от страна на подсъдимия. Касационният съд категорично не възприе оплакването, отразено в касационната жалба, че не е изследван въпроса за евентуално съпричиняване от страна на подсъдимата, като прие, че няма основание да бъде направен такъв извод, тъй като установените и признати от подсъдимия факти не го предполагат. В случая подсъдимият се е съгласил с отразената в обстоятелствената част хронология на събитията и с посочените действия на всеки един от участвалите в инцидента лица и от нея може да бъде направен извод, че словесна и физическа агресия е проявил единствено той, но не и пострадалата К.. Ако подсъдимият и неговия защитник поддържат, че в хода инкриминираното деяние участвалите в него са имали различно от отразеното в обвинителния акт поведение, то те е следвало да не избират процесуалния път на съкратеното съдебно следствие, а да установят тезата си в рамките на конвенционален наказателен процес провеждан по общия ред. Ето защо оплакване за съпричиняване от страна на К. при липса на факти в подкрепа на това съждение в обстоятелствената част на обвинителния акт е недопустимо да бъде правено пред настоящата инстанция. Единствено и само с оглед пълнота на изложението трябва да бъде посочено и това, че подобна теза не намира никаква опора и в доказателствата, събрани в хода на производството. Вярно въззивният съд при преценка на обществената опасност на подсъдимия е отчел начина на извършване на престъплението и конкретно това, че по пострадалата са нанесени множество удари, че тя е влачена по стълбите на къщата хваната за косата, в резултата на което и е бил отскубнат кичур коса, че е била хвърлена в предверието на дома си, след което е била заключена в него и подсъдимият е изхвърлил ключа. Подобно поведение, при това без видим мотив за извършване на побоя, надхвърля обичайното за престъпления със сходна правна квалификация и е индиция за наличие на завишена обществена опасност на извършителя. Касационният съд се солидаризира и с изводите на въззивната инстанция, че възрастта на пострадалия не следва да бъде ценена като смекчаващо отговорността обстоятелство. Вярно е, че няма данни Ч. да страда от други заболявания извън установения алкохолизъм, като възрастта му (към момента 72 години) не може да бъде единствено основание за занижаване на наказанието му, още повече това престъпление е осъществено чрез използване на значителна физическа сила, довело до причиняване на множество увреждания на пострадалата, в резултат на които е и настъпила смъртта й. В случая няма значение дали въззивната инстанция е била права да определи границата от 75 години като критерий за престарялост, защото определящо е здравословното състояние на конкретния извършител, а не възрастта му. Въз основа на изложеното касационният съдебен състав приема, че правилно наказанието на подсъдимия Ч. е определено при превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, като законосъобразно въззивният съд го е отмерил в размер на седем години- между средния и максималния размер на извършеното престъпление по чл.124, ал.1, във вр. с чл.129 НК. Правилно то е определено при приложението на чл.58а НК, а не по реда на чл.55, ал.1 НК, тъй като по делото липсват както многобройни смекчаващи, така и изключителни такива обстоятелства, а и предвиденото наказание не е несъразмерно тежко. Ето защо наложеното на подсъдимия Ч. на основание чл.58а, ал.1 НК наказание в размер на четири години и осем месеца не е несъразмерно тежко, съобразено е с обществената опасност на извършеното престъпление и тази на подсъдимия. Това наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и затова няма основания то да бъде редуцирано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение