Решение № 14907 от 7.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5388/2010 г.

Решение № 14907 от 7.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5388/2010 г., V о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Павлина Видолова Папазова, от гр. Пловдив, против решение № 105 от 21.01.2010 г., постановено по адм. дело № 2203/2009 г. по описа на Административен съд София - град, в частта му, с която са отхвърлени исковете й за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ за разликата от 58 938 лв. до 8 927.10 лв., иска за заплащане на мораторна лихва в размер на 39 115 лв. за периода от 3.04.2002 г. до 18.05.2007 г., както и относно размера на присъдените на ответната страна разноски. Жалбоподателката навежда доводи за неправилност на решението в обжалваната му част поради противоречие с материалния закон. Моли за отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявените искове се уважат в пълен размер, като претендира и присъждане на направените по делото разноски. Ответната страна Агенция "Митници", чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок от страна с правен интерес от оспорването и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността на жалбата настоящият състав на Върховния административен съд съобрази следното: С обжалваната част на решението съдът е отхвърлил иска с правно основание чл. 121, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за разликата до пълния му предявен размер от 58 938 лв. и за периода от 28.07.2002 г. до 11.04.2007 г., както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД изцяло за пълния предявен размер от 39 115 лв., представляващи изтекла законна лихва за периода от 3.04.2002 г. до 18.05.2007 г. От фактическа страна съдът е приел за установено, че с решение от 17.07.2006 г., постановено от Софийски градски съд по адм. дело № 1065/2002 г., оставено в сила с решение № 3346/2.04.2007 г., постановено от ВАС по адм. дело № 794/2007 г., е отменена заповед № 13834/23.10.2001 г. на директора на Агенция "Митници", с която служебното правоотношение на Павлина Видолова Папазова е било прекратено, на основание чл. 12, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл.), за длъжността "главен секретар" в Централно митническо управление - София. Със заповед 1924/12.04.2007 г. на директора на Агенция "Митници" служителката е била възстановена на заеманата преди прекратяване на служебното й правоотношение длъжност. Установено е също, че след освобождаването й през периода от 28.09.2001 г. до 28.07.2002 г. държавната служителка не е заемала друга държавна служба и не е получавала възнаграждение по трудово правоотношение. Папазова е полагала труд по трудови правоотношения както следва: от 1.08.2002 г. до 1.09.2003 г. при работодател "Интер турист" ЕООД, гр. Пловдив; от 8.09.2003 г. до 30.09.2003 г. при работодател "Антил" ЕООД и за периода от 6.10.2003 г. до 30.06.2005 г. при работодател "Сонико" ООД. По делото е назначена и съдебно-икономическа експертиза, която е дала заключение относно размера на брутната заплата на ищцата към момента на признаване на прекратяването на служебното й правоотношение за незаконно, а именно 892.71 лева. Изчислената брутна заплата след приспадане на получаваното трудово възнаграждение за целия предявен период от 28.09.2001 г. до 11.04.2007 г. е 50 033.35 лева, а общата сума на мораторната лихва върху така определения размер на обезщетението вещото лице е изчислило на 15 605.61 лева за предявения период от 3.04.2002 г. до 18.05.2007 г. Като е обсъдил така събраните доказателства, съдът е изложил съображения, че са налице предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. , при наличието, на които на държавната служителка следва да бъде присъдено обезщетение за времето, през което е била без работа за период от 10 месеца, поради незаконното прекратяване на служебното й правоотношение, а именно: налице е влязло в сила съдебно решение, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, и е определен размера на брутното й възнаграждение към момента на признаване уволнението за незаконно със съдебно - счетоводна експертиза. По спорния между страните въпрос относно размера на дължимото обезщетение и по-точно по въпроса дължи ли се обезщетение за целия период, в който ищцата е останала без работа, респективно е получавала по-ниско възнаграждение или периода е ограничен до 10 месеца съгласно чл. 104, ал. 1 ЗДСл, съдът е приел, че приложимата разпоредба на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. определя максималния размер на обезщетението - брутното възнаграждение за времето, през което служителят е останал без работа, но не повече от 10 месеца. По тези съображения съдът е приел иска за основателен и доказан за сумата от 8 927.10 лева, представляваща обезщетение за незаконно прекратяване на служебното правоотношение на ищцата за период от 10 месеца, през който не е заемала държавна служба, считано от 28.09.2001 г. - датата на уволнението до 28.07.2002 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба пред Софийски районен съд на 16.05.2007 г. до окончателното й заплащане и е отхвърлил иска в останалата част. Решението е постановено в съответствие с материалния закон. Неоснователни са възраженията за неправилно приложение на материалния закон. Действително в нормата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл., която урежда правото на служителя да търси обезщетение при незаконно прекратяване на служебното правоотношение, не е посочен размерът на това обезщетение и за какъв период се определя. Налице е празнота в закона, поради което съдът, позовавайки се на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове е приложил най-близката по смисъл норма, която урежда този въпрос, а именно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, предвиждащ обезщетението да не бъде за повече от десет месеца. Определянето на обезщетението е въз основа на брутната заплата на служителя към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Законосъобразно съдът е приел, че разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл обхваща всички случаи на прекратяване на служебно правоотношение, след като бъде отменено, без оглед на конкретното основание за прекратяване въпреки, че нормата регламентира обезщетения при прекратяване на общо основание, което дава основания на ищцата да поддържа, че цитираната разпоредба няма приложение по отношение на нейното прекратяване. В подкрепа на това виждане, съдът е изходил от текстовия израз на нормата, за приложението на която от значение е не основанието, на което е прекратено правоотношението, а неговата отмяна. Във връзка с претендираната мораторна лихва върху главницата за период преди завеждането на иска административният съд правилно е приел, че доколкото вземането не е обвързано със срок и липсва покана за плащане на лихва за минал период, претенцията се явява неоснователна. Неоснователно е възражението за противоречие на решението с чл. 24, б. "б" от Европейската социална харта. С цитираната разпоредба е регламентирано правото на работниците, които са освободени без основателна причина, на подходяща компенсация или друго съответно обезщетение. В унисон с разпоредбата на международния договор, по който България е страна, законодателят е предвидил право на обезщетение за служителите, чието правоотношение е било незаконно прекратено. Въпрос на законодателна преценка е какво представлява "подходяща компенсация" и очевидно българският законодателят е преценил, че изплащането на обезщетение за времето, през което служителят е бил без работа, но за не повече от 10-месеца е справедливо. Неотносимо към настоящия спор е позоваването на решение № 12 от 11.11.2010 г., постановено от Конституционния съд по конституционно дело № 15/2010 г. Делото има за предмет установяване на противоконституционност на разпоредби от нормативни актове, неприложими в настоящия казус. Неоснователна е и касационната жалба в частта й за разноските. Същите са определени съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. чл. 8 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и в съответствие с Тълкувателно решение № 3/2010 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че решението в обжалваната му част е правилно и законосъобразно. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция и своевременно направеното искане за присъждане на разноски касаторът следва да заплати на ответника разноски в размер на 150 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода на делото разноски на касатора за настоящото производство не се дължат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, пето отделение,