Решение № 6354 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2014/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК). Образувано е по касационна жалба на У. Б. С. – гражданин на Ирак, чрез процесуалния си представител адв. Л. Манолова срещу решение № 8705 от 29.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1509/2025 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 4176/21.07.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България (ДАБ), с което му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател излага оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доводи и възражения за незаконосъобразност на оспореното решение на председателя на ДАБ. Неправилно първонистанционния съд е приел, че становището на ДАНС, послужило като основание за отказ е мотивирано, същото не е актуално и съдържа информация от 2023г. Излага доводи, че както АС, така и административният орган не са съобразили даденото от СЕС тълкуване в решението от 22.09.2022г. по дело С -159/21г. на чл.23, §1, ал.2 от Директива 2013/32, както и че постановения отказ нарушава правото на личен и семеен живот, гарантирани от чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл.3 от същата в хипотезата на унизително положение, съгласно тълкувателните решение и практиката на ЕСПЧ. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна и на решението на председателя на ДАБ. Претендира сторените разноски. Ответникът по касационната жалба - председател на ДАБ, чрез процесуалния си представител юриск. Хичовски, в съдебно заседание я оспорва. Представя справка за Република Ирак. Претендира обжалваното решение като правилно да остане в сила. Върховният административен съд, Пето отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да се произнесе по спора и отхвърли подадената от С. жалба срещу решение № 4176/21.07.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България (ДАБ), с което му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут, съдът е установил, че производството по издаването му е образувано по подадена на 27.07.2023г. втора последваща молба за закрила, при издадени и влезли в сила решения за отказ за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут от 2017г. и 2023г. Последващата молба за закрила е обоснована с новонастъпило обстоятелство, а именно получен хуманитарен статут от съпругата и малолетните деца на С. с Решение № 9825/13.06.2023г. на зам. председателя на ДАБ, влязло в законна сила на 05.07.2023г. Обжалваното решение №4176/21.07.2025г. е издадено в изпълнение на влязлото в сила решение № 451/29.01.2024г. по адм. дело №1392/2023г. на АС - Хасково, с което е било отменено Решение №19193/30.11.2023г. на председателя на ДАБ и преписката върната за ново произнасяне по последващата молба за закрила от 27.07.2023г. съобразно задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона. АС - Хасково е приел, че оспореното решение и издадено от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма и съдържание по чл.59 АПК и при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до отмяната му, както и при спазване на задължителните указания на АС - Хасково, дадени с решението по адм. дело №1392/2023г. При извършената проверка относно материалната законосъобразност на оспореното решение, съдът е проследил беженската история на У. С., данните от проведеното интервю, отразено в Протокол с рег. № УП11756/10.11.2023г. и анализирайки представените по делото доказателства в съответствие с приложимите материално правни разпоредби е стигнал до извод, че правилно, предвид липсата на предпоставките по чл.8, ал.1 от ЗУБ, председателя на ДАБ е отказал пердоставане статут на бежанец на чужденеца и предоставяне хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Съдът е споделил изводите на административния орган, че за У. С. не са налице и основанията по чл.9, ал.6 от ЗУБ, въпреки предоставения на съпругата и трите му деца хуманитарен статут по чл. 9, ал.8 от ЗУБ, поради наличие на обстоятелството по чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ, предвид представеното отрицателно становище от ДАНС и представена справка, съдържаща информация, обосноваваща това отрицателно становище. АС - Хасково е изложил съображения, че при постановяване на решението си, председателя на ДАБ е изпълнил дадените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени с решение №451/29.01.2024г. по адм. дело №1392/2023г. на АС - Хасково. Административният орган е изискал и приобщил към преписката справка с рег. № RB 202001-001 -03/М - 6 - 4038/31.12.2024г. на ДАНС, обсъдил е Решението на СЕС по дело С -159/21 и е приел, че становището на ДАНС е мотивирано с конкретни факти и обстоятелства, сочещи, че с действията си С. застрашава националната сигурност и представлява заплаха за обществото, поради което не е целесъобразно да му се предоставя международна закрила, както и не може да се ползва с правата по чл.4, ал.3 ЗУБ. Въпреки, че е приел за законосъобразни и правилни изводите на председателя на ДАБ в оспореното решение, съдът е извършил собствен анализ и извел самостоятелни правни изводи въз основа на тълкуването дадено в решението на СЕС по дело С - 159/21, чл.4, §1 и §2, чл.10, §2 и §3, чл.11, §2 и чл.45, §3 от Директива 2013/32 във връзка с чл.14, §4, б. "а" и чл.17, §1, б. "г" от Директива 2011/95, като е стигнал до извод, че решението на председателя на ДАБ не противоречи на даденото тълкуване от СЕС, поради обстоятелството, че в случая становището на ДАНС е мотивирано, с оглед изложеното в справката и съдържащите се в нея данни за противоправна дейност на жалбоподателя, даваща основание да се приеме, че последният представлява заплаха за националната сигурност. Съдът е приел, че обжалваното решение не се основава единствено на изразеното от ДАНС отрицателно становище, а от председателя на ДАБ са направени собствени и обосновани правни изводи въз основа на установената фактическа обстановка. В заключение, АС - Хасково е счел, че оспорения акт е съответен на решението на СЕС по дело С - 159/21г. и даденото с него тълкуване, в т. ч. на разпоредбата на чл.17, §1, б. "г" от Директива 2011/95, възпроизведена в чл.12, ал.2, т.4 ЗУБ. Обжалваното решение е правилно постановено. Настоящата инстанция споделя мотивите изложени от първоинстанционния съд и на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК не следва да ги преповтаря, а препраща към тях. При постановяване на съдебния акт не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат отмяната му. Въз основа на изяснената фактическа и правна обстановка, при съобразяване доводите на страните, съдът правилно е приел, че административният орган е преценил всички относими обстоятелства, декларации или документи, свързани с личното положение на търсещия закрила и базирайки се на тях правилно е приел, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, във вр. с чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Обосновано е приел, че кандидатът за статут не установява да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ. Видно от проведеното с кандидата интервю не са изложени конкретни обстоятелства, сочещи наличие на някое от обстоятелствата по чл.8, ал.1 ЗУБ. С. не твърди, че се страхува от преследване, пораде неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение. Не се установява спрямо него в държавата му по произход да е упражнено насилие и лично да е било обект на репресии, както и че не е имал проблеми с официалните власти или други субекти, посочени в чл.8, ал.3 от ЗУБ. Законосъобразни са изводите на административния съд, че няма основание за предоставяне на хуманитарен статут на У. С. по реда на чл. 9 от ЗУБ, доколкото липсват твърдения пред административния орган от страна на касатора, че го грози „смъртно наказание“ или „екзекуция“, съгласно изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Той не е бил принуден да напусне страната си на произход поради тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице, поради насилие в случай на вътрешен или международен конфликт или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Видно от проведено интервю и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че чужденецът не е бил преследван поради политическото си мнение и/или убеждение. Следва да се има предвид и че макар чужденецът да не е напускал страната си на произход легално, няма данни официалните власти да са имали специално негативно отношение към него и да е бил принуден да напусне родината си поради опасения от преследване и реална опасност от тежки посегателства върху живота и личността му. Съдът правилно е приел за законосъобразен отказът на председателя на ДАБ относно отказания хуманитарен статут, тъй като не са налице материалноправните предпоставки по чл. 9, ал.1 ЗУБ за признаване на хуманитарен статут, а тъкмо обратното - налице са основанията по чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ за отказ от предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут. Правилно при формиране на правните си изводи административният съд е отчел даденото в заключението на СЕС по дело С-159/21, тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ. Според възприетото от СЕС в решението му по дело С-159/21, чл. 4, § 1 и § 2, чл. 10, § 2 и § 3, чл. 11, § 2 и чл. 45, § 3 от Директива 2013/32 във връзка с чл. 14, § 4, б. а и чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95 не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Правилно, съдът е стигнал до извод, че решаващият орган, в съответствие с тълкуването дадено в Решението на СЕС е извършил преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95. Председателят на ДАБ не е привел механично в действие становището на ДАНС, мотивирано с представената справка, за да откаже да предостави субсидиарна закрила. Напротив решаващият орган в изпълнение на влязлото в сила решение №451/29.01.2024г. по адм. дело № 1392/2023г. на АС - Хасково, освен че е изискал и приобщил към преписката справката от ДАНС, обосновала отрицателното становище и при съобразяване със съдебното решение и това на СЕС по дело С -159/21 е извършил самостоятелна преценка на фактите и обстоятелствата, съдържащите в нея и е изложил собствени съображения, свързани с националната сигурност на Република България, както и е приел, че са налице безспорни данни, че с описаните в справката действия иракския гражданин би застрашил сигурността на българското общество, както и че би могъл да причини вреди в областта на националната сигурност и установения правов ред в държавата. Значението на информацията, предоставена от ДАНС, свързана с националната сигурност е самостоятелно преценена от решаващия орган, който правилно се е основал на представеното пред него и мотивирано с приложената по делото справка становище на ДАНС, като издадено от орган със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа обстановка му е предоставена. Следователно, ценена в контекста на изложеното, безспорната установеност по делото, че на чужденеца е отказан хуманитарен статут, след като решаващият орган е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на иракският гражданин, налага правилно формирания от административния съд извод, че оспореният административен акт е съответен на решението на СЕС по дело С-159/21 г. и даденото с него тълкуване. Неоснователни са наведените в касационната жалба доводи, че представеното по делото становище на ДАНС е немотивирано, за да се направи обоснован извод, че С. представлява опасност за националната сигурност. Противно на тези твърдения, настоящата съдебна инстанция намира, че в представената по делото извадка от справка от 20.10.2023г. на ДАНС, относно иракския гражданин У. Б. С. са налице конкретни факти и обстоятелства, изложени хронологично и последователно въз основа на които може да се приеме, че за С. има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за обществото, а с оглед посочените конкретни данни и за националната сигурност на Република България. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че справката не съдържа конкретни доказателства. За изпълнение на фактическия състав на разпоредбата по чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ не се изисква наличието на доказателства, а единствено сериозни основания, да се предполага, че представлява заплаха за обществото или за националната сигурност. Тези сериозни основания са мотивирани именно в представената по делото справка на ДАНС, който е компетентният специализиран орган по защита на националната сигурност и чието мотивирано становище обуславя наличието на отрицателната предпоставка по чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ за предоставяне хуманитарен статут на чуждия гражданин. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че отказът на председателя на ДАБ нарушава правото му на личен и семеен живот, гарантирани от чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл.3 от същата. По делото не е спорно, че на съпругата и децата на У. С. е предоставен хуманитарен статут на осн. чл.9, ал.8 от ЗУБ с решение на зам. председателя на ДАБ. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ регламентира правото на неприкосновеност на личния и семеен живот. Безспорно е, обаче, че то не е абсолютно право и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала, или на правата и свободите на другите - ал. 2 на чл. 8 ЕКПЧ. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. За всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Основанието за намеса на държавата по смисъла на чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ трябва да има своя нормативна база, което изискване в случая е изпълнено. Решение № 4176 от 21.07.2025г. на председателя на ДАБ за отказ за предоставяне на хуманитарен статут се основава на изрична норма - чл. 12, ал.2, т.4 от ЗУБ, която преследва законни цели по смисъла на чл. 8, ал. 2 от Конвенцията и по правото на ЕС - националната и обществената сигурност. Тази намеса трябва да е „необходима“, т.е. съответна на належащата обществена необходимост и пропорционална на преследваната легитимна цел. Мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалност и да се основават изключително на личното поведение на засегнатото лице, което поведение да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Според практиката на ЕКПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Съдът намира, че в случая безспорно държавата се намесва в правото на личния и семеен живот на чужденеца, но тази намеса е предвидена в закона, основава се изцяло на личното поведение на оспорващия и преследва легитимна цел. Обстоятелството, че лицето пребивава в Република България от значително време не е основание да се приеме, че същият е прекъснал семейни, културни и социални връзки с държавата по произход, като не може бездействието му да съобрази престоя си с изискванията на закона да е основание да се приеме, че спрямо него не следва да предприемат съответни мерки. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че връщането ограничава несъразмерно правото му на семеен живот със съпругата и децата му, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Ирак. Предвид изложените по - горе съборажения, настоящата касационна инстанция приема, че при правилно приложение на материалноправните разпоредби на закона и задължителното тълкуване на СЕС по дело С-159/21, на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, правилно административният орган, а впоследствие и първостепенният съд са приели, че е налице хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 4 на ЗУБ, отричаща предоставянето на хуманитарен статут по чл.9, ал.6 от ЗУБ на чуждия гражданин У. С.. С оглед изложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че не са налице отменителните основания, сочени в касационната жалба, поради което обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение