Решение № 1622 от 1.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5460/2011 г.

Решение № 1622 от 1.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5460/2011 г., IV о., докладчик председателят Галина Матейска Производството пред Върховния административен съд (ВАС) е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Община Бургас, представлявана от Кмета Димитър Николов Николов, против Решение № 290/8.03.2011 г. постановено по адм. дело № 2073/2010 г. на Административен съд - Бургас, с което частично е отменена заповед № 2457/10.09.2010 г., отхвърлена е жалбата по отношение разликата от площта на поземлен имот, представляващ УПИ II-64 над 500 кв. м, делото е изпратено като преписка на общината за извършване на оценка по реда на § 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и е осъдена общината да заплати на жалбоподателя направените разноски в размер на 125 лева. Касационният жалбоподател счита, че първоинстанционното решение е неправилно и постановено в противоречие с материалния закон, изводите на съда са необосновани и не кореспондират със събраните по делото доказателства. Според касатора съдът неправилно е приел, че с нормите на § 4а, ал. 1 и ал. 5 и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ законодателят е предвидил самостоятелни хипотези, при наличието на които и да е от тях предоставеното на лицето право на ползване може да се трансформира в право на собственост. Моли на основание чл. 221, ал. 2 от АПК решението да бъде отменено и постановено друго, с което заповедта да бъде потвърдена. От ответника Дочко Димитров Стефанов, чрез процесуалния му представител от първата инстанция адв. Георги Раев от БАК, е постъпил писмен Отговор, в който се моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на Административен съд - Бургас в сила. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и допустима, но същата е неоснователна. Обжалваното решение е правилно. Постановено е в съответствие с релевантните факти и правилно приложен материалният закон. За разлика от хипотезите на § 4а, ал. 1 и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ за трансформиране правото на ползване, в които правото на ползвателя е учредено върху земеделски земи на граждани, с разпоредбата на § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ е уреден случаят, когато правото на ползвателя е учредено върху земя, която не принадлежи на граждани. Кумулативно изискуемите предпоставки за всяка от тези законови хипотези за трансформация на ползването са различни. При § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ те са: правото на ползване да е учредено по акт от § 4, то да е върху общинска или държавна земя, да не се възстановява правото на собственост на граждани. В случая по делото е установено, че тези по § 4а, ал. 5 условия са изпълнени и правото е заявено в общия за всички хипотези срок по § 4а, ал. 6 от ПЗР на ЗСПЗЗ. А за трансформацията в тази законова хипотеза са неприложими въведените ограничения съответно в хипотезите по § 4а, ал. 1 и § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, при които обстоятелства за обжалваното решение за отмяна на оспорения отказ не се обективира наличие на касационни основания по чл. 209 от АПК и следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в законоустановения в чл. 211, ал. 1 от АПК 14-дневен срок от съобщаване на решението, от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която постановеният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна. С решение № 290 от 8.03.2011 г. по административно дело № 2073/2010 г., в производство по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с § 62, ал. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, на основание чл. 172, ал. 2, във връзка с чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд - Бургас, десети състав: Отменя заповед № 2457/10.09.2010 г. на кмета на община Бургас, в частта, в която е отказано на Дочко Димитров Стефанов от гр. Бургас, жк. "Меден рудник" бл. 104, вх. 2, ет. 6, ап. 40, да му се признае правото да придобие собствеността върху 500 кв. м от поземлен имот, представляващ УПИ II-64, целия с площ от 600 кв. м в кв. 8, по плана на в. з. Росенец, гр. Бургас, при граници: изток - улица, запад - край регулация, север - п-л I-63 и юг - п-л III-65, идентичен с ПИ с идентификатор 07079.832.64 по кадастралната карта на гр. Бургас; Признава правото на Дочко Димитров Стефанов от гр. Бургас, жк. "Меден рудник" бл. 104, вх. 2, ет. 6, ап. 40, да придобие собствеността върху 500 кв. м от поземлен имот, представляващ УПИ II-64, целия с площ от 600 кв. м в кв. 8, по плана на в. з. Росенец, гр. Бургас, при граници: изток - улица, запад - край регулация, север - п-л I-63 и юг - п-л III-65, идентичен с ПИ с идентификатор 07079.832.64 по кадастралната карта на гр. Бургас; Отхвърля жалбата на Дочко Димитров Стефанов от гр. Бургас, жк. "Меден рудник" бл. 104, вх. 2, ет. 6, ап. 40, в останалата й част; Изпраща делото като преписка на Община Бургас за извършване на оценка по реда на § 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ; Осъжда Община Бургас да заплати на Дочко Димитров Стефанов от гр. Бургас, жк. "Меден рудник" бл. 104, вх. 2, ет. 6, ап. 40, направените по делото съдебни разноски в размер на 125 лева. Първоинстанционният съд, който според разпоредбата на чл. 164 от АПК разглежда делото в състав от един съдия е приел, че в случая са налице предпоставките на § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ за трансформиране правото на ползване на жалбоподателя в право на собственост по отношение на предоставения му за ползване имот, защото за този имот има съставен Акт за общинска собственост № 1950/20.01.2000 г., като не се твърди от страните, а и не се установява от събраните по делото доказателства, че по отношение на него има реституционни претенции и правото на собственост върху него подлежи на възстановяване на граждани. Съдът е посочил, че предвид обстоятелството, че с удостоверение № 69Б от 05.03.1984 г. на Председателя на ИК на Странджански РНС е предоставено право на ползване върху 500 кв. м, правото да се придобие собствеността следва да се признае само по отношение на 500 кв. м, независимо, че към настоящия момент имота е с площ от 600 кв. метра. Така постановеното съдебно решение е правилно. Първото законово условие за да се преобразува (трансформира, превърне) правото на ползване в право на собственост чрез заплащане цената на земята независимо в коя хипотеза - на основание § 4а, ал. 1; § 4а, ал. 5 или § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е правото на ползване върху земеделската земя да е предоставено по силата на акт на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет или на Министерския съвет. В Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) не са конкретно посочени тези актове, поради което се приема, че изброяването на актовете в § 63 от ПЗР към ПМС № 456 от 11.12.1997 г. за изменение и допълнение на Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи (ППЗСПЗЗ) - обн. ДВ бр. 122/1997 г. не е изчерпателно, а примерно, защото е недопустимо по-нисък по степен нормативен акт не само да противоречи, но и да стеснява правата, които дава по-високия по степен нормативен акт, какъвто безспорно е закона спрямо правилника за неговото прилагане. Законодателят е предвидил така учреденото по надлежния ред право на ползване да може да се трансформира (преобразува, превърне) в право на собственост чрез заплащане цената на земята по няколко процедури. Първата от тях е по реда на § 5 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, който понастоящем е с променена редакция, но според действащата по това време редакция в "Държавен вестник", бр. 34/1992 г. е предвиждал издаване само на оценителен протокол, който освен извършената оценка, имплицитно е съдържал в себе си признаване правото на ползвателя да придобие собствеността върху ползвания имот. Следващата предвидена възможност е тази по § 62 от ПЗР на ПМС № 456 от 11 декември 1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ (наричан за краткост § 62 ПЗР ППЗСПЗЗ), като процедурата по § 62 ПЗР на ППЗСПЗЗ предвижда издаване на две отделни заповеди - едната е за отказване, респективно признаване правото да се придобие собственост (ал. 3) и след влизането й в сила се извършва оценка, която се утвърждава с друга заповед на кмета на общината (ал. 4). Съгласно § 4а, ал. 6 от ПЗР на ЗСПЗЗ и § 61, ал. 1 от ПМС № 456/1997 г. (ПЗР на ППЗСПЗЗ), правоимащи са само тези ползватели, които не са заявили правата си до този момент в предходните срокове и не е проведена предходна процедура по закупуване на предоставения им за ползване имот, като право на трансформация имат тези лица, които са подали молбата си до 31 януари 1998 г. В конкретния случай горните условия са налице - ползвателят Дочко Димитров Стефанов от гр. Бургас, черпи правата си от Удостоверение № 69Б от 5.03.1984 г. на Председателя на ИК на Странджански Районен народен съвет, от което се установява, че му е било предоставено право на ползуване върху нива в размер на 0.5 дка в землището на гр. Бургас, местност "Росенец", на основание Постановление № 1 от 7.01.1981 г. на Министерския съвет, който нормативен акт е дори изрично посочен в § 63 ПЗР на ППЗСПЗЗ. Молбата, по която се е произнесъл с изричен отказ кметът на Община Бургас е с вх. № ОС 94-Д-34/30.01.1998 г. Едва след като са налице тези предпоставки, се изследват останалите регламентирани от закона условия - в имота да е построена до 1 март 1991 г. сграда по смисъла на изключенията в § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ, същият да представлява лозе, овощна градина или земеделската земя да е единствена на семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът или земята да е общинска или държавна. Това са всъщност три различни хипотези и с различни законоустановени предпоставки, при които е възможно преобразуване на правото на ползване в право на собственост - по § 4а, ал. 1; по § 4а, ал. 5 или по § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Ограничението сградата да е построена до 1 март 1991 г. се отнася за хипотезата на § 4а, ал. 1, в който случай се признава правото на ползване до 600 кв. метра съгласно § 4з, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ. Изискването земеделската земя да е единствена на семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът и ограничението земята да не се намира на по-малко от 30 километра от градовете с население над 300 хил. жители или да не е на по-малко от 10 километра от крайбрежната морска ивица, в който случай се признава правото на ползване до 1000 кв. метра съгласно § 4з, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, се отнася само за хипотезата на § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В хипотезата на § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ, освен изискването за надлежно предоставено право на ползване, другото условие е земята да е общинска или държавна и върху нея да не се възстановява правото на собственост на бившите собственици. Именно последната хипотеза е налице за конкретния случай. Освен Удостоверение № 69Б от 5.03.1984 г. на Председателя на ИК на Странджански Районен народен съвет, по делото е приложен Акт за частна общинска собственост № 1950 от 20.01.2000 г. и няма данни за реституционни претенции върху процесния имот. Като е достигнал до същия този правен извод, Административен съд - Бургас е постановил решение, което не противоречи на материалния закон и е обосновано. В касационната жалба няма оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а съдът следи служебно съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК само за нищожност и недопустимост на съдебното решение, каквито пороци в случая не се констатират. Правилно съдът се е съобразил с обстоятелството, че на ползвателя е предоставено правото на ползване върху 500 кв. метра и само за тази площ е признал правото да придобие собствеността, защото в противен случай би постановил недопустимо решение за разликата от 100 кв. метра до площта на целия имот в размер на 600 кв. метра, за която жалбоподателят не притежава права. На това място следва да се отбележи, че решението в тази му отхвърлителна част, не е обжалвано от Дочко Димитров Стефанов, макар и да е било неблагоприятно за него, поради което е влязло в сила. Единственото касационно оплакване, че имотът е разположен в 10 км зона от крайбрежната морска ивица, се явява неоснователно, тоест процесният имот действително се намира на по-малко от 10 км, но това ограничение не се отнася за приложимата за случая хипотеза на § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ. С оглед изложеното, съдебното решение в останалата му обжалвана част, включително и за присъдените разноски като логическа и законна последица от този изход на спора, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - Четвърто отделение,