Решение № 23 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2019 г.

Решение № 23 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2019 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Камелия Маринова Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. С. чрез пълномощника му адвокат Е. В. против решение № 190 от 5.12.2018 г., постановено по гр. д. № 506 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 123 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 226/2018 г. на Районен съд-Нова Загора за отхвърляне на предявения от С. Д. С. против "К. Т." ЕООД, [населено място] и П. Й. В. иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, взискател и длъжник по изпълнително дело № 20178370400300 на ЧСИ П. Г., рег. № *, че 1/2 ид. ч. от гараж с идентификатор ***** и жилище с идентификатор *****, върху които е насочено изпълнение за парично вземане, не принадлежат на длъжника П. Й. В.. "Крис Транс" ЕООД, [населено място] и П. Й. В. не са изразили становище в настоящото производство. С определение № 89 от 26.02.2020 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК с цел преценка допустимостта на въззивното решение, с което искът по чл. 440 ГПК е разгледан по същество в хипотеза, в която в хода на делото е признато за установено, че вземането на взискателя против длъжника в изпълнението не съществува и принудителното изпълнение е прекратено срещу длъжника.. Въззивният съд е разгледал иска по същество, макар че пред него са били представени и приети доказателства за новонастъпили факти, а именно, че с влязло в сила решение е отхвърлен иска на "К. Т." ЕООД, [населено място] против Д. А. и П. В. за признаване съществуването на вземане на "Крис Транс" ЕООД, [населено място] до размера на сумата 107 541. 65 лв. от претендираните 120 000 лв. и с влязло в сила постановление от 5.11.2018 г. на ЧСИ рег. № * е било прекратено изпълнително производство по изп. д. № 20178370400300 по отношение на длъжника П. Й. В. на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК и на 13.11.2018 г. на П. В. е издаден изпълнителен лист срещу "К. Т." ЕООД, [населено място] за сумите и таксите, събрани от ЧСИ в хода на прекратеното изпълнително дело. Съдът е счел, че фактът на прекратяване на изпълнението против П. Й. В., а съответно и спрямо процесния имот в хода на делото, не е пречка да се произнесе по съществото на спора, като е изложил съображения, че доколкото по време на провеждането на принудителното изпълнение П. Й. В. е бил конституиран като длъжник в изпълнителното производство, въпросът за принадлежността на имуществото, обект на изпълнение, е бил от значение. Само фактът, че в по-късен момент този длъжник е изгубил това си качество занапред, не може да промени обстоятелствата, свързани със собствеността. Това е друго, различно правоотношение и материалноправните въпроси, касаещи облигационните отношения, породили вземането, предмет на принудително изпълнение, са колатерални на него. Сам по себе си спорът по чл. 440 ГПК е с различен обсег на доказване и разрешаването му по същество не се засяга от гореизложените обстоятелства. Те биха имали значение само относно правния интерес от воденето му, но ищецът е изложил изрични съображения, че не желае да десезира съда с иска си, обосновавайки интереса си от поддържането му. Поради това и с оглед евентуалното отражение на изхода на спора по делото върху основателността на действията на съдебния изпълнител и отговорността му за тях, и върху други странични имуществени отношения между страните, обусловени от наличието или липсата на условия за провеждане на изпълнение върху процесния имот към него момент, въззивният съд е счел, че дължи произнасяне в рамките, очертани с исковата молба, определящи и предмета на правораздаване. Посочените съображения са неправилни, а въззивното решение е процесуално недопустимо, като постановено по установителен иск, правния интерес от който е отпаднал. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове, за която съдът следи служебно не само към момента на предявяване на иска и осъществяване на преценката по чл. 130 ГПК, но и до приключване на съдебното производство. Ако се осъществяват факти, вследствие на които правния интерес отпадне, производството става недопустимо и съдът е длъжен да отчете тези факти на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и да прекрати делото. Желанието на страната да възстанови направените разноски не е основание за произнасяне по същество по вече процесуално недопустимия иск. Искът по чл. 440 ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Искът е уреден в закона като отрицателен установителен и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес. Нормата на чл. 440, ал. 1 ГПК урежда кога е налице правен интерес от този иск - засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице /въпросът за допустимостта на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК е разгледан в мотивите на т. 4 на Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Когато при предявен иск по чл. 440 ГПК принудителното изпълнение по отношение на процесния имот приключи или изпълнителното производство бъде прекратено, отпада и правния интерес от иска, същия става процесуално недопустим и подлежи на прекратяване. Евентуалното отражение на изхода на спора по делото върху основателността на действията на съдебния изпълнител и отговорността му за тях, както и върху други странични имуществени отношения между страните, обусловени от наличието или липсата на условия за провеждане на изпълнение върху процесния имот към минал момент, в който принудителното изпълнение е било висящо, не могат да обосноват произнасяне по същество по вече процесуално недопустимия иск. Ако някоя от страните счита, че е претърпяла вреди от принудителното изпълнение, тя може да докаже липсата на предпоставки за насочване на изпълнението върху имота, предмет на иска по чл. 440 ГПК, в производството по което претендира обезщетение на тези вреди. Въззивното решение и потвърденото с него решение на Районен съд-Нова Загора следва да бъдат обезсилени и производството по делото – прекратено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение