Решение № 12087 от 25.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10206/2020 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ц. Димитров, от гр. София чрез адв. Величков, срещу Решение 2760 от 08.06.2020 г., постановено по адм. дело 12624/2017 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлен предявения от него иск срещу Министерство на вътрешните работи за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. имуществени и 100 000 лв. неимуществени вреди, претърпени в периода от 02.04.1995 г. до 01.07.2007 г., вследствие на бездействие от страна на МВР, състоящо се в неиздаване на заповед за прекратяване на служебното му правоотношение. В жалбата са развити съображения за неправилност на обжалвания акт, поради допуснати нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявения иск да се уважи. Ответникът Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния й представител юрк. Цановска, в съдебно заседание и в писмен отговор изразява становище за неоснователност и недоказаност на касационната жалба. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: Производството пред Административен съд София-град се е развило по исковата молба на Ц. Димитров, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, срещу Министерство на труда и социалната политика, Национален осигурителен институт (НОИ) и Директора на НОИ гр. Видин с искане за присъждане на обезщетение за нанесени имуществени вреди в размер на 200 000 лв. за неполучена пенсия и лихва за 19 години и неимуществена щета 100 000 лв., затова че той и съпругата му се разболели и не получавал пенсия, както и срещу МВР за уволнението му нанесени имуществени щети 100 000 лв. и неимуществени 50 000 лв. В изпълнение на указания на съда за конкретизиране на исковата претенция с уточнителна молба от 01.08.2019 г., ищецът е насочил иска срещу МВР, като претендира обезщетение в размер на 71 400 лв. имуществени вреди и 100 000 лв. неимуществени вреди, претърпени в периода от 15.10.1991 г. до 01.07.2007 г., вследствие на бездействие от страна на МВР, изразяващо се в неиздаване на заповед за прекратяване на служебното му правоотношение, което бездействие го лишило от полагащата му се пенсия в периода от 15.10.1991 г. до 01.07.2007 г. В съдебно заседание, по молба на процесуалния представител на ищеца, е допуснато изменение на иска по отношение на периода, като същият е счетен за предявен за периода от 02.04.1995 г. до 01.07.2007 г., както и размера на претендираното обезщетение за имуществени вреди 50 000 лв. С обжалваното решение съдът е отхвърлил така предявения иск, като в мотивите си е приел, че ищецът не е доказал наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата, а именно незаконосъобразно бездействие на административен орган. С оглед на това е приел, че отсъствието на първия елемент от кумулативно изискуемите предпоставки от фактическия състав на приложимата правна норма прави иска неоснователен и не следва да се преценява наличието на останалите. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че служебното правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 66, ал. 1, т. 3 от ЗМВР в приложимата редакция на закона със Заповед К 2452 от 15.10.1991 г. на министъра на вътрешните работи. Действително заповедта не е била връчена на Ц. Димитров, но от представения рапорт рег. 13217 от 25.10.1991 г. и Заповед 297 от 30.10.1991 г. е установил, че ищецът е запознат със Заповед К 2452 от 15.10.1991 г. и е отказал да подпише същата. Приел, че в случая не е налице неправомерно поведение от страна на ответника, изразяващо се в непрекратяване правоотношението на ищеца. По отношение на възражението на ответника за погасяване на исковата претенция по давност, изложил съображения във връзка с предмета на иска, с който се претендира обезщетение от незаконосъобразно бездействие на административен орган и приел, че след като не е установено бездействие, то произнасянето по този въпрос се явява безпредметно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е приложил правилно материалния закон. При постановяване на решението си съдът не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила. За да се реализира безвиновната отговорност на Държавата по специалния закон ЗОДОВ е необходимо ищецът да докаже наличието на всички елементи от фактическия състав на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно: - наличие на незаконосъобразен акт, действие или бездействие; - на административен орган или негови длъжностни лица; - постановени при извършване на административна дейност; - отменени по съответния законов ред; - наличие на вреда; - наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните актове, действия/бездействия и вредата. Отсъствието на който и да е от посочените елементи води до неоснователност на претенцията и отхвърляне на иска. Неоснователно е възражението на касатора, че съдът не се е произнесъл по основните факти, изложени в исковата молба, с които са обосновани търсените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от бездействие на административния орган. Предметът на делото се определя от ищеца. В исковата си молба той очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска. Нито съдът, нито ответникът могат да внасят, в така очертания предмет промени, но съдът е длъжен, въз основа на изложеното в исковата молба, да квалифицира спорното право, за да ориентира страните, както по предмета на делото, така и по доказателственат тежест и пр. Ищецът от друга страна може да въведе като предмет на делото само част от спорното право (частичен иск) и именно по този предмет съдът е длъжен да се произнесе с решението, т.е. само в тази част ще бъде налице сила на пресъдено нещо. В случая ищецът, в изпълнение на дадените от съда указания, с уточняваща молба от 01.08.2019 г. е очертал предмета на правния спор в исковата молба като е поискали МВР да бъде осъдено да заплати обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди, претърпени вследствие на бездействие от страна на МВР, изразяващо се в неиздаване на заповед за прекратяване на служебното му правоотношение и първостепенния съд се е произнесъл именно по така наведеното в иска основание. Ето защо е неоснователно твърдението, че съдът не е изследвал правилно изложените в исковата молба факти. В конкретния случай съдът от първата инстанция безспорно е установил, че не е налице незаконосъобразно бездействие, на каквото се основава иска, от страна на административния орган - МВР. От представените по делото доказателства безспорно е установено, че за прекратяване служебното правоотношение на Ц. Димитров, на основание действащия към момента на издаването й материален закон от чл. 66, ал. 1, т. 3 ЗМВР, е издадена Заповед К 2452 от 15.10.1991 г. на министъра на вътрешните работи, поради което не може да се направи обоснован извод за бездействие на административния орган. Макар заповедта да не е връчена в онзи момент на ищеца, от доказателства се установява, че същият е запознат със съдържанието й и е отказал да я получи пред свидетели. Следва да бъде посочено, че към представените доказателства от ищеца пред първоинстанционния съд е приложено и удостоверение за класиране и пенсия издадено от РДВР Видин с 15167/24.12.1991 г., с което е удостоверено, че Ц. Димитров е уволнен със Заповед К 2452 от 15.10.1991 г. и е отбелязано на каква длъжност е бил и колко прослужено време има в органите на МВР. Административното производство е приключило с издаване на изискуемия се от закона административен акт, който не е обжалван и е влязъл в сила, което изключва възможността на ищеца да черпи права по реда на специалния закон ЗОДОВ. При установено отсъствието на една от кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, искът е неоснователен и това е достатъчно основание за отхвърлянето му, което изключва и необходимостта и от обсъждане на останалите предпоставки за реализиране на отговорността по реда на специалния закон. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че съдът е тълкувал и приложил правилно закона, поради което решението му следва да бъде оставено в сила. Страните не претендират разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение