Решение № 2498 от 20.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9256/2017 г.

Решение № 2498 от 20.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9256/2017 г., III о., докладчик съдията Владимир Първанов Производството е по чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по жалба на Изпълнителен директор на ДФ "Земеделие", депозирана чрез юрисконсулт, против Решение № 308/21.07.2017 г. по адм. дело № 491/2016 г. по описа на Административен съд – М. В жалбата се твърди, че решението е недопустимо в частта, в която съдът е присъдил законна лихва върху сумата от 6637, 45 лв., считано от 22.05.2017 г. до окончателното изплащане. Иска се актът да бъде обезсилен в тази му част. Алтернативно се твърди, че решението е неправилно, като постановено при нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и се иска отмяна на същото. Съдът неправилно приел, че е сезиран с иск правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и се произнесъл при липсата на такава претенция. Съдът следвало да предприеме действия по отстраняване на нередовности по исковата молба, тъй не бил посочен видът на търсената защита, предмета и размера на искането. Не била посочена крайната дата на претендираното обезщетение. До приключване на устните състезания, ищецът не направил искане за присъждане на законна лихва върху претендираното обезщетение. Не бил съобразен представеният граждански договор за извършване на услуги с личен труд и дохода от този труд в размер на 320 лв., следвало да се приспадне от обезщетението. Претендира се юрисконсултско възнаграждение пред две инстанции. Ответната по жалбата страна счита същата за неоснователна и моли първоинстанционният акт да бъде потвърден изцяло. Представителят на Върховна административна прокуратура счита, че жалбата е частично основателна, тъй като ответникът в касационното производство не е направил искане за присъждане на лихви нито в молбата си, нито в съдебно заседание. Основателно било и възражението относно неизключването от първоинстанционния съд на сумата, получена от лицето по граждански договор, през периода през който е търсено обезщетение. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск на П. Илиев срещу Директор на ДФ "Земеделие" – С. за заплащане на обезщетение по реда на чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. С оспореното пред настоящата инстанция решение, ДФ "Земеделие" е осъден да заплати на Илиев сумата 6637, 45 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.05.2017 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съдът е приел, че със Заповед № 178/06.04.2016 г. на Изпълнителен директор на ДФ"Земеделие"- С. служебното правоотношение на П. Илиев е било прекратено на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от ЗДСл. С Решение № 507/07.10.2016 г. по адм. дело № 249/2016 г. по описа на Административен съд – М., потвърдено с Решение № 6369/22.05.2017 г. по адм. дело № 12795/2016 г. на Върховен административен съд, прекратяването на служебното правоотношение е признато за незаконосъобразно. Съобразно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл било предвидено обезщетение при отмяна на заповед за прекратяване на служебно правоотношение в размер на неповече от шест брутни заплати, за времето през което служителят не е заемал държавна длъжност. Съдът е приел наличието на всички основания за присъждане на търсеното за срок от шест месеца обезщетение и на база на назначена по делото и изслушана съдебно-икономическа експертиза е установил, че размерът на брутното възнаграждение на лицето към момента на признаването на уволнението за незаконно е 1108 лв. Вземайки предвид точно времето, през което лицето е останало без работа, в частност обстоятелството, че през месец октомври на 2016 г. следва да се вземат предвид отработени 21 дни, обезщетението е определено общо в размер на 6637, 45 лв. съдът е приел, че са претендирани лихви и същите следва да бъдат присъдени от момента на отмяна с влязъл в сила съдебен акт на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Жалбата е подадена от участник в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от оспорване на първоинстанционния акт, в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е основателна. По делото липсва спор относно дължимостта на обезщетението в размер, определен като абсолютна стойност, т. е. като размер на основно трудово възнаграждение, което следва да бъде взето предвид при определяне на обезщетението по реда на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Пред първоинстанционния съд са представени доказателства за сключен между П. Илиев и Фондация "Назарянско милосърдио служение – България" граждански договор за извършване на услуги с личен труд и по същия изпълнителят е получил възнаграждение в размер на 320 лв. при така представените от страните и неоспорени по съответния ред доказателства, първоинстанционният съд е следвало да се съобрази с изяснените чрез тях факти и обстоятелства свързани с получаване на доход от страна на Илиев през времето, през което същият е останал без работа поради налагането му на наказание "Уволнение". Според разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена и лицето е било назначено на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавало възнаграждение за д руга работа в по-нисък размер, то има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и съответното възнаграждение, изчислено въз по реда на изреч. 1 на този текст. В случая Илиев безспорно е упражнявал трудова дейност, която представлява по смисъла на описаната законова разпоредба "друга работа", за която същият е получил възнаграждение. Правото на обезщетяване въведено от законодателя с нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл има за цел да обезщети незаконно уволнения за определен срок и по отношение само на реално настъпила за него щета, изразяваща се в намаляване на доходите му вследствие на уволнението. Настоящият съдебен състав не споделя изразеното в оспорения съдебен акт становище, че от обезщетението по чл. 104, ал. 1 може да се приспадне единствено и само възнаграждение във връзка с държавна или друга служба, такава по трудово правоотношение. Законодателят изписвайки текста на разпоредбата е описал "възнаграждение за друга работа в по-нисък размер", без да уточнява вида на тази работа и специфични характеристики на възникналите между търсещия обезщетение и трети лица правоотношения, стига във връзка с тези правоотношения да е получено възнаграждение. При това положение и при описаните по-горе данни, първоинстанционният съд е следвало да намали обезщетението със сумата 320 лв. – представляващо възнаграждение за друга работа, получено в периода подлежащ на обезщетяване. При подробно запознаване с формулираното от П. Илиев в жалбата, станала повод за образувано на настоящото производство искане, както и изявленията на лицето и неговия процесуален представител по време на производството, не се установява да е претендирано присъждане на законна лихва върху сумата на обезщетението с конкретно посочен размер, минал или бъдещ период на изплащане. Решението в тази част е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Лихвата върху едно вземане се дължи не по силата на закона, а при изричното й поискване от страна на правоимащия правен субект и представлява по своето естество самостоятелна искова претенция, обусловена от основния иск. В производството по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл ищецът е този, който следва и има право да определи параметрите на търсеното обезщетение. Именно поради тази причина законодателят е въвел възможност за обезщетяване за оставане без работа за период до 6 месеца. Този срок от една страна изключва отговорността на дължащия обезщетението орган за период по-дълъг от 6 месеца, а от друга дава възможност на лицето, търсещо обезщетение, да конкретизира претенцията си в период до 6 месеца, т. е. и за срок по-малък от законоустановения по негова преценка. След като ищецът не е претендирал присъждане на лихва по смисъла на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, съдът не е следвало да присъжда в негова полза това по вид обезщетение. Предвид описаното, оспореният съдебен акт следва да бъде обезсилен в частта, в която е присъдена законова лихва върху определеното обезщетение, считано от 22.05.2017 г. до окончателното му изплащане. Решението следва да се отмени в частта, в която на П. Илиев е присъдена сума над 6317, 45 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. В останалата част, решението следва да се остави в сила, като обосновано и правилно. Предвид описаното, Върховен административен съд, Трето отделение