Решение № 2284 от 22.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3086/2016 г.

Решение № 2284 от 22.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3086/2016 г., I о., докладчик съдията Милена Славейкова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Образувано е по касационна жалба на А. В. П. от гр. С., ул. "П." ..№..., ет. ..., ат. 2, чрез адв. Д. К. от САК, срещу решение № 8200 от 28.12.2015 г. на Административен съд С. град (АССГ), постановено по адм. д. № 7342/2015 г., с което е отхвърлена жалбата й срещу акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № 1500766 от 27.04.2015 г., издаден от инспектор по приходите в ТД на НАП гр. С., потвърден с решение № 938 от 23.06.2015 г. на ДДОДОП гр. С.. Касаторката поддържа неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния и процесуален закон и необоснованост. Поддържа, че неправилно съдът е ценил представен нотариален акт, тъй като същият не съдържа данни за съответствието на недвижимия имот с изискванията на ЗУТ. Счита, че дареният на съпруга й недвижим имот не отговаря на характеристиките за "жилище" по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, за което обстоятелство било представено удостоверение от кметския наместник на с. Д., община Б.. Претендира за отмяна на решението, отмяна на АПВ и присъждане на разноски. Ответникът директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ДДОДОП) гр. С. оспорва касационната жалба. Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: С ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за 2014 г. касаторката П. декларирала доходи от трудови правоотношения общо в размер на 38 066.42 лв. и данъчно облекчение за млади семейства в размер на 7818.14 лв., с която сума е намалена сумата на годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ. Определен е дължим данък в размер на 3024.83 лв. При авансово внесен данък от 3806.66 лв. е посочен надвнесен данък от 781.83 лв. В хода на разпоредена проверка по подадената декларация и при справка на декларираните от лицето имоти по чл. 14 ЗМДТ било установено, че лицето не отговаря на изискванията на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ, тъй като ипотекираното жилище не е единствено за семейството през 2014 г. Установено е, че съпругът Л. П. притежава недвижим имот, находящ се в с. Д., община Б., област В., състоящ се от жилище от 67.00 кв. м., второстепенна сграда от 74.00 кв. м. и земя от 800 кв. м., придобити чрез дарение през 2012 г. На това основание с оспорения пред АС АПВ е отказано претендираното данъчно облекчение за млади семейства и възстановяване на надвнесения данък от 781.83 лв. Във връзка с приложено към жалбата по административен ред удостоверение от кметския наместник на с. Д. горестоящият административен орган е съобразил легалните определения по § 1, т. 51 от ДР на ЗДДФЛ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 с. з. за "недвижим жилищен имот и по § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ за "жилище". Приел е, че законът не поставя изискване другото жилище да се използва за живеене от семейството на данъчнозадълженото лице (ДЗЛ), като критерий при определянето на понятието "единствено жилище" била собствеността, а не ползването. За да отхвърли оспорването административният съд е приел, че АПВ е издаден от компетентен орган по приходите, в установената форма, при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон. По приложението на закона съдът е изложил мотиви, че нормата на чл. 22а, ал. 1 ЗДДФЛ установява кумулативни изискванията за ползване на данъчно облекчение за млади семейства и като данъчна такава следва да се тълкува стриктно. Позовавайки се на обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, съдът е приел, че този документ удостоверява жилищния характер на имота, поради което не е налице една от предпоставките за ползване на облекчението - ипотекираното жилище не е единствено за семейството. Възприел е доводите на приходните органи, че не е въведен законодателен критерий относно възможността конкретното жилище да задоволява жилищните нужди на семейството, като релевантна за тълкуването на нормата е собствеността, а не ползването. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради неправилно приложение на закона. Съдът правилно е формулирал основния спорен въпрос относно приложението на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ - изпълнение на изискването ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година. Обосновано приходните органи и съдът са тълкували нормата в контекста на легалното определение по § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ за "жилище" - съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Направените въз основа на тях изводи не съответстват на целта на нормата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ и на легалното понятие за "жилище", неразривна част от което е именно изискването то да служи за задоволяване на жилищните нужди на семейството. Макар правилно да се акцентира върху собствеността, следва да се даде приоритет на специфичното предназначение на жилището, доколкото именно това понятие се използва в относимата разпоредба на ЗДДФЛ. Кога една съвкупност от помещения може да служи за задоволяване на жилищни нужди сочи нормата на чл. 40, ал. 1 ЗУТ - всяко жилище трябва да има самостоятелен вх...д, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Определящо за квалификацията на недвижимия имот като жилище е неговото предназначение - способно ли е да задоволи жилищните нужди на семейството с оглед целта на данъчното облекчение по чл. 22а ЗДДФЛ. В идентичен смисъл е съдебната практика на ВКС, напр. решение № 28 от 26.05.2016 г. по гр. д. № 3863/2015 г., ГК, I ГО и определение № 454 от 07.12.2016 г. по гр. д. № 3400/2016 г., ГК, II ГО - кога един обект в сграда може да се приеме за самостоятелно жилище, има своето ясно разрешение в закона - чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ и приложението му не създава затруднения и колебания в практиката - имотът има характер на жилище, когато по предназначението си служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на изискванията на чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Необосновано в случая първостепенният съд се е позовал единствено на обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт (НА), без да обсъди другите представени по делото доказателства. В нотариалния акт имотът се описва съобразно акта за собственост на прехвърлителя (чл. 586, ал. 2 ГПК). В НА имотът е описан като паянтово жилище, което е характеристика на конструкцията на постройката (таблица 1 към ЗМДТ) и указание за занижени изисквания при изграждането й. Още в хода на административното производство лицето е представило удостоверение изх. № 57/105.2015 г. на кметския наместник на с. Д.. Доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда (чл. 171, ал. 1 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК). Вярно е, че кметският наместник не разполага с удостоверителна функция по отношение описанието и състоянието на имота, но представеното удостоверение следва да бъде обсъдено като частен свидетелстващ документ, съдържанието на който, в частта относно паянтовия характер на сградата, съответства на представения нотариален акт. Съгласно удостоверението имотът се състои от две стаи и две килерни помещения, няма течаща вода, баня и кухня. Документът не е оспорен от ответника и съдържанието му съответства на описанието на конструкцията на сградата по нотариален акт. Същият следва да бъде ценен като единственото налично по делото доказателство относно характеристиките на имота по смисъла на чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. От него се установява, че имотът не отговаря на изискванията за жилище, тъй като не притежава основни помещения, които характеризират съвкупността от стаи като жилище, а именно кухня/кухненски бокс и баня-тоалетна. Съвкупната преценка на доказателствата по делото подкрепя защитната теза на касаторката, че описаната в нотариален акт № 96/17.12.2009 г. постройка няма характеристиките на жилище по смисъла на чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, чието основно предназначение е да задоволи жилищните нужди на семейството. Целта на данъчното облекчение по чл. 22а ЗДДФЛ е да се подпомогнат младите семейства при закупуване на жилище чрез ипотечен кредит. Съобразена с легалното определение на "жилище" по § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ и спорното изискване по чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ ипотекираното жилище да е единственото, което задоволява жилищните нужди на семейството, навежда на извод, че за целите на изпълнението му подлежи на изследване предназначението на имота - способен ли е да задоволи жилищните нужди на семейството. Т. е. да няма друг имот с характеристиките на жилище, способен да задоволи жилищните нужди на семейството. Съответстващото на това разбиране тълкуване на събраните по делото доказателства е, не само да се провери формалното наличие на собственост, по възможност с основните данни на имота по смисъла на чл. 27 ЗКИР, но и да се провери основната му характеристика на жилище по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ - способността му да задоволи жилищните нужди на семейството при наличие на помещенията по чл. 40, ал. 1 ЗУТ. В случая, съвкупната преценка на доказателствата от административната преписка навежда на извод, че описаният в нотариален акт № 96/17.12.2009 г. и в удостоверение изх. № 57/105.2015 г. на кметския наместник на с. Д. не отговаря на тези изискванията, тъй като не представлява съвкупност от помещения по смисъла на чл. 40, ал. 1 ЗУТ. Като е достигнал до заключение в противен смисъл административният съд е постановил обжалваното решение при неправилно приложение на закона. На основание чл. 221, ал. 2 АПК същото следва да бъде отменено и на основание чл. 222, ал. 1 АПК да се постанови решение по същество на спора за отмяна на АПВ. Лицето е заявило правото си на данъчно облекчение по реда на чл. 22а, ал. 4 ЗДДФЛ чрез включването му в ГДД, поради което и на основание чл. 173, ал. 2 АПК след отмяна на акта е дължимо връщане на преписката на административния орган за произнасяне по заявеното право на данъчно облекчение при съобразяване със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в настоящето решение. При този изход на спора на касаторката следва да се присъдят сторените в съдебното производство разноски за 15 лв. държавна такса и 300 лв. адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,