Решение № 9274 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3506/2016 г.

Решение № 9274 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3506/2016 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на "Рюрик груп" ЕООД против решение № 6853/09.11.2015 г., постановено от Административния съд София-град по адм. д. № 8691/14 г. В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска неговата отмяна, и уважаване на предявените искове, както и присъждане на разноски. От обстоятелствената й част следва, че поддържаните касационни основания са необоснованост и неправилно приложение на материалния закон - чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът-Община Тетевен чрез своя процесуален представител оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендират се разноски. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. Касационната жалба е неоснователна. Административният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 2500 лева за периода от 16.05.2013 г. -28.08.2014 г. ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на причиняване на вредата до исковата молба в размер на 326,42 лева и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, която вреда е причинена от незаконосъобразни действия на длъжностни лица на ответника, по изпълнение на акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД)№ 155/28.03.2011 г., издаден от старши инспектор в отдел "Местни данъци и такси" при община Тетевен и които представляват заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел за установено следното: с АУЗД на дружеството е установено задължение за ТБО за 2010 и 2011 г., който акт в посочената част е отменен с влязло в сила съдебно решение. Установено е, че с с писмо от 29.03.2012 г. Община Тетевен е изпратила писмо до ТД на НАП с искане за образуване на производство за принудително изпълнение на АУЗД. С писмо от 10.12.12 г. на зам. директора на ТД на НАП е поискана информация от община Тетевен относно датата на влизане в сила на акта, на което е отговорено с писмо от 14.12.12 г., че актът не е влязъл в сила поради обжалването му. С писмо от 11.10.13 г. на публичния взискател на Община Тетевен е поискано прекратяване на производството по принудително изпълнение, поради отмяната на АУЗД в частта относно задълженията за ТБО, като преди това аналогична молба е подадена от управителя на дружеството, която е от 31.05.13 г. Производството е прекратено с разпореждане от 28.01.2014 г. на публичния изпълнител при ТД на НАП, гр. София. Установено е от съда, че на 16.05.2013 г. между дружеството и адв. Дерузов е сключен договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство по изп. д. № 1401/13 г. на публичен изпълнител, по който е договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лева. Въз основа на прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съдът е установил, че при дружеството са осчетоводени операции по изплащане на сумата за адвокатското възнаграждение. Вещото лице е дало заключение и за размера на лихвата, претендирана до исковата молба. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът е направил следните изводи: Подаването на искането за образуване на производство по принудително изпълнение на АУЗД и последващите молби във връзка с принудителното изпълнение не са фактически, а правни действия и тези действия не са предприети при или по повод осъществяване на административна дейност. Дори да се приеме, че предприетите действия са такива, които имат белезите на административен акт, съдът е преценил, че те не са незаконосъобразни. По този въпрос, съдът е анализирал нормативната уредба, свързана с издаването на АУЗД и процедурата по обжалването му, като е посочил, че съобразно чл. 157, ал. 1 ДОПК, обжалването не спира изпълнението му, като по делото не са представени доказателства за спряно от съда изпълнение на акта в оспорваната му част. Съдът е отхвърлил възражението на дружеството, че искането на Община Тетевен до ТД на НАП за образуване на изпълнително дело е подадено след влизане в сила на съдебното решение, с което актът е отменен в оспорената му част. За да стигне до този извод, съдът е анализирал разменената кореспонденция между Община Тетевен и ТД на НАП. По тези съображения, съдът е преценил като неоснователни исковите претенции. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно. Освен по съображенията, изложени в мотивите на обжалваното решение, които се споделят от касационната инстанция, което прави ненужно повтарянето им, настоящият съдебен състав преценява иска като неоснователен и по допълнителни съображения. Безспорно е по делото, че вредата, чието обезщетяване се иска представлява заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство по изп. дело № 1401/2013 г. на публичен изпълнител. Този разход за дружеството не може да се квалифицира като вреда, тъй като срещу него той е получил адвокатската услуга, за която е платил и в този смисъл патримониумът на дружеството не е ощетен. От друга страна, заплатеният адвокатски хонорар не е пряка и непосредствена последица от предприетите действия по изпълнението на АУЗД. Този разход за дружеството е направен доброволно, във връзка с сключения между него и адвоката договор за процесуална защита и съдействие. По тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция приема, че не е налице нито един от елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ, поради което предявения главен иск правилно е отхвърлен от административния съд. С оглед изхода на спора по главния иск, правилно е отхвърлен и акцесорния иск за мораторната лихва. Решението на административния съд е правилно и следва да се потвърди. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд