Решение № 15579 от 16.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6068/2020 г.

Решение № 15579 от 16.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6068/2020 г., VIII о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: [населено място], [улица], № 7, представлявано от управителя И. Кьосев, срещу решение № 269 от 14.04.2020 година, по адм. дело № 1343/2019 година по описа на Административен съд - Пазарджик, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (PA) № Р-16001319002294-091 -001/19.08.2019 г., издаден от началника на сектор в ТД на НАП Пловдив, потвърден с решение № 634 от 04.11.2019 година на директора на Дирекция "ОДОП" - [населено място], в частта, с която е ангажирана отговорността на дружеството по чл. 177 ЗДДС за данъчни периоди 01.04.2017 година – 31.12.2018 година в размер на 262453,37 лв. главница и 39334,03 лв. лихви и дружеството е осъдено да заплати на Дирекция "ОДОП" - [населено място] при ЦУ на НАП, юрисконсултско възнаграждение в размер на 5547,87 лв. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са подробни съображения. Иска се отмяна на решението. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът - Директорът на Дирекция "ОДОП" - [населено място] при ЦУ на НАП, в писмено становище оспорва касационната жалба. Намира, че постановеното решение е правилно и законосъобразно, като се иска да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховна административна прокуратура, чрез своя представител дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Предлага решението като валидно, допустимо и правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, като съображенията за това са следните: По делото е установено, че е ангажирана отговорността на дружеството – жалбоподател по реда на чл. 177 ЗДДС за данъчни периоди 01.04.2017 година – 31.12.2018 година в размер на 262453,37 лв. главница и 39334,03 лв. лихви за дължим ДДС по 551 доставки, извършени от [фирма]. Не е спорно, че двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1, т. 3, б. "д" от ДР на ДОПК, тъй като И. Кьосов е представляващ двете дружества, а Д. Кьосев е син на И. Кьосев и е директор организация във [фирма]. Вземанията на акционерното дружество, във връзка с извършените продажби, са погасявани чрез плащания по банкови сметки в лева и валута с титуляр [фирма]. Направени са прехвърляния между двете дружества чрез цедиране на вземания, като и ДМА. Извършвани са прихващания. Липсват плащания от страна на дружеството – жалбоподател към [фирма]. Спорът между страните е само по правото. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице срещу процесния РА, първоинстанционният съд е приел, че е налице знание относно фактът, че данъкът няма да бъде внесен от доставчика. Двете дружества са представлявани от едно и също лице, поради което е налице знание и в настоящият случай са доказани всички елементи на фактическия състав на солидарната отговорност за чужди действия по чл. 177, ал. 2 от ЗДДС. Съгласно чл. 177, ал. 1 от ЗДДС регистрирано лице, получател по облагаема доставка, отговаря за дължимия и невнесен данък от друго лице, доколкото е ползвало право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък. Включването на тази разпоредба в глава ХХV от ЗДДС определя отговорността за злоупотреби като средство за предотвратяване на данъчни измами. Съдържанието на тази отговорност е за плащане от регистрираното лице – получател по облагаема доставка за дължимия, но невнесен ДДС, когато е упражнило право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия, но невнесен данък. Принципът, установен с чл. 177, ал. 6 от ЗДДС е, че отговорността се носи от прекия получател по доставката с невнесения данък, но ако той не бъде събран от него, се носи субсидиарна отговорност от всеки следващ получател по реда на доставките. Нормата на ал. 2 от същия чл. 177 определя, че отговорността по ал. 1 се реализира, когато регистрираното лице е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен, и това е доказано от ревизиращия орган по реда на чл. 117 – 120 от ДОПК. Спорът в случая се свежда до това, следва ли да се приеме, че при ревизираното дружество е налице знание за невнасяне на дължимия данък по смисъла на чл. 177, ал. 2 ЗДДС и доказано ли е това от приходния орган при условията на чл. 117 – 120 ДОПК. В нормата на чл. 177, ал. 2 ЗДДС са дадени две възможни хипотези по отношение на знанието –регистрираното лице е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен. Изложените мотиви от първоинстанционния съд по отношение на втората хипотеза – регистрираното лице е длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен, са неправилни. Не могат да бъдат споделени изводите на административния съд, че с оглед на доказателствата по делото не може да бъде прието, че при ревизираното дружество е налице "знание", че дължимият данък няма да бъде внесен от доставчика. В съдебната практика /от по-ново време в този смисъл е Решение № 6322 от 24.04.2019 г., на ВАС, първо отделение, постановено по адм. д. № 13411/2018 г. / се приема, че за обосноваване на наличие на "знание" по смисъла на чл. 177, ал. 2 ЗДДС е необходимо да бъдат установени обективни обстоятелства, които да сочат, че действителните отношение между търговците надхвърлят рамките на обичайните делови отношение между доставчик и получател на доставката. Изложени по-горе обстоятелства /т. 3 от безспорните факти по делото/ сами по себе си наистина не водят до извод, че двете дружества се явяват свързани лица по смисъла § 1, т. 3 ДР ДОПК. Те обаче обосновават наличие на обективни факти, от които следва извод, че между двете дружества съществуват по особени и близки отношения, надхвърлящи нормалните отношения доставчик – получател, което обосновава знанието у получателя на доставките, че дължимия данък няма да бъде внесен от доставчика. В случая освен изложените факти, са налице и допълнителни такива, които необосновават извода за знание. Задължение за внасяне на данък върху добавената стойност (ДДС) по една облагаема доставка на стоки и/или услуги е на доставчика, който се явява като посредник между задълженото лице за данъка (получателя по доставката) и държавата. В отклонение от това правило и за предотвратяване на злоупотреби разпоредбата на чл. 177, ал. 1 ЗДДС регламентира солидарна отговорност на регистрирано лице - получател по облагаема доставка за дължимия и невнесен данък от друго регистрирано лице, доколкото първият е ползвал право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък. Законовите предпоставки, за да се ангажира тази солидарна отговорност на получателя, са дължимият данък да не е ефективно внесен като резултат за данъчен период, от който и да е предходен доставчик по облагаема доставка с предмет същата стока или услуга, независимо дали в същия, изменен или преработен вид, и облагаемата доставка е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отличава от пазарната. В конкретния случай се касае не за начислен и не внесен данък независимо дали е в общата хипотеза или по чл. 163а от ЗДДС, а е налице липса на данъчно събитие. Първоинстанционният съд е изложил оскъдни мотиви, които представляват цитиране на правни норми, но не са подведени по съответните факти в делото. Изложените по горе обстоятелства, не са били известни на първоинстанционния съд при постановяване на атакуваното решение, но тъй като същите имат отношение към правилното разрешаване на правния спор по настоящото дело, следва да бъдат съобразени от решаващият състав на касационната инстанция. По така изложените мотиви, оспореното решение като неправилно следва да бъде отменено и тъй като спорът между страните е по правото няма пречка да бъде решен и по същество от настоящата инстанция, като бъде отменен издадения ревизионен акт. С оглед изхода на спора на жалбоподателя следва да се присъдят разноски в размер на 7248 лв., представляващи заплатена държавна такса за касационната инстанция и адвокатски хонорар, за което по делото са представени доказателства. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение