Решение № 7888 от 30.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2781/2021 г.

Решение № 7888 от 30.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2781/2021 г., V о., докладчик председателят Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 231 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР). Образувано е по касационна жалба на М. И., чрез пълномощник по делото адв. В. С., против решение № 247 от 14.01.2021 г., постановено по адм. дело № 10348/2020 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 8121 К-9222/18.09.2020 г., издадена от министъра на вътрешните работи. Касаторът навежда оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че е допуснато грубо нарушаване на правото му на защита в рамките на първоинстанционното производство. Намира за превратно даденото от съда тълкуване на закона, както и за противоречиви мотивите на процесната заповед. Счита, че съдът не е обсъдил всички необходими доказателства, не е събрал поисканите от жалбоподателя такива и се е произнесъл при непълнота на доказателствения материал. В депозирано писмено становище по делото развива допълнителни аргументи относно незаконосъобразността на уволнението. Сочи, че при наличие на деяние, което едновременно е престъпление и дисциплинарно нарушение, дисциплинарната отговорност винаги може да бъде само и единствено функция на наказателната отговорност. Поради това, като е приел за установена фактическата обстановка, описана в заповедта, без наличие на влязла в сила осъдителна присъда на наказателен съд за същото деяние, дисциплинарно наказващият орган (ДНО) в административното производство по недопустим начин е описал и констатирал извършването на престъпление в противоречие с презумпцията за невиновност, установена в националното и международното законодателство. Наред с това, касаторът твърди, че са налице и неясноти в така установената фактическа обстановка във връзка с определяне на конкретното негово поведение и преценката за приноса му в настъпване на вредата за пострадалото лице А. М.. Заявява още, че ДНО е извършил недопустимо смесване на квалификациите на твърдяното процесно деяние, като го е оценил едновременно по чл. 85 от ЗМВР и по т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, утвърден със заповед № 8121 з-348 от 25.07.2014 г. (обн., ДВ, бр. 67 от 12.08.2014 г.), наричан по-нататък Етичния кодекс. Въз основа на изложеното, касаторът моли решението на АССГ да бъде отменено и делото да се върне за разглеждане от друг състав на съда, евентуално – да се реши по същество от ВАС с отмяна на оспорената заповед за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". Претендира сторените разноски за всички инстанции. Ответната страна – министърът на вътрешните работи, в съдебно заседание, представляван от юрк. К. Р., оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че не са налице посочените в нея отменителни основания. Моли съдебният акт да бъде оставен в сила. Не претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна по делото, за която първоинстанционното съдебно решение е неблагоприятно. Като взе предвид твърденията на страните и прецени събраните по делото доказателства, в рамките на дължимата проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият тричленен състав на ВАС, Пето отделение намира касационната жалба за неоснователна, по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е заповед № 8121 К-9222/18.09.2020 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 204, т. 1, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 1 (чл. 85 от ЗМВР) и чл. чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР (т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс), чл. 203, ал. 1, т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, за допуснато неизпълнение на разпоредбите на ЗМВР и поведение, несъвместимо с етичните правила за поведение на служителите в МВР, уронващо престижа на службата, е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е прекратено служебното правоотношение в МВР на инспектор М. И. – разузнавач VI степен в сектор "Борба с организираната престъпност" – София град към Главна дирекция "Борба с организираната престъпност" (ГДБОП) – МВР. Като фактически основания за издаване на административния акт са послужили констатациите на дисциплинарно разследващия орган (ДРО), съдържащи се в обобщена справка рег. № 1266 р-15774/12.08.2020 г. и становище рег. № 1266 р-16309/18.08.2020 г. за извършени от служителя деяния, представляващи нарушения на цитираните разпоредби на ЗМВР и Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. За да обоснове извод за законосъобразност на оспорената заповед, решаващият състав на АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен административен орган съгласно чл. 204, т. 1, вр. чл. 197, ал. 1, т. 6 ЗМВР, в изискуемата от закона форма и при спазване на разписаната в ЗМВР процедура за провеждане на дисциплинарното производство. Въз основа на представените документи, установяващи датата на извършеното от държавния служител деяние – 04.12.2020 г., за което му е наложено наказанието, и датата, на която материалите от дисциплинарното производство са достигнали до ДНО – 18.09.2020 г., съдът е приел, че процесуалните срокове по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР за реализиране на дисциплинарната отговорност на държавния служител са спазени. Констатирал е, че на дисциплинарно наказаното лице е предоставена възможност да се запознае с материалите по преписката, да заяви своето становище, да даде обяснения, съответно да бъде изслушан от ДНО, преди да му бъде наложено наказанието, с което е било гарантирано и осигурено правото му на защита в административното производство. Първоинстанционният съд е анализирал доказателствата, приобщени към административната преписка, както и тези, събрани в образуваното срещу М. И. наказателно производство, вследствие на което е счел, че изложените в оспорената заповед фактически и правни основания са налице. Приел е, че събраният по делото доказателствения материал обосновава по несъмнен начин от обективна и субективна страна обективираните от служителя укорими деяния, квалифицирани от органа като тежки дисциплинарни нарушения по чл. 194, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ЗМВР. Същевременно, в съдебното производство жалбоподателят не е ангажирал доказателства, които да установяват факти и обстоятелства, различни от констатираните в резултат на дисциплинарната проверка. Съдът е кредитирал изцяло събраните и оценени от административния орган писмени и гласни доказателства, въз основа на които е направен изводът за доказано участие на инспектор М. И. в извършването на физическо насилие над задържаното лице А. М. по време на транспортирането му от гр. Тополовград до гр. Бургас в купето на служебен автомобил марка "Опел", модел Астра рег. [рег. номер на МПС], за времето от 13. 00 ч. до 20. 00 ч. на 04.12.2020 г., както и в гр. Бургас – кабинет № 55 в сградата на първо Районно управление (РУ) - Бургас. Съдът е потвърдил правните изводи на ДНО, че така установените от фактическа страна деяния осъществяват състав на тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, тъй като същите са в явно противоречие с установените в т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс норми на поведение, задължителни за държавните служители в МВР, и с тяхното осъществяване е бил накърнен престижът на службата – поведението на М. И. е станало известно на граждани, държавни органи и структури извън тези от системата на МВР, както и на широката общественост чрез публикации в интернет. Процесните деяния, несъмнено установени от материалите по делото, са от естество да засегнат авторитета на полицейската институция, призвана и задължена по закон да защитава живота, здравето и имуществото на гражданите, да опазва обществения ред, да противодейства и препятства извършването на правонарушения. Съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на жалбоподателя за неправилно определяне на наказанието му и за несъответствие на заповедта с целта на закона. Посочил е, че при констатация за тежко дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР органът е задължен да наложи следващото се по закон дисциплинарно наказание "уволнение". В тези случаи органът няма право на преценка относно вида и тежестта на наказанието, което да наложи, а е обвързан изцяло от нормата на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, която предписва санкциониране с най-тежкото дисциплинарно наказание на деянията, съставляващи нарушение на етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, водещи до уронване престижа на службата. По изложените съображения, първоинстанционният съд е формирал крайния извод за законосъобразност на оспорената заповед, като е обосновал липсата на основания по чл. 146 от АПК за нейната отмяна, включително несъответствие с целта на закона. Приел, е че в конкретния случай е спазена целта, провинилият се служител да понесе предвидената в закона дисциплинарна отговорност за своето деяние. Решението на АССГ е валидно, допустимо и правилно. В съответствие с доказателствата по делото и приложимия материален закон съдът е аргументирал верен извод за законосъобразност на процесната заповед, издадена от министъра на вътрешните работи. Правилни са доводите на състава, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание на акта, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при точно и подробно изяснена фактическа обстановка относно времето, мястото, начина и обстоятелствата, при които е извършено неправомерното деяние, с посочване на конкретните разпоредби на закона и Етичния кодекс, които са били нарушени с него и обозначаване на точния състав на осъществено тежко дисциплинарно нарушение, обуславящо налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. По делото няма спор за факти. По същество оплакванията на касатора, преповтарящи в голяма степен възраженията, изложени пред ДНО и в първоинстанционното съдебно производство, касаят тълкуването и прилагането на материалноправните разпоредби спрямо установените по случая факти и обстоятелства. Последните, като факти с правно значение, чието проявление в действителността е основание за реализиране на предвидените в нормите на закона неблагоприятни правни последици, не са оспорени по същество от жалбоподателя. М. И. не твърди и не доказва, че по никакъв начин не е съпричастен към извършеното физическо насилие над лицето А. М. по описания подробно в материалите от преписката и в самия административен акт начин. В становището си към касационната жалба оспорващият единствено сочи, че административният орган не е изяснил какъв точно е приносът му към твърдяното увреждане на М. – съизвършителство при пряк умисъл, независимо съпричиняване или удари, за които не е съвсем ясно с какъв интензитет и ефект са. На нито един етап от развилите се административно и съдебни производства И. не формулира изрично, че не е извършител на вменените му деяния, не ангажира доказателства и не прави доказателствени искания в посока оборване на фактическите констатации, направени в рамките на дисциплинарното производство. Защитната му теза се гради върху твърдението за недопустимо смесване на дисциплинарната и наказателната отговорност, като първата следвало да бъде функция на втората. Житейски и юридически нелогично било според него в производство за установяване на дисциплинарно нарушение и налагане на дисциплинарно наказание да се приобщават и ползват материали от друго производство, водено по съвсем друг ред, а в същото време въз основа на въпросните материали да се приема за доказано деянието, за което другото производство все още не е окончателно приключило. Неоснователно е възражението на касатора, че налагането на дисциплинарно наказание за дадено деяние може да бъде извършено само след влизане в сила на осъдителна присъда по образуваното наказателно производство във връзка със същото деяние и че в настоящия случай, издавайки процесната заповед, административният орган на практика е влязъл в ролята на наказателна юрисдикция, приемайки, че е извършено престъпление, за което същевременно е наложено дисциплинарно наказание. В тази връзка следва изрично да се подчертае, че съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 3 от ЗМВР дисциплинарната отговорност на държавните служители в МВР се носи независимо от това дали деянията им, за които е ангажирана тази отговорност, могат да бъдат основание за търсене и на друг вид отговорност, в случая наказателна. В настоящия случай, М. И. е дисциплинарно уволнен като служител в МВР не заради това, че с деянието си е извършил престъпление по смисъла на Наказателния кодекс (НК), а за това, че обективираните от него действия съставляват нарушения на конкретни служебни задължения (чл. 85, ал. 1 от ЗМВР) и признати от закона етични норми, регулиращи поведението на служителите в МВР (т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс, вр. с чл. 150, ал. 2 от ЗМВР). ДНО не е обвързан от развитието и изхода на наказателното производство срещу същото лице. Не е необходимо едно деяние да осъществява състав на престъпление по смисъла на НК, за да може същото да бъде квалифицирано и като дисциплинарно нарушение. Да се приеме противното, би означавало дисциплинарно наказание "уволнение" да може да бъде налагано единствено в хипотезата на чл. 203, ал. 1, т. 1, предл. първо от ЗМВР – при влязла в сила осъдителна присъда за умишлено престъпление от общ характер, което с оглед текста на чл. 203 и останалите разпоредби на ЗМВР, би противоречало на буквата и духа на закона. Не такава е законодателната воля. Дисциплинарна отговорност се носи независимо от възможността за налагане на друг вид отговорност. Това е така дори в случаите, когато фактическо основание за ангажиране на повече от един вид отговорност е едно и също деяние, една и съща съвкупност от факти и обстоятелства. Последните подлежат на самостоятелно разследване, проучване, установяване и доказване от компетентните органи в рамките на съответното производство, при условията и по реда, предвидени в специалния закон, регламентиращ това производство (НПК, ЗАНН, ЗМВР). При данни за извършено тежко дисциплинарно нарушение, за което законът предвижда дисциплинарното наказание "уволнение", се провежда задължително процедурата, разписана в чл. 207 от ЗМВР. Назначава се нарочен ДРО, който да извърши пълно, обективно и всестранно разследване на случая, въз основа на всички относими и необходими доказателства за установяване на твърдяното нарушение и неговия извършител. Въз основа резултатите от разследването, ДНО взема окончателно решение за наличието или липсата на основание за реализиране на дисциплинарната отговорност. Провеждането на дисциплинарното разследване, участието на служителя, срещу когото се води производството, и постановяването на крайното решение на ДНО са изрично уредени с нормите на ЗМВР, като същите не препращат към производството по НПК. Налице е самостоятелен вид производство, което е автономно, независимо от евентуално протичащо срещу същото лице наказателно производство по реда на НПК по обвинение за извършено престъпление, обективирано чрез същите фактически действия (и/или бездействия), които са обект на разследване и в дисциплинарното производство. Дисциплинарната отговорност е различна от наказателната, тъй като почива на основата на факти, доказани в хода на административното производство, т. е. в резултат на самостоятелна проверка, възложена и осъществена от органите на дисциплинарна власт, въз основа на която се правят фактически и правни установявания за осъществен състав на дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2 от ЗМВР. Предмет на производството по чл. 194- чл. 215 а от ЗМВР е преценката дали дадено деяние е извършено в нарушение на задълженията, изискванията, забраните и правилата, изпълващи съдържанието на служебното правоотношение на наказваното лице като служител МВР. За извършването на тази преценка е без значение дали същото деяние осъществява едновременно и състав на престъпление по смисъла на НК, т. е. дали с него се засяга и по-широк кръг обществени отношения, свързани с опазването на друго, общозначимо и защитимо от нормите на НК обществено благо. Нелогично и несъстоятелно е становището на касатора, че вмененото му дисциплинарно нарушение, по начина, по който е описано в процесната заповед, всъщност се оказва престъпление по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 129, ал. 1 от НК, а министърът няма никакви правомощия да се произнася за наличието на престъпление преди произнасянето на компетентния наказателен съд. Това становище почива на неправилно възприети факти и обстоятелства и на погрешна интерпретация за съотношението между дисциплинарната и наказателната отговорност и възможността за тяхното кумулиране. В конкретния случай, дисциплинарната отговорност на М. И. е реализирана поради това, че с деянията си, изразяващи се в оказване на неправомерна физическа сила над задържано лице, служителят е осъществил състав на дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР – деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата, за които не е предвидено друго дисциплинарно наказание освен "уволнение". Правилно съдът е установил, че фактическата обстановка и поведението на наказаното лице, описани подробно в заповедта и предхождащите я документи по дисциплинарната преписка, сочат категорично на извършено от него нарушение на служебното задължение по чл. 85, ал. 1, вр. с чл. 150, ал. 2 от ЗМВР, изразяващо се по-конкретно в несъобразяване с императивните правила, регламентирани в т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс. Безспорно е установено, че М. И. е един от служителите, осъществили действията по транспортиране на лицето А. М. на 04.12.2020 г. от гр. Тополовград до гр. Бургас за целите на задържането му по чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, както и е участвал в първоначалните разпити на лицето в сградата на 01 РУ-Бургас, като по време на посочените оперативно-следствени действия спрямо А. М. е била употребена неправомерно физическа сила, без наличие на някое от основанията по чл. 85, ал. 1 от ЗМВР и в грубо нарушение на принципите, заложени в т. т. 88, 89 и 93 от Етичния кодекс. Съпричастността на М. И. към оказаното физическо насилие над задържаното лице А. М. за периода от 13. 00 часа до 20. 00 часа на 04.12.2020 г. се установява след анализ на всички факти и обстоятелства по случая, събрани и преценени в тяхната съвкупност и взаимовръзка от органите на дисциплинарното производство. Въз основа на тях е изведен логичният и обоснован извод, необорен от жалбоподателя, че причинените на А. М. телесни травми, освидетелствани по съответния ред и с надлежната медицинска документация, са получени по време на посочените по-горе оперативно-следствени действия, извършени от служители на МВР, един от които е настоящият касатор М. И., както и по описания в материалите от дисциплинарната преписка начин – посредством нанасянето на удари с ръце, полицейски палки и електрошокови устройства. Правилно първоинстанционният съд е кредитирал констатациите на административния орган за това, че събраните в дисциплинарното производство писмени и гласни доказателства са достатъчни, за да се приемат за достоверни, последователни и обективни показанията/обясненията, дадени от потърпевшото лице относно упражненото върху него физическо насилие. Всички представени доказателства са обсъдени подробно от ДРО и ДНО, поотделно и в тяхната съвкупност, и обосновано въз основа на тях министърът на вътрешните работи е приел, че посочените в заповедта обстоятелства налагат извод за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя М. И.. В тази връзка касационното оплакване, че административният орган е допуснал неясноти в приетата за установена фактическа обстановка относно приноса на жалбоподателя към констатираните телесни повреди на А. М., е неоснователно. Следва да се отбележи, че за ангажиране на дисциплинарната отговорност на М. И. в случая е достатъчно да се установи участието му въобще в действията по осъществяване на физическо насилие над задържаното лице, като ирелевантен остава въпросът какъв точно е приносът му към причинената вреда, т. е. какви конкретни удари е нанасял М. И., какъв е бил техният интензитет и непосредствен ефект върху състоянието на А. М., съответно какъв е процентът на съпричиняване, предизвикан от М. И. по отношение на настъпилото като краен резултат от упражнената физическа сила общо увреждане на задържания, изразяващо се в остра бъбречна недостатъчност, обусловила временна опасност за живота му. Описаните деяния обективират поведение, несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР - т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс. Същевременно те правилно са квалифицирани като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, тъй като е налице и квалифициращият елемент от фактическия състав "уронване престижа на службата". Деянията са станали достояние на широк кръг от хора – граждани, медицински лица, служители от други структури на МВР, прокурори, следователи по досъдебното производство и неограничен брой потребители на интернет, където са били публикувани снимки на причинените на А. М. наранявания. Използването на физическа сила над задържано лице от служители на МВР, при изпълнение на службата и функциите им, без доказано законово основание за употребата на сила и помощни средства, представлява освен неизпълнение на конкретни разпоредби на закона, също и груба проява на незачитане на нормите на професионалната етика и морал, присъщи и задължителни за изпълняваната служба. Подобно поведение е без съмнение от естество да застраши и накърни авторитета на МВР, като подкопае доверието на обществото в ефективността и законосъобразността на осъществяваната от него дейност, насочена към защита на правата и свободите на гражданите, опазване на обществения ред и противодействие на престъпността. Не се споделят и възраженията на касационния жалбоподател във връзка с правното значение за административното производство на доказателствените средства, събрани в хода на наказателното производство. Касаторът твърди, че ДРО и ДНО недопустимо са приобщили и ползвали материали от друго производство, водено по съвсем друг ред, като тук се визира съдебномедицинската експертиза, изготвена в рамките на досъдебно производство № 81/2019 г. по описа на ОСлО при ОП-Бургас, по което инспектор М. И. е привлечен като обвиняем за причинена средна телесна повреда – разстройство на здравето, временно опасно за живота. Съдът намира за необходимо да посочи в тази връзка, че съгласно чл. 206, ал. 3 от ЗМВР за разкриване на обективната истина в дисциплинарното производство могат да се използват всички начини и средства, допустими от закон, т. е. допустими са всички доказателства и доказателствени средства, регламентирани в АПК, ГПК, НПК, ЗМВР и др. На свой ред, чл. 39, ал. 1 от АПК предвижда, че фактите и обстоятелствата се установяват чрез обяснения, декларации [... ], сведения, писмени и веществени доказателствени средства, заключения на вещи лица и други средства, които не са забранени със закон, а ал. 2 на същата разпоредба установява като недопустими единствено онези доказателствени средства, които не са събрани или изготвени по реда, предвиден в АПК или в специалните закони. ЗМВР, като специален закон, в своя чл. 206, ал. 3, не изключва възможността, при изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за реализиране на дисциплинарната отговорност, да бъдат приобщени и обсъдени материалите, изготвени в хода на наказателно производство срещу същото лице, доколкото в същите биха могли да се съдържат релевантни за предмета на дисциплинарната проверка сведения и данни. Последните обаче, с оглед приобщаването им към административната преписка, подлежат на самостоятелна проверка и анализ от органите на дисциплинарното производство в рамките на цялостната дейност по изясняване въпросите на твърдяното дисциплинарно нарушение и неговия извършител. Поради това, правилно, при установяване на точното състояние на задържаното лице А. М. и възможността причинените увреждания да са настъпили по претендирания начин и с описаните средства, административният орган се е позовал на заключенията и констатациите, съдържащи се в приобщената към преписката съдебно медицинска експертиза № 49/2019 г., изготвена по образуваното досъдебно производство № 81/2019 г. по описа на ОСлО при ОП-Бургас. Предвид всичко гореизложено, настоящият касационен състав на ВАС, Пето отделение, приема, че решението на АССГ, с което е потвърдена като законосъобразна заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" на М. И., на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от АПК, вр. с чл. 194, ал. 2, т. 1 (чл. 85 от ЗМВР) и чл. 194, ал. 2, т. 4 (т. т. 15, 19, 88, 89, 91 и 93 от Етичния кодекс), е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Не се констатират и сочените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила, гарантиращи правото на защита и лично участие на страната в съдебния процес. С призовка, получена на 27.11.2020 г. от процесуалния представител адв. В. С., жалбоподателят е уведомен за насроченото за 10: 00 часа на 10.12.2020 г. съдебно заседание по делото пред АССГ. С молба, постъпила на 07.12.2020 г. в деловодството на АССГ, т. е. два дни преди провеждане на съдебното заседание, адв. Ставрев е отправил искане за отлагане разглеждането на делото поради служебна ангажираност по друго дело в същия ден. Приложил е списък с датите, за които има насрочени съдебни заседания и други ангажименти до 23.02.2021 г. включително. Посочил е, че жалбоподателят М. И. не е в състояние да се защити пълноценно сам, като конкретни причини и съображения не са изтъкнати. Молбата е докладвана в съдебно заседание на 10.12.2020 г. Съдът е приел, че процесуалният представител на жалбоподателя е имал достатъчно време да се запознае с административната преписка, да направи доказателствени искания, да преупълномощи друг защитник, както и че е била налице възможността за жалбоподателя да се яви лично на заседанието, което той не е направил. С тези мотиви искането за отлагане на делото е оставено без уважение и е даден ход по същество на спора. Следователно съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение, нито е осуетил възможността жалбоподателят да осъществи правото си на защита в пълен обем. Молбата за отлагане разглеждането на делото не разкрива наличието на неотстранимо препятствие, поради което М. И. не е могъл да се яви лично или чрез преупълномощен защитник в съдебно заседание. Освен това, упълномощеният по делото адв. В. С. е разполагал с възможността да представи в писмен вид възраженията и исканията на оспорващия, въз основа на които съдът да прецени евентуално наличието на необходимост от отлагане на делото с оглед събирането на допълнителни доказателства. В молбата на адв. С. не са формулирани подобни искания, поради което и с оглед на останалите обстоятелства правилно съдът е приел, че в случая липсва основание за отлагане на делото по чл. 139, ал. 1 от АПК. Не без значение е и обстоятелството, че подобно искане за отлагане разглеждането на делото с почти три месеца е в несъответствие с организацията на съдопроизводствената дейност и заложените в нея срокове за своевременно разглеждане и решаване на административноправни спорове. Не е налице и процесуално нарушение поради незаконосъобразен отказ за събиране на относими и необходими доказателства по делото. Искането на жалбоподателя пред първоинстанционния съд за представянето на образци, по които се изготвят документи, свързани с воденето на дисциплинарното производство, правилно е отхвърлено от съда като неоснователно. Посочените образци нямат отношение към въпроса за законосъобразността на дисциплинарното производство, за което по несъмнен начин бе установено, че е проведено съобразно правилата и изискванията на ЗМВР. Процесният административен акт е издаден в законоустановената писмена форма за действителност и съдържа всички изискуеми по закон реквизити, включително ясни и изчерпателни мотиви, разкриващи съображенията на органа от фактическа и правна страна за налагане на дисциплинарното наказание "уволнение" спрямо инспектор М. И.. По тези съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение на АССГ не страда от визираните в касационната жалба пороци, поради което същото като законосъобразно и обосновано следва да бъде оставено в сила. Предвид горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение