Решение № 146 от 13.07.2011 г. на ВКС по н. д. № 49/2011 г.

Решение № 146 от 13.07.2011 г. на ВКС по н. д. № 49/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Петков Касационното производство е образувано по жалба, депозирана от защитника на подсъдимия В. В. Д., срещу решение на Софийски апелативен съд № 365 от 4.11.2010 г., по ВНОХД № 623/10 г., с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 224 от 11.06.09, по НОХД № 3723/08 г. С първоинстанционната присъда, подсъдимият е признат за виновен в това, че на 8.09.2008 г в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел от владението на В. Ю. А. чужди движими вещи, на обща стойност 264 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" и чл. 54 НК, е осъден на пет години "лишаване от свобода", при "строг" режим. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъква се, че осъждането почива на негодно разпознаване, че въззивният съд е ползвал показанията на св. Д. от досъдебното производство, без да я изслуша, че липсват надеждни доказателства дали отнетият синджир е бил златен, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не е съобразено с ниския интензитет на проявеното насилие, с невисоката стойност на инкриминираното имущество, с младата възраст на дееца и с наркотичната му зависимост. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъдат отменени съдебните актове и подсъдимият да бъде оправдан, или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъде намалено наложеното наказание чрез приложението на чл. 55 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият не участва лично в касационното производство. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е неоснователна. Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Верен е изводът, че разпознаването е проведено при спазване на процесуалните изисквания и затова съставеният протокол от процесуално-следственото действие е годен доказателствен източник. САС е обсъдил детайлно последователността на действията, предхождащи разпознаването, и самото разпознаване, за да отговори на възраженията на защитата в тази насока. Показанията на поемното лице /св. Д./ от досъдебното производство са цитирани в аспекта на проследяване хронологията на проведените действия от разследващия орган, а именно: разпит на пострадалия преди разпознаването и последвалото разпознаване. Ето защо, неоснователно е твърдението, че са ползвани показанията на св. Д., без нейното непосредствено изслушване от съда. На следващо място, обстоятелството, че е отнет именно златен синджир, е изяснено от показанията на пострадалата, тоест, с гласно доказателствено средство, което е надеждно по смисъла на НПК. Липсата на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК препятства възможността за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС, поради което искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е налице нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Релевантните факти обуславят съставомерност на деянието като грабеж, извършен при условията на опасен рецидив, и такава е възприетата от съдилищата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. При това положение, не са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, за отмяна на постановените съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, тъй като посочената хипотеза, в случая, не е налице /подсъдимият не е осъден за несъставомерно деяние/. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. САС е обсъдил съвкупността от отегчаващи и смекчаващи обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност на подсъдимия, сред които младата му възраст, невисокия интензитет на използваната сила, сравнително ниската стойност на отнетите вещи, мотивът за извършване на престъплението. Верен е изводът, че наложеното наказание, което е минималното възможно по чл. 199, ал. 1 НК, е проява на значително снизхождение, предвид високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца, който е осъждан многократно. При това положение, липсват основания за по-голямо снизхождение, тоест, хипотезата на чл. 55 НК, в случая, не е приложима. Това е така, защото отчетените смекчаващи обстоятелства не са многобройни, респективно, нито едно от тях не е изключително. В същото време, тежестта на деянието не предполага определяне на наказание, по-леко от минималното по чл. 199, ал. 1 НК. Ето защо, искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на подсъдимия чрез приложение на чл. 55 НК не може да бъде уважено. По изложените съображения, жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,