Решение № 995 от 24.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8835/2017 г.

Решение № 995 от 24.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8835/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Образувано е по касационна жалба, подадена от служебен защитник адв. И. Раднев, в качеството му на представител на М. Г. Х., против решение № 56/22.03.2017 г. по адм. дело № 275/2016 г. по описа на Административен съд - С. З. (АССЗ), с което са отхвърлени исковите претенции против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) за присъждане на сумата от 1600 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца Харакчиев неимуществени вреди - негативни емоционални и психични изживявания в периода 19.10.2015 г. - 1.06.2016 г. следствие незаконосъобразни действия на служители от администрацията на Затвора в гр. П., извършени на 19.10.2015 г. и изразяващи се в разглеждане личните снимки на ищеца, четене на кореспонденцията му, дневника и записките, в нарушение правото на ищеца на неприкосновеност и тайна на кореспонденцията и личния му живот, както и за присъждане на сумата 1100 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - негативни емоционални и психични изживявания, претърпени от ищеца следствие от незаконосъобразни действия на администрацията от Затвора в гр. П., извършени на 19.10.2015 г., изразяващи се в изземване на част от личната му кореспонденция - напечатан текст "Право на отговор" на л. св. Х. А. Х., като неоснователни и недоказани. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, тъй като съдът неправилно е ценил събраните по делото доказателства, което е довело и до необосновани правни изводи относно основателността на исковите претенции. Претендира се отмяна на решението и решаването на делото по същество като претенциите бъдат признати в пълен размер. С частна жалба, подадена лично от ищецът М. Харакчиев е обжалвано като неправилно и определение № 129/5.05.2017 г., с което се допълва решение № 56/22.03.2017 г., в частта му за разноските, като ищецът е осъден да заплати на ГДИН сумата от 200 лева юрисконсултско възнаграждение. Определението се обжалва като неправилно поради недоказване на направените разноски от страна ответната страна и липса на данни за трудово правоотношение между ответника и юрисконсулта, осъществил процесуално представителство. Ответната страна - ГДИН, в писмени отговори към касационната и частната жалба, оспорват изложените в тях възражения като неоснователни. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, поддържа заключение за неоснователност на касационните възражения. Касационната жалба е предявена срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно и в предвидения от закона срок, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по отношение спорът по същество. Първоинстанционният съд е сезиран с два субективно съединени иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, предявени от М. Г. Х. против ГДИН, както следва: първият - за присъждане на сумата от 1600 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - негативни емоционални и психични изживявания, сочени претърпени от ищеца в периода 19.10.2015-1.06.2016г следствие незаконосъобразни действия на служители от администрацията на Затвора в гр. П. на 19.10.2015г по разглеждане личните снимки на ищеца, прочит на кореспонденцията му, дневника и записките му в нарушение правото на тайна на кореспонденцията и неприкосновеност на личния живот и вторият - за присъждане на сумата от 1100 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - негативни емоционални и психични изживявания от незаконосъобразни действия на администрацията от Затвора в гр. П., извършени също на 19.10.2015 г. и изразяващи се в изземване на част от личната кореспонденция на ищеца Ч напечатан текст "право на отговор" на л. св. Х. А. Х., с което е нарушено правото му на тайна на кореспонденцията и съобщенията и правото на мирно ползване на притежанията. По отношение на първия иск, АССЗ е приел, че същият е недоказан, тъй като е установено, че извършените на 19.10.2015 г. действия на служителите от надзорно-охранителния състав в Затвора в гр. П. по проверка носени от ищеца снимки и писмени материали са предприети в негово присъствие и без възражения от негова страна, били са елемент от законово предвиден обиск - чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и спрямо лице, лишено от свобода и влизащо /постъпващо/ в Затвора в гр. П., поради което не противоречат на закона. Прието е, че осъществената на въпросната дата проверка на вещите на ищеца за установяване на забранени вещи е в предвидена от закона хипотеза и не е надхвърлила допустимия обхват. Съдът е приел, че не се установява засягане тайната на кореспонденцията и съобщенията, каквото право като общочовешко е провъзгласено в чл. 34, ал. 1 от Конституцията на РБ, нито правото на неприкосновеност на личния живот /чл. 23, ал. 1 от КРБ/. Тези изводи на съда са изведени и при констатацията, че твърденията на ищеца по прочитане личната кореспонденция, дневник, записки на ищеца и по разглеждане на снимките му не са доказани от св. Е. Е. Съдът не е кредитирал като достоверни неговите показания от една страна по съображения за тяхната недостоверност с оглед близките връзки между него и ищеца и сходния им статут като лишени от свобода, а от друга страна - поради невъзможността с оглед механизмът по извършването на обиска свидетелят да добие визуално впечатления за фактите, за които свидетелства. Относно механизма на обиска, съдът е посочил, че от показанията на свидетелите Йорданов, Генов и Динчев се установява, че мястото за обиск е териториално обособено и изолирано място и е изключена възможността да присъстват и възприемат тези действия и други лица лишени от свобода. Съдът е съобразил и че по делото няма събрани други данни, въз основа на които да се приеме, че свидетелят Енчев е присъствал на обискирането на ищеца, макар на 19.10.2015 г. да са пристигнали с общ конвой от Затвора в гр. С. Загора в този в гр. П. Отчетено е и че съставения протокол за обиск на ищеца, представляващ официален свидетелстващ документ, сочи на присъствалите по време на обиска лица, сред които Енчев не е. Съобразено е и че Енчев е бил настанен в 15:28 ч в спално помещение № 407, видно от Книга за движението на лишените от свобода, пост № 9 /л. 77/, а обиска на ищеца е приключил в 16:30 ч. Решението е правилно. С оглед установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е достигнал до обосновани правни изводи за неоснователност на иска. Настоящият съдебен състава определя възраженията в касационната жалба като неоснователни. Напълно разколебан от данните по делото е доводът, че св. Енчев "е можел, ако не постоянно, то поне временно да наблюдава какво се случва на масата за обиск", както и че "ако св. Енчев не е наблюдавал постоянно обиска на ищеца Харакчиев, то със сигурност през цялото време е чувал водещите се по време на обиска разговори". На първо място, следва са се посочи, че по време на разпита си, св. Енчев ясно посочва, че "аз наблюдавах какво се случва при претърсването". В този смисъл е очевидно защитната касационна теза, че свидетелят "със сигурност през цялото време е чувал водещите се по време на обиска разговори". Не може да се кредитират показания, при които твърденията за ясен спомен и присъствие на даденото място се разминават по отношение формирането на възприятието - чрез наблюдение или чрез чуване. На второ място, отново в показанията на св. Енчев се сочи, че възприятието за случвалото се е в резултат от стоенето при "дежурния" в стаята му, редом с "доста хора", докато обиска на ищеца се случва на масата за претърсване, намираща се до "клетката" на задържаните. В касационната жалба довода в подкрепа на възможността св. Енев непосредствено да е възприел проведения обиск е показанието на св. Кирилов, че "от мястото на дежурния се вижда под ъгъл масата за проверка". Нито в показанията на св. Енев, нито от другите събрани доказателства се установява, че Енев е стоял на "мястото на дежурния". При отчитане и на показанията му, че престоят му за регистрация е едновременно наред с "доста хора", то е немислимо да се изведе извод, че свидетелят е имал някаква възможност да е възприел иначе пресъздадената в подробни детайли по време на разпита му обстановка. При така изложеното и като се подкрепи извода на съда, че извършените на 19.10.2015 г. действия на служителите от надзорно-охранителния състав в Затвора в гр. П. по проверка носени от ищеца снимки и писмени материали са били елемент от законово предвиден обиск, съгласно чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и спрямо лице, лишено от свобода и влизащо /постъпващо/ в Затвора в гр. П., трябва да се посочи, че съдът правилно е отхвърлил искът като неоснователен. По отношение на втория иск, АССЗ е приел, че същият е недоказан, тъй като не е доказано твърдението на ищеца, че изземването и задържането на веща - лист с напечатан текст, озаглавен: "ПРАВО НА ОТГОВОР" е противоправна мярка спрямо правото му на лична кореспонденция. Съдът е приел, че a случая не е установено волеизявлението, обективирано в иззетия лист да е адресирано до ищеца, нито, че изхожда от него, т.е. не е установено да е част от неговата лична кореспонденция. От тук е посочил, че при положение, че въпросният лист, озаглавен "ПРАВО НА ОТГОВОР" не е част от кореспонденция на ищеца - не е изходящо от него, нито е адресирано до него волеизявление, нито е бил поставен в запечатан плик, същият не може да се причисли като лична кореспонденция. Отделно от това, съдът е приел, че задържането на листа като документ, чието съдържание попада в хипотезата на чл. 97, т. 7 от ЗИНЗС, законосъобразно е иззет от ищеца. Решението е правилно и по отношение на втория отхвърлен иск. Намерената и иззета вещ "Право на отговор" е документ, чийто автор не е ищецът. Този факт е безспорен. Безспорно е и че този документ не е бил адресиран до ищецът. Нещо повече, ищецът сам твърди в исковата си молба, че изземването на веща е в нарушение на правото му да се ползва мирно от своите притежания. С други думи, писмото очевидно се разглежда от самия ищец като вещ, притежавано от него, но по съществото си представляваща чужда (не негова) кореспонденция. При това положение се явяват голословни възраженията, че съдът неправилно е отхвърлил искът, основан на нарушение в правото на лична кореспонденция на ищеца. Що се касае до съдържанието на самото писмо, същото съдът правилно е определил като попадащо в хипотезата на чл. 97, т. 7 от ЗИНЗС. Д. е да се отбележи, че издържания във вулгарно и цинично отношение език на писмото засилва съдържанието му, което с оглед литературното безсмислие на сюжетното описание в текста, правилно е преценено, че е материал с порнографско съдържание. В случая е неоснователно възражението на касатора за препращането и позоваването на определението за "порнографски материал" съгласно чл. 93, т. 28 от НК. Приложението на нормата на чл. 97, т. 7 от ЗИНЗС по никакъв начин не е пряко свързано или предопределено от нормативните установявания в НК, имащи своите цели свързани с наказателното преследване и наказване. По отношение на обжалването на определение № 129/5.05.2017 г., с което е допълнено по реда на чл. 248 от ГПК решението, в частта му за разноските, касационната инстанция намира, че направените от касатора възражения са основателни. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено в обжалваната му част, с което ищецът е осъден за заплати юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение: