Решение № 517 от 11.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6366/2007 г.

Решение № 517 от 11.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6366/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борислав Белазелков Производство по § 2, ал. 3 ГПК вр. чл. 218е ГПК (отм.). Обжалвано е на основание чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) решението на Врачанския окръжен съд от 19.07.2007 г. по гр. д. № 21/2007, с което по реда на чл. 218з ГПК са уважени предявените искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Недоволни от решението е касаторите Н. И. П. и Д. И. Д., които го обжалват в срок с оплаквания за недопустимост и нарушения на материалния закон. Касаторите считат, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. Евентуално касаторите считат, че при липсата на запазени опис-декларации за влизане в образуваното 1949 - 1950 г. ТКЗС, отразеното в емлячния регистър от 1949 г. отразява най-точно правата върху земеделските земи преди обобществяването им. Ответниците по жалбата Г. И. Г., В. И. Б. и Ц. Г. Х. я оспорват, като считат, че правилно въззивният съд е приел, че няма доказателства общите наследодатели на страните да се разпоредели валидно със земите си в полза на ответниците, по начин, който следва от разликата между емлячния регистър от 1942 и от 1949 г. Ответницата по жалбата Ц. Н. И. взема становище да бъде зачетена волята на баща й за разпределяне на имотите между децата им, но ако бъдат признати равните им права, ответниците да не отговарят за разноски по делото. Останалите ответници по жалбата не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като провери и служебно допустимостта на обжалваното решение, го намира допустимо. В изпълнение на указанията на съда в касационното решение истците са посочили с молба от 05.03.2007 г. кой от общите наследодатели, кои земи е притежавал, като същите са индивидуализирани според решенията на ОбПК, с които са възстановени, което е достатъчно за нуждите на делото. Като разгледа жалбата и провери правилността обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК, я намира неоснователна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са наследници по закон на Д. и Ц. П., които след извършената комасация на земята през 1942 г. са притежавали по наследство 100,483 дка, първият и 57,101 дка - майка му, а втората - 14,000 дка земеделски земи. Същите земи са декларирани през 1949 г. на името на Д. П., синовете и един от внуците му. Със записването на земите на името на част от наследниците по закон, те не са придобили собствеността върху тях, тъй като тази собственост не им е прехвърлена по надлежния ред или поне с писмен акт, който да постави началото на давностно владение, което да продължи след внасянето на земите в ТКЗС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че правилно и в съответствие с изискванията на закона въззивният съд е приел, че процесните земи са били собственост на общите наследодатели Д. и Ц. П. . Правото на собственост на наследодателите е установено надлежно според правилата за доказване на собственост върху подлежащи на възстановяване земеделски земи - с документ, независимо от това дали той прехвърля или не прехвърля собственост, включително декларация. Това правило отразява приетия от законодателя принцип при реституцията, че отнетото трябва да се върне на този, от когото е отнето. В отношенията между наследниците на правоимащия трябва да бъде доказано, че прехвърлянията на правото на собственост са породили действие, т. е. при спор, кой има право да получи върнатото, правото на собственост трябва да бъде доказано по общия ред. По делото не се спори, че са разпределяни имоти преди внасянето им в ТКЗС, оспорва се, че с тези разпределяния не е прехвърлено право на собственост и в ТКЗС синовете и единият от внуците на Д. и Ц. П. са внесли не свои, а чужди земи. Правилно въззивният съд е приел, че валидни прехвърляния на земеделски земи не са извършени между наследниците, поради което внесените в ТКЗС земи трябва да бъдат възстановени на всички наследници, а не само на тези, които са ги внесли. При този изход на делото наследниците, които са искали възстановяване на земите само за себе си, а не и за останалите наследници, дължат разноски по делото за съответната инстанция. В касационното производство разноски дължат само касаторите. Видно от изложеното обжалваното решение е допустимо и е постановено в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение