Решение № 8567 от 25.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11533/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от: 1. К. Н. С., чрез адв. Василева като процесуален представител и 2. П. Т. Н., К. Н. С. и Н. К. С., всички чрез адв. Дудоленски като процесуален представител, против решение 13987 от 06.08.2024 г., постановено по адм. дело 12244/2023 г. по описа на Административен съд София - град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и вместо него постановяване на друго, с което да бъде прогласена нищожността на влязлото в сила решение 1141 от 23.02.2022 г. по адм. дело 4913/2019 г. на Административен съд София - град, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът кметът на Столична община, чрез пълномощника си юрк. Лялев, в писмен отговор и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационните жалби за процесуално допустими, като подадени от надлежни страни срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за тях и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество са неоснователни. Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от П. Т. Н., К. Н. С. и Н. К. С. срещу кмета на Столична община, с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 8 във вр. с чл. 128а, ал. 1 АПК и с искане за прогласяване нищожността на влязлото в сила решение 1141 от 23.02.2022 г., постановено по адм. дело 4913/2019 г. по описа на Административен съд София град, с което са отхвърлени жалбите им срещу заповед СОА19-РД40-29/09.04.2019 г. на кмета на Столична община. С решение 2113/31.03.2023 г. по адм. дело 10101/2022 г. Административен съд София град (АССГ) отхвърля иска, като това решение е отменено с решение 12874/20.12.2023 г. на Върховния административен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав с дадени указания по тълкуването и прилагането на закона. Постановеното в производството по чл. 226 АПК решение 13987/06.08.2024 г. по адм. дело 12244/2023 г., с което искът отново е отхвърлен като неоснователен, е предмет на настоящото производство. За да постанови този резултат, съдът приема, че произнасянето по съществото на оспорването срещу заповедта за отчуждаване на част от имота, собственост на ищците, с решение при наличие на основание за спиране на производството съгласно чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, безспорно е порочно процесуално действие, но то не води до нищожност на съдебния акт, а до неговата недопустимост, тъй като са били налице пречки за решаване на спора. Като се позовава на Тълкувателно решение 1/2017 г. по тълк. дело 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, излага съображения, че макар и порочно недопустимото решение, постановено при наличие на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящ преюдициален спор е действително, съответно то влиза в сила и поражда правен ефект. Според съда такова би било и решението, когато е следвало да се спре производството по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Обосновава извод, че защитата срещу недопустимото решение е по реда на инстанционния контрол, а когато решението е окончателно чрез иск за неговото обезсилване, какъвто не е предявен, поради което е безпредметно да обсъжда значението на резултата от конституционно дело 21/2021 г. и обявяването за противоконституционен на § 23 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за устройството и застрояването на Столична община (ПЗР ЗИД ЗУЗСО). Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно установени по делото факти и обстоятелства съдът достига до законосъобразни и обосновани крайни правни изводи, които се подкрепят от събраните доказателства. Между страните не се спори, че производството по адм. дело 4913/2019 г. на АССГ е образувано по жалба от П. Т. Н. и К. Н. С. против заповед СОА19-РД40-29/09.04.2019 г. на кмета на Столична община за отчуждаване на поземлен имот (ПИ) с идентификатор 68134.204.1289 (застроен), с площ за отчуждаване 115 кв. м. С протоколно определение от 13.10.2021 г. искането на Н. К. С. за обявяване на нищожност на същата заповед е присъединено за съвместно разглеждане с жалбата срещу нея и лицето е конституирано като страна. Конст. дело 21/2021 г. е образувано пред Конституционния съд (КС) на 17.12.2021 г. по искане на тричленен състав на ВАС на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ за установяване на противоконституционност на разпоредбата на § 23 ПЗР ЗИД ЗУЗСО (обн. ДВ, бр. 31 от 2018 г.), с който се предвиждат удължени срокове във връзка с чл. 208 ЗУТ, дадени в чл. 17, ал. 1, т. 1 ЗУЗСО, според който за обекти на техническата инфраструктура - за първостепенна улична мрежа, за метрополитена, за трамвайни и железопътни линии, за обекти на зелената система и за съоръжения за третиране на отпадъци, отчуждителната процедура следва да не е започнала в срок от 15 години, като съобразно ал. 2 на чл. 17 ЗУЗСО този срок започва да тече от приемането и влизането в сила на закона - 28.01.2007 г. Искането е допуснато за разглеждане по същество с определение на КС от 15.02.2022 г. По искането за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК АССГ се произнася с протоколно определение от 16.02.2022 г., като го отхвърля по съображения, че конституционното дело не е преюдициално предмет на съдебното производство е заповед, с която вече е приключило отчуждителното производство, а нормата на § 23 ПЗР ЗИДЗУЗСО изисква административното производство да е висящо, както и поради това, че решението на КС за отмяната й има действие занапред. С решение 10 от 26.07.2022 г. по конст. дело 21/2021 г. тази разпоредба е обявена за противоконституционна. Постановеното от АССГ по жалбите на касаторите срещу заповед СОА19-РД40-29/09.04.2019 г. на кмета на Столична община решение е окончателно съгласно чл. 27, ал. 6 от Закона за общинската собственост (ЗОС). В мотивите му е прието, че срокът за започване на отчуждителната процедура към момента на издаване на оспорената заповед все още не е изтекъл, поради което кметът на СО е разполагал с компетентност както по време, така и по място да постанови акта за отчуждаване на имота. Оспорванията срещу заповедта по чл. 25, ал. 2 ЗОС са отхвърлени като неоснователни. С обжалваното в настоящото производство решение първата инстанция се произнася само по доводите за нищожност на постановения по това дело съдебен акт. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 8 АПК на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на решения, постановени от административните съдилища. Според чл. 128а, ал. 1 и 2 АПК исковете за обявяване на нищожност на решения и определения, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, постановени от административните съдилища или от Върховния административен съд, могат да се подават безсрочно пред съответния административен съд. Нищожността на съдебното решение не е изрично нормативна уредена материя, като при преценката за това се изхожда от установената съдебна практика и правната доктрина. Най-общо нищожност на съдебния акт е налице, когато е изцяло лишен от законова опора, постановен от незаконен състав, извън задължителната писмена форма, извън правораздавателната власт на съда или при липса на формирана воля, като вида и тежестта на порока е толкова съществен, че изключва пораждането на неговите правни последици. В случая, както правилно приема първоинстанционният съд, такива нарушения не са налице. Правилен е изводът за валидност на решение 1141 от 23.02.2022 г., постановено по адм. дело 4913/2019 г. от Административен съд София - град, като постановено от правораздавателен орган в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма, подписано от определения съдия-докладчик и при яснота на изразената в мотивите му воля, вкл. относно отказа за спиране на съдебното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Доводите на касаторите за необсъждане от страна на първата инстанция на въведените с исковата молба възражения и аргументи по отношение степента на допуснатия съществен процесуален порок, който според тях изключва възможността на съда да се произнесе с решение, ако беше спрял производството във времето, в което е висящо делото пред КС относно искането за обявяване за противоконституционна разпоредбата на § 23 ПЗР ЗИДЗУЗСО, са неоснователни. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, приложим субсидиарно по реда на чл. 144 АПК, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон, съдът следва да спре производството. Ако той не го направи и постанови решение въпреки тази пречка, налице е нарушение на процесуалния ред. Това нарушение обаче не води до нищожност на съдебното решение, а до неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Както беше посочено, нищожното решение страда от тежки пороци, засягащи валидността на самия акт (незаконен състав, липса на форма, неподписан акт и др.), а това решение, което е постановено при процесуални пречки за произнасяне по съществото на спора (напр. висящ преюдициален спор, липса на правен интерес, недопустим предмет) не може да се определи като невалидно. В зависимост от категорията на порока, то би било недопустимо или неправилно. Макар недопустимото или неправилното решение да е порочно, то е действително, влиза в сила и подлежи на изпълнение. Допуснатият порок може да бъде отстранен само по реда на инстанционния контрол, когато такъв е предвиден, а ако е окончателно, както е в случая (чл. 27, ал. 6, изр. посл. ЗОС), то се стабилизира и поражда правни последици. Обратно на приетото от първата инстанция, иск за недопустимост на съдебно решение извън инстанционния контрол не е предвиден нито в ГПК, нито в АПК. Настоящият състав счита, че решение, постановено при наличие на основание за задължително спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК предвид данните за висящност на конст. дело 21/2021 г. с предмет § 23 ПЗР ЗИДЗУЗСО, установено в хода на съдебния процес по оспорване на заповедта за отчуждаване на имота на касаторите, би било неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но не и нищожно. Действително в случая съдебният акт страда от съществен процесуален порок, който обаче не засяга неговата валидност. Изчерпването на съдебния контрол на една съдебна инстанция, предвиден в Закона за общинската собственост, също не означава, че постановеното по жалбата срещу заповедта за отчуждаване на имота на касаторите решение следва да бъде определено като нищожно поради допуснати съществени процесуални нарушения или неправилно възприемане на установените и относими за спора факти, които биха довели до друг резултат. Противно на възраженията в касационните жалби, не може да се приеме, че ако процесуалният порок не беше допуснат, то съдът би бил лишен от правораздавателната си власт в периода от спиране на производството до произнасянето на Конституционния съд, защото това би означавало възможност за пререшаване на спорове по влезли в сила решения във всеки случай чрез иск по чл. 128а АПК, съответно извън предвидените в чл. 239 АПК основания. Както беше посочено, нищожен би бил съдебен акт, който притежава недостатъци, свързани с функционирането на съда, с надлежното сформиране на неговия състав, с изключителното му овластяване да разрешава съдебни спорове, с формата му или с абсолютната невъзможност да бъде разбрана изразената воля. Нищожно съдебно решение е налице, когато е постановено от незаконен състав, или с участието на лице, което не е съдия в съответния съд, устно е или е неподписано. Такива доводи нито се навеждат, нито се констатират от събраните по делото доказателства. Решението на АССГ, чиято нищожност се претендира, е надлежно мотивирано с ясно формулирана воля на съда, а възражението за допуснато съществено процесуално нарушение предвид отказа му да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК е относимо към неговата правилност, а не към неговата валидност, т.е. е ирелевантно в настоящото производство по чл. 128а АПК. Доводът на касаторите, основан на грубо погазване на чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), което обуславя нищожност на съдебното решение, също е неоснователен. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 239, т.6 АПК, според която съдебният акт подлежи на отмяна и когато с решение на Европейския съд за защита на правата на човека е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Следователно, при установени и санкционирани от страна на ЕСПЧ нарушения на защитени от ЕКЗПЧОС права, колкото и съществени да са тези нарушения, съдът в Страсбург не изисква национален стандарт за признаване на съответните актове за нищожни и не намира проблем с изпълнението на решенията му по начина, уреден в националното процесуално право, посредством предоставяне на възможност да бъде поискана отмяната на признатия за порочен съдебен акт по реда на чл. 239, т. 6 АПК. Доколкото разпоредбата на чл. 47 ХОПЕС в своята първа алинея транспонира стандарта на защита, установен с разпоредбата на чл. 13 ЕКЗПЧОС, а алинея втора на съюзната разпоредба съответства на член 6, точка 1 ЕКЗПЧОС, и доколкото Европейският съюз признава тази конвенция като водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС, то следва, че липсва подобно изискване за стандарт, съответно липсва и установена съдебна практика на ЕСПЧ и СЕС при приложението на ЕКЗПЧОС, съответно на ХОПЕС, да се приема автоматично, че всяко констатирано и санкционирано нарушение на тези международни правни актове води до нищожност на националния съдебен акт. Предвид изложеното не са налице сочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този изход на спора и с оглед направеното искане за присъждане на разноски от ответника, който се представлява от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касаторите К. Н. С., П. Т. Н. и Н. К. С. следва да бъдат осъдени да заплатят на Столична община сума в размер на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение