Решение № 2870 от 6.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10954/2016 г.

Решение № 2870 от 6.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10954/2016 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от И. Д. Д. срещу Решение № 35 от 27.05.2016 г., постановено по адм. д. № 30 по описа за 2016 г. на Административен съд - С. (АС - С.), в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. иск срещу Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 12000,00 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане и тя е осъдена да заплати на ДФЗ разноски в размер на 300,00 лв. В касационната жалба се релевират доводи за постановяване на обжалваното решение при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Според касатора съдът превратно изтълкувал събраните доказателства, поради което достигнал до необоснования извод да отхвърли така предявения иск. Сама по себе си отмяната на уведомителното писмо, според Д., ангажира отговорността на ДФЗ. Оспорва извода на съда, че не е претърпяла стрес, болки и страдания. Твърди, че преживява стрес и неприятности още от издаването на уведомителното писмо, от когато започват нейните "премеждия", описани в касационната жалба и свързани с подаването на сигнали, жалби и депозиране на документи. Те били доказани по делото, но не били взети предвид и не са обсъдени от първоинстанционния съд, въпреки че поотделно и в съвкупност са допринесли за нейните неприятности и стресови изживявания. Съдът игнорирал и това, че бил използван "фалшив документ" с лични данни на Д., което било "доста притеснително". Неправилно съставът на АС - С. се позовал и на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като отговорността за некомпетентността на някои от служителите на ДФЗ не била на Д. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на решението в посочената част и връщане на делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или уважаване на иска, така както е предявен. Към касационната жалба Д. прилага заявление до изпълнителния директор на ДФЗ във връзка с изпълнение на влязло в сила Решение № 2 от 06.02.2015 г., постановено по адм. д. № 145 по описа на АС - С. за 2014 г., както и жалба до Окръжна прокуратура - С. и Постановление на зам. окръжен прокурор в Окръжна прокуратура - С., които носят дата след датата на предявяване на иска пред АС - С. на 12.02.2016 г., по която е образувано производството пред първоинстанционния съд. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се явява лично. Поддържа касационната жалба, а по същество моли да бъде уважена. П. П. на прокурор при Софийската градска прокуратура от 28.03.2017 г. и призовка за явяването на Д. в качеството на свидетел в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - С. Представя и писмени бележки. Ответникът - ДФЗ не представя писмен отговор на жалбата. Не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. В писмена молба, представена по делото преди съдебното заседание иска оставяне в сила на съдебното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, ако присъждането на такова се иска. Ответникът - Областна дирекция на ДФЗ - С. не представя писмен отговор на жалбата. Не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението в обжалваната му част на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението в тази част с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението в обжалваната му част е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. С решението в обжалваната му част, първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от Д. иск срещу ДФЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 12000,00 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска (12.02.2016 г.) до окончателното й изплащане, и тя е осъдена да заплати на ДФЗ разноски в размер на 300,00 лв. Установено е от съда, че с Уведомително писмо с изх. № 02-190-6500/6206 от 12.08.2014 г. (УП), издадено от изпълнителния директор на ДФЗ е постановен отказ по заявление на Д. за подпомагане по Схема за единно плащане на площ и по Схема за национално доплащане на площ за кампания 2013 г. Отказът е отменен с Решение № 2 от 06.02.2015 г., постановено по адм. д. № 145/2014 г. на АС - С., оставено в сила с Решение № 12162 от 16.11.2015 г., постановено по адм. д. № 3552/2015 г. по описа на Върховния административен съд. В хода на административното производство Д. била уведомена, че е налице застъпване на заявената от нея площ, като по повод на процедурата по изясняване на застъпването тя подала декларация за поддържане на обстоятелствата, както и ангажирала внимание и сили за извършване на редица уточнения. Узнала, че лицето, с което се установило застъпването, представя договор за наем, сключен с нея като наемодател, който тя била прекратила. Освен това, представеният в преписката от третото лице договор не съдържал последната страница с подписите на страните. Впоследствие разбрала, че това трето лице получило и субсидия. Във връзка с отстраняване на неоснователното обогатяване сигнализирала за извършване на проверки. От правна страна съдът приел, че е налице отменен като незаконосъобразен административен акт по смисъла на чл. 1, ал. 1, предл. първо ЗОДОВ. Направил извод, че искът е допустим, доколкото ответникът ДФЗ се явява надлежен такъв да отговаря по иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ съгласно изискванията на чл. 205 АПК, тъй като съгласно чл. 2 от Устройствения правилник на ДФЗ последният е структуриран като юридическо лице. Предвид прекратяване на производството спрямо единия от заявените като солидарни ответници (ОД на ДФЗ - С.), съдът е разгледал иска спрямо надлежния ответник за пълния претендиран спрямо двамата размер на претенцията. Приел е за неоснователно твърдението на Д., че съдебното производство по повод оспорването на УП й е причинило стрес, болки и страдания в резултат на необходимостта от запознаване с юридическа документация, понасянето на разноски по повод на оспорването и във връзка с пътуване до гр. С.. Обосновал се е, че не е проведено доказване, че тя е претърпяла заявената вреда, не е налице и опитно правило, известен факт или някаква призната от закона зависимост между воденето на съдебно дело и понасянето на болки и страдания. Посочил е, че понесените разноски в хода на съдебното оспорване по адм. д. № 145/2014 г. по описа на АС - С. и по адм. д. № 3552/2015 г. по описа на Върховния административен съд не подлежат на репарация по реда на ЗОДОВ, тъй като за тях е предвиден друг ред за обезщетяване и тези разноски е следвало да се претендират по реда на чл. 143 АПК. На следващо място съдът е приел за неоснователни и твърденията на Д. за понесени вреди в резултат на незаконосъобразна дейност на служители на ответника, изразяващи се в ненадлежно приемане на документ-договор, неподписан от наемодателя, както и в неизвършване на проверки по подаден сигнал за нередност във връзка с неправомерно получена субсидия от трето лице. Приемането на неподписан договор от страна на служител на ответника - ДФЗ според приетото в решението не съставлява административна дейност, а е част от регламентирана процедура за приемане на документи. Наред с това съдът е посочил, че липсва регламентирана от законодателя дължима връзка между действията на служители на ответника, които не са административна дейност и заявените неблагоприятни преживявания на Д. В случая е налице опосредяване с властническо волеизявление - УП, предвид което не е налице фактическо действие или бездействие при изпълнение на законово задължение. Посочил е също така, че оплакването за неизвършване на проверка по подаден от Д. сигнал е относимо към процедура по Раздел III "Сигнали" на АПК, но не и към съдебно производство по чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ. В обобщение съдът направил извод, че липсват кумулативно предвидените предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 4 ЗОДОВ: вреда, която е пряка и непосредствена последица от увреждането и пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт, бездействие или действие на администрацията на ответника, поради което е приел за неоснователен иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12000,00 лв., ведно с лихвата както е претендирана вследствие отменено уведомително писмо и вследствие заявената като неправомерна дейност на служители на ответника. При този изход на спора и направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение Д. била осъдена да заплати на ДФЗ такова в размер на 300,00 лв. съгласно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението в обжалваната част е валидно и допустимо, но частично неправилно. Неоправдани са твърденията на Д. за постановяването на необоснован и в нарушение на материалния закон съдебен акт в частта му, с която предявеният от нея иск за присъждане на обезщетение в размер на 12000,00 лв. за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен. Съдът правилно е определил предмета на спора и се е произнесъл по предявения от настоящия касационен жалбоподател иск срещу ДФЗ, като обосновано е отхвърлил същия. Въз основа на доказателствата по делото съставът на АС - С. е направил обоснован и верен извод, че по делото не е установено настъпването на твърдените от Д. неимуществени вреди, както и причинната връзка между тях и отмененото УП. В тази насока не са ангажирани никакви доказателства от нея, въпреки дадените от първоинстанционният съд в изпълнение на процесуалните му задължения обстойни указания, видно от протоколно определение от съдебно заседание, провело се на 14.04.2016 г. В тази връзка правилно е отбелязано от първоинстанционния съд, че не е налице и опитно правило, известен факт или някаква призната от закона зависимост между воденето на съдебно дело и понасянето на болки и страдания. Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Ищецът носи доказателствената тежест в исковия процес за установяване на твърдените от него факти, което е било указано в съдебно заседание, както се посочи по - горе. Липсата на незаконосъобразно действие на длъжностни лица от администрацията на ДФЗ, липсата на доказани в процеса неимуществени вреди и съответно на причинно-следствена връзка между тях и между твърдените вреди и отмененото УП, правилно са мотивирали първоинстанционния съд да отхвърли предявения иск. По тези съображения твърденията на Д., направени в касационната жалба, че със самата отмяна на УП се ангажира отговорността на административния орган, който го е издал, са неоснователни. Наред с това, твърдяното там относно търпения стрес и неприятности "... още от датата на... " УП, когато започнали "премеждията" на Д. е подлежало на доказване, каквото както се посочи по- горе тя не е провела успешно. Отговорността на държавата и общината за вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия при или по повод изпълнение на административна дейност може да бъде ангажирана при безспорната установеност на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 1 ЗОДОВ: незаконосъобразен акт, незаконосъобразно действие или бездействие, вреда от същите и причинна връзка между тях и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някой от трите елемента на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за възникване на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. В случая Д. не се е справила с доказателствената тежест по закон и не е установила всички елементи от този състав. Затова решението в частта, с която предявеният от нея иск е отхвърлен е постановено при правилно приложение на закона и като валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила в тази част. Не са налице релевираните с касационната жалба основания за неговата отмяна. Приложените към нея доказателства, както и тези, представени в хода на касационното производство не могат да доведат до обосноваване на извод обратен на направения от първоинстанционния съд доколкото са неотносими към установяване на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по иска на Д.. По същите причини неоправдани са оплакванията на Д., че съдът игнорирал ползването на нейни лични данни, а като се е позовал на чл. 49 ЗЗД не и е прехвърлил отговорността за некомпетентността "...на някои от назначените от ДФ "Земеделие" служители и некадърното изпълнение на техните задължения", а е обосновал обективната отговорност на държавата. В заключение правилна и в съответствие с приобщените по делото доказателства е преценката, направена от съда, че не са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ДФЗ в спорната хипотеза. В нарушение на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ, които са специални и дерогират правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК, обаче се явява изводът за първоинстанционния съд за присъждане на ДФЗ на разноски за юрисконсултско възнаграждение, обоснован от изхода на спора. Затова решението в частта, с която Д. е осъдена да заплати на ДФЗ разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лв. следва да бъде отменено, на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК и вместо него да се постанови друго в тази част, като искането на ДФЗ за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство бъде оставено без уважение. Въпреки изхода на спора пред касационната инстанция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство следва да бъде оставено без уважение, предвид специалните разпоредби на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение