Решение № 8458 от 20.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4900/2014 г.

Решение № 8458 от 20.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4900/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Георги Илиев Пашов от гр. Пазарджик против решение № 2981/4.03.2014 г., постановено по адм. дело № 16389/2013 г., по описа на Върховния административен съд, тричленен състав, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед рег. № К - 2355/24.10.2013 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от Закона за министерство на вътрешните работи (ЗМВР) служебното му правоотношение е прекратено поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) - по инициатива на органа по назначаването. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго решение, с което оспорената заповед бъде отменена като незаконосъобразна. Ответникът - министъра на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител е оспорил касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура е изразил становище за неоснователност на касационната жалба. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, петчленен състав, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Върховният административен съд, тричленен състав е отхвърлил жалбата на Георги Илиев Пашов против Заповед рег. № К - 2355/24.10.2013 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР служебното му правоотношение е прекратено поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от КСО - по инициатива на органа по назначаването. За да постанови този резултат съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, при издаването ме не са нарушени материалноправни разпоредби и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е изложил подробни мотиви. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от КСО - по искане на служителя или по инициатива на органа по назначаването. Установено е, че към 25.01.2011 г. жалбоподателят има общ осигурителен стаж 36 години, 4 месеца и 26 дни, от които 34 години стаж в МВР на длъжности за държавен служител, с което са изпълнени изискванията на чл. 69, ал. 2 КСО и същият е придобил правото на пенсия при тези условия. Нормата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР предоставя право на органа по назначаването при наличие на условията за пенсиониране по чл. 69 КСО, да прекрати служебното правоотношение, независимо от волята на служителя. Решението е правилно. Оспорената заповед съответства на материалния закон и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 КСО - по инициатива на органа по назначаването. Държавните служители по ЗМВР придобиват право на пенсия, независимо от възрастта си, при 27 години осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители в МВР (чл. 69, ал. 2 КСО). Придобитото право на пенсия по чл. 69, ал. 2 е условието за прекратяване на служебното правоотношение по инициатива на органа по назначаването на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР. В конкретния случай не е необходимо наличието на определена възраст, каквото е изискването на чл. 245, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР дава право на административния орган едностранно да прекрати служебното правоотношение само при наличие на осигурителен стаж. Действително първонистанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не е отговорил на всички възражения на касатора в жалбата и по конкретно на възражението за нарушаване на забраната за дискриминация по отношение на касатора при издаване на обжалваната заповед/ нарушение на разпоредбите на чл. 4, чл. 21 ЗЗДискр., чл. 6 от Конституцията на Република България, чл. 26 от Международния пакт за граждански и политически права, чл. 14 от ЕКПЧ, чл. 2 от Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958 г., чл. 168, т. 4 ЗМВР/, както и на възражението за нарушение на принципа за равенство, регламентиран в чл. 8, ал. 2 АПК, чл. 168, т. 5 ЗМВР и др. В случая допуснатите от страна на тричленния състав нарушения на съдопроизводствените правила не са съществени, тъй като твърдяните от касатора нарушения на цитираните в жалбата разпоредби не са налице. Касаторът твърди, че с оспорената заповед органът го е дискриминирал, тъй като в системата на Министерството на вътрешните работи има много служители, които са придобили право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 КСО, но не са освободени от длъжност. Първо не всяко неравно третиране е дискриминация. Дискриминация е само онова неравно третиране, което е основано на визираните в чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗД) признаци. Второ лицето, което твърди, че спрямо него е осъществен акт на неравно третиране трябва да докаже рrima facie дискриминация, т. е. трябва да докаже факти и обстоятелства, които преценени в своята съвкупност създават обосновано предположение за вероятно осъществяване на неравно третиране поради някой от защитените признаци. Такива факти и доказателства касаторът не сочи и не ангажира. Формалното и общо твърдение, че в системата на Министерството на вътрешните работи има и други служители, които са придобили право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 КСО, но не са уволнени, не е исканото от чл. 9 ЗЗД пълно и главно доказване, което да обоснове прехвърлянето на доказателствената тежест на ответника. От друга страна от посочените разпоредби на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, във връзка с чл. 69 от КСО е видно, че служебното правоотношение на жалбоподателя не е прекратено поради достигане или недостигане на определена възраст, а поради придобиване на право на пенсия, поради което не е налице признакът "възраст", по който жалбоподателят твърди, че е извършена дискриминация. Не са представени доказателства за неравно третиране на касатора и по някой от другите признаци на чл. 4, ал. 1ЗЗДиср. Не е налице и твърдяното нарушение на чл. 8, ал. 2 АПК и чл. 168, т. 5 ЗМВР, тъй като не са посочени, нито са ангажирани доказателства за конкретни сходни случаи, които при същите условия са третирани по-благоприятно, в сравнение с касатора. Неоснователни са и твърденията за допуснати нарушения на чл. 4, чл. 5 от Конституцията на Република България, на чл. 15 ЗНА, както и на чл. 69, ал. 2, т. 2 КСО, чл. 168, т. 1 - 3 ЗМВР и на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР. Видно от доказателствата по делото обжалваната заповед е издадена в съответствие с материалния закон, включително и с цитираните по-горе разпоредби. По изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав, намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този краен извод в полза на министерство на вътрешните работи следва да бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт в размер на 300.00 лева. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав