Решение № 115 от 7.3.2025 г. на ВКС по н.д. № 20258002200002/2025 г.

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Т. А. Б. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец, подадена чрез повереник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 79 от 20.03.2024 г, по ВНОХД № 37/24, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 125 от 21.07.2023, по НОХД № 2688/23. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че на 22.09.2022 г в гр. София, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 771, 05 лв, от владението на Т. Ц. В., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила, като грабежът е придружен със средна телесна повреда и представлява опасен рецидив, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и чл. 54 вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на осем години „лишаване от свобода“, 2/ в това, че по същото време и на същото място, при условията на продължавано престъпление, е направил опит да използва чужд платежен инструмент / дебитна карта с титуляр Т. Ц. В. /, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини и извършеното не съставлява по-тежко престъпление, с оглед на което и на основание чл. 249, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на четири години „лишаване от свобода“. На основание чл. 23 НК, на подсъдимия е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: осем години „лишаване от свобода“, при първоначален „строг“ режим, със зачитане на „предварителното му задържане“. На основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на Т. Ц. В. обезщетение за имуществени вреди, в размер на 771, 05 лв, заедно със законните последици. Със същата присъда съдът се е произнесъл по сторените по делото разноски. С жалбите се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. С жалбата на защитата на подсъдимия се изтъкват следните доводи: Наказанието осем години „лишаване от свобода“ е прекомерно тежко и подлежи на смекчаване. Не са отчетени в цялост смекчаващите отговорността обстоятелства, обуславящи налагането на по-леко наказание: изразеното разкаяние и самокритичност, желанието делото да се разгледа по реда на Гл. 27 НПК, намерението му да възстанови имуществените вреди от престъплението, поведението след задържането му. Не е съобразено обстоятелството, че процесът на поправяне и превъзпитаване на подсъдимия вече е започнал. Не са взети предвид подбудите за извършване на престъплението, а именно: липсата на финансови средства за издръжка за семейството. С жалбата се прави искане да бъде изменено решението, като бъде смекчено наложеното наказание. С жалбата на частното обвинение се изтъкват следните аргументи: Не са отчетени обстоятелствата, при които е извършено престъплението, даващи основание за налагане на наказание "лишаване от свобода“ към максимума, предвиден в закона. Не е взето предвид влошеното здравословно състояние на пострадалия в резултат на телесното увреждане, получено при отнемане на инкриминираното имущество. Съдът е пропуснал да наложи наказание „глоба“ за извършеното престъпление по чл. 249 вр. чл. 18 НК. Определеното наказание „лишаване от свобода“ не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, тъй като се явява занижено, и оттам, явно несправедливо. С жалбата се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд с оглед влошаване на наказателноправното положение на подсъдимия. В съдебно заседание на ВКС повереникът на частното обвинение пледира за уважаване на жалбата, подадена от неговия доверител. Жалбоподателят Т. Ц. В. не участва лично в касационното производство. Защитата пледира за уважаване на жалбата, подадена от подсъдимия. Подсъдимият жалбоподател се присъединява към съображенията на своя защитник. Представителят на ВП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е допуснато. Съдът е отчел обстоятелствата, релевантни за наказателната отговорност на подсъдимия, и е определил наказанието за извършеното престъпление по чл. 199 НК, при условията на чл. 54 вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, при превес на отегчаващите обстоятелства, над средния размер, предвиден в закона. Наложил е дванадесет години „лишаване от свобода“, което е редуцирал с една трета, при което е получено за изтърпяване наказанието осем години „лишаване от свобода“. Съобразена е завишената степен на обществена опасност на деянието, изводима от механизма на извършване на деянието, а именно: прекомерния интензитет на употребената спрямо пострадалия сила, значително по-голяма от тази, необходима за сломяване на съпротивата му. Обстоятелствата, при които е извършено престъплението, имат отношение към преценката за степента на обществена опасност на конкретното деяние, а, в случая, деянието е оценено като такова с висока степен на обществена опасност. Здравословното състояние на пострадалия в резултат на увреждането е в рамките на правната квалификация / грабеж, придружен със средна телесна повреда /, поради което това състояние няма характера на самостоятелно отегчаващо обстоятелство. Взета е предвид и завишената степен на обществена опасност на дееца, изводима от многобройните му осъждания на „лишаване от свобода“, извън квалификацията „опасен рецидив“. Съобразено е, че деецът е на възраст 30 години, и вече многократно е осъждан / 12 пъти / за умишлени престъпления от общ характер, което сочи, че при него са изградени трайни престъпни навици, за преодоляването на които са необходими значителни усилия. Не може да бъде ценен като смекчаващо обстоятелство сочения от защитата мотив за извършване на престъплението / осигуряване на средства за издръжка чрез посегателство срещу личността и срещу имуществото на друго лице /, тъй като всеки гражданин може да се снабдява със средства за живот по правомерен начин, като упражни правото си на труд. По делото е налице единствено изразено от дееца съжаление за извършеното, което несъмнено има характер на смекчаващо обстоятелство, но то е взето предвид от съда при определяне на наказанието. Липсват данни за проявена критичност към деянието, поради което посоченото обстоятелство, в случая, не би могло да се оцени в полза на подсъдимия. Не представлява смекчаващо обстоятелство поведението на дееца след задържането му, тъй като определената му мярка за неотклонение е способствала за неговото изрядно процесуално поведение. Не представлява смекчаващо обстоятелство изразеното от подсъдимия желание производството да протече при условията на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Това е така, защото признанието на фактите по обвинителния акт е предпоставка за приложение на диференцираната процедура, а на досъдебното производство липсва самопризнание, което би могло да се цени като смекчаващо обстоятелство. Не представлява смекчаващо обстоятелство намерението на дееца да възстанови причинените щети, но характер на такова обстоятелство би имало възстановяването на щетите, което, в случая, не е направено. Що се отнася до аргумента на частното обвинение, че не е наложена „глоба“ за извършеното престъпление по чл. 249 вр. чл. 18 НК, той не следва да бъде коментиран, тъй като е недопустим. Това е така, защото оплакване в тази насока, респективно, искане за влошаване на положението на подсъдимия, липсват във въззивната жалба на частния обвинител, поради което не би могло да се правят за първи път в касационното производство. Не може да бъде споделен довода, че при подсъдимия е започнал поправителен процес. От една страна, този довод е декларативен и от данните по делото подобен извод не може да бъде направен. От друга страна, събрани са доказателства, че многобройните предходни осъждания на дееца не са оказали своето превантивно и поправително въздействие спрямо него. Липсата на постигнат превъзпитателен ефект при подсъдимия е от съществено значене при определяне на срока на наказанието „лишаване от свобода“ по настоящето дело, тъй като времетраенето на срока следва да е подходящо да осигури необходимото интензивно въздействие върху осъдения с оглед преодоляване на формираните при него престъпни нагласи. С оглед на изложеното, ВКС намери, че определеното наказание осем години „лишаване от свобода“ отговаря на специфичния кръг от обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност, и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК, тоест, е справедливо съобразно законовия критерий по чл. 348, ал. 5 НПК. По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,