Решение № 60 от 4.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 2353/2013 г.

Решение № 60 от 4.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 2353/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане на осъдения Д. Л. Д. за възобновяване на нохд № 10857/2011 г. на Софийския районен съд и на внохд № 2983/2013 г. на Софийския градски съд, отмяна на постановените по тези дела присъда от 26.III.2012 г. и решение № 1110 от 25.IХ.2013 г., след което Д. или да бъде оправдан, или делото да се върне на районния съд за ново разглеждане. Отмяната се иска с твърдения, че Д. е осъден без вината му да е доказана "нито с преки, нито с косвени доказателства", при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения както от първата, така и от въззивната инстанции. В съдебно заседание искането се поддържа от упълномощен защитник с довода, че същият този защитник, адвокатът С. В. Б., не бил упълномощаван да защитава Д. нито в първата, нито във въззивната инстанция, това нарушило правото на осъдения на защита и налагало наказателното производство да се възобнови и разглеждането на делото да започне от първоинстанционния съд. Заключението на прокурора е за оставяне на искането без уважение, тъй като независимо от това, че е бил упълномощен да защитава Д. само в досъдебното разследване, С. Б. е продължил да го защитава и пред съда, при което не се е стигнало до каквото и да било нарушаване правото на осъдения на защита. Искането е допустимо-основаващо се на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, искането за възобновяване е заведено в изпращащия съд на 26.ХI.2013 г., два месеца след влизането в сила на необжалваемото решение; направено е от страна, която има право да иска възобновяване на наказателното дело; оспорва се правилността на съдебни актове, които не са проверявани по касационен ред-но не и основателно. Единственото годно за обсъждане възражение-годно, защото е подкрепено с конкретен довод, на който да се отговори-е това за нарушаване правото на подсъдимия на адвокатска защита, а нарушението се изразявало в това, че адвокатът С. В. Б. бил упълномощен да защитава Д. само при досъдебното разследване, предмет на ДП № 5015/2009 г. Твърдяното процесуално нарушение не е налице. Действително в пълномощното, приложено на л. 39 от досъд. разследване, е посочено, че сключеният между Д. Д. и С. Б. договор за правна защита се отнася за оказване на такава само при досъдебното разследване, което ще рече, че след образуването на делото по внесения в съда обвинителен акт, Д. или не е следвало да бъде защитаван от този адвокат, или между двамата е щяло да се постигне следващо договаряне и, съответно, упълномощаване. Очевидно, обаче, съвсем не такава е била действителната воля на страните. Още в отговор на обвинителния акт С. Б., действащ като "защитник на подсъдимия" Д., е оспорил от негово име отправеното му обвинение и от името на двамата /използвайки множествено число/ е направил доказателствени искания /отговор на л. 9 от първ. д./. В първото съдебно заседание, проведено на 21.ХI.2011 г. са се явили и подсъдимия, и адв. Б.. Съдът е обявил, че последният се явява като "упълномощен защитник от досъдебното производство", на което нито Д., нито Б. са възразили /л. 17 от първ. д./. Последвали се още 3 съдебни заседания в първата инстанция-на 19.ХII.2011 г., 6.II.2012 г. и 26.III.2012 г. -в които Д. и Б. са се явявали заедно, адвокатът неизменно е бил вписван в съдебните протоколи като "упълномощен защитник" и на последното, също тъй неизменно, възражения не е имало както от подсъдимия, така и от защитника му. Т. е. с процесуалното си поведение в първата инстанция Д. и адвоката С. Б. категорично, макар и мълчаливо, са потвърдили отказа си от последващо договаряне, при което първоначалното-и единствено-пълномощно е останало, по общото правило на чл. 93, ал. 5,НПК, да "важи за цялото наказателно производство". Б. е продължил с поетия от досъдебното разследване ангажимент към Д. и по-нататък, подавайки в процесуалното си качество на "адвокат...защитник на подсъдимия" въззивна жалба, допълнена по реда на чл. 322 НПК. От дотук изложеното следва, първо, че адвокатът С. В. Б. е бил редовно упълномощен да защитава Д. Д. като обвиняем и подсъдим, второ, че е бил упълномощен за цялото наказателно производство и, трето, че е упражнил правата си на защитник както при първоинстанционното, така и при въззивното разглеждане на делото, което прави излишно всякакво по-нататъшно коментиране и на изявленията на споменатия адвокат пред въззивния съд, и на останалото, относимо към обсъдените възражения, съдържание на искането. Не е основателно и твърдяното от Д., че бил осъден макар повдигнатото и поддържано срещу му обвинение да не било доказано "нито с преки, нито с косвени доказателства". Твърдението очевидно не държи сметка за фактите, съдържащи се в показанията на Н. П., Х. М., А. С., К. Н., Г. А., З. К., А.. А. и Е. Д., а защо е дадена вяра на тези свидетели, а не на М. В., В. Г., Г. Ш., Г. М. и И. Й., достатъчно ясен отговор е дал въззивният съд на л. 3 от решението си. Възраженията за допуснати други неконкретизирани съществени процесуални нарушения, както и за материална незаконосъобразност на оспорваните съдебни актове, не са подкрепени с доводи, налагащи обсъждане и отговор. С оглед на гореказаното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС