Решение № 15265 от 3.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2957/2012 г.

Решение № 15265 от 3.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2957/2012 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от областния управител на област София срещу решение № 158 от 10.01.2012 г., постановено по адм. дело № 5488 от 2011 г. по описа на Административния съд - София град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Редовно призован в съдебно заседание, областният управител се представлява от юриск. Кюртева, която поддържа касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно по съображения, подробно развити в писмени бележки. Ответникът по касационната жалба, Цанко Димитров Делибозов, редовно призован, се представлява от адв. Трифонова, която оспорва жалбата и моли съдебното решение да бъде оставено в сила по съображения, развити в отговора на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационна жалба. Касационната жалба е допустима като предявена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, същата се явява неоснователна. С посоченото по-горе решение е отменена заповед № РЛ-104 от 20.05.2011 г. на областния управител на област София, с която административният орган е отказал да изплати на Цанко Димитров Делибозов обезщетение в пълен размер по реда на § 3 от ЗИД на ЗПГРРЛ като изселен по административен ред като вместо това съдът в диспозитива на решението си е признал на Делибозов право на еднократно доплащане на обезщетение в размер на 198,40 лв. за незаконна репресия "изселване" в периода от 04.11.1950 г. до 07.02.1954 г. като е разпоредил така определеното обезщетение да бъде изплатено по реда на Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица. За да достигне до този резултат, административният съд е приел, че жалбоподателят е репресирано лице по смисъла на чл. 1, т. 4 от ЗПГРРЛ във вр. с § 3а, т. 4 от ПЗР на ЗПГРРЛ, имащо право на обезщетение в лично качество, а не като наследник на останалите членове на изселеното си семейство. Въпреки, че на база издадено му удостоверение обр. 3 от МВР изх. № 5617/20.09.1993 г., установяващо период на репресията: 24.08.1951 г.- 7.02.1954 г. Цанко Делибозов е бил обезщетен по реда на чл. 3, т. 2 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ /отменена с ДВ, бр. 59 от 1996 г./ с обезщетение в размер на 23 538 неденоминирани лева /Удостоверение от ТД на НАП от 29.11.2010 г./, съдът е заявил в мотивите си, че не кредитира това удостоверение и приема, че действителният период на претърпяната от Цанко Делибозов репресия е по-дълъг и започва от 4.11.1950 г. За да приеме това, съдът е изходил от други удостоверителни документи по чл. 3, ал. 3, б. "в" от сега действащата Наредба по чл. 4 от ЗПГРРЛ, издадени на името на Димитър Ненчев Делибозов - баща на жалбоподателя, както и на името на дядо му Димитър Петков Костов, към чието семейство при изселването Цанко Делибозов, наред с баща си Димитър, се числи. Въз основа на горните документи съдът е приел, че периодът на репресията, претърпяна от жалбоподателя не е 29 месеца, както твърди областния управител на област София и за който период Делибозов вече е бил обезщетен по досегашния ред, а 39 месеца и три дни, поради което е стигнал до извода, че Делибозов попада сред правоимащите по чл. 6 от ЗПГРРЛ /в редакцията му след изменението на закона - ДВ, бр. 26 от 2008 г./. С оглед разпоредбата на § 1, т. 2 от ДР на действащата Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ съдът е приел, че по досегашния ред Делибозов вече е получил обезщетение за 36 месеца, като същият има право на допълнително обезщетение по чл. 6 от закона и § 12, ал. 1 от ПЗР на ПМС № 231/19.09.2008 г. за изменение на наредбата за 3 месеца и три дни. Предвид обстоятелството, че размерът на обезщетението е фиксиран стриктно в чл. 6, ал. 1 от Наредбата по чл. 4 от ЗПГРРЛ и е определено понятието "пълен месец", съдът е приел, че определяне размера на обезщетението за 3 м. и 3 дни не зависи от преценката на административния орган, поради което сам е определил това обезщетение. Обжалваното решение е правилно. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правно релевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. Правилно съдът е приел, че жалбоподателят е правоимащо лице по чл. 6 от ЗПГРРЛ след изменението му от 2008 г., тъй като, макар и получил обезщетение по досегашния ред, същият не е бил обезщетен за целия срок на репресията. Неоснователни в тази връзка са развитите от касатора доводи за обвързващата административния орган доказателствена сила на Удостоверение № 5617/20.09.1993 г. на МВР, което, като неоспорено от Делибозов и послужило като основание за изплащане на вече полученото от него обезщетение, фиксирало по неотменим начин срока на претърпяната от него репресия. Съдът е обсъдил това удостоверение, но, съобразявайки множество други писмени доказателства със същата доказателствена сила - Удостоверение обр. 3 от МВР в полза на бащата на жалбоподателя Димитър Делибозов, писмо изх. № 4671/4.03.2010 от КРДОПБГДСРСБНА, писмени материали от архива на същата комисия и др., правилно е стигнал до извода, че срокът на претърпяната от Делибозов репресия в качеството му на малолетно лице от семейството на изселени е по-дълъг от фиксирания в процесното удостоверение. На първо място - удостоверителните документи по чл. 3, ал. 3, б. "в" от Наредбата по чл. 4 от ЗПГРРЛ не са изброени в йерархичен порядък, а на следващо място - материалната удостоверителна сила на официалния свидетелстващ документ може да бъде преодоляна не само чрез оспорване съдържанието му, но и при т. нар. конкуренция на писмени доказателства със свидетелстващ характер, каквато е налице в конкретния случай. Неоснователни са и доводите на касатора за постановяване на съдебното решение в противоречие с материалния закон, тъй като съдът бил смесил производствата по чл. 5 и чл. 6 от ЗПГРРЛ и неправилно бил приел, че разпоредбата на чл. 6 от закона /след изменението й от 2008 г./ дава възможност на правоимащите да провеждат нови производства по чл. 5, ал. 2 от ЗПГРРЛ. Настоящият тричленен състав намира, че АССГ правилно е приложил материалния закон, съобразявайки с духа и целта на изменението на разпоредбата на чл. 6 от ЗПГРРЛ. Правилно и обосновано административният съд е приел, че отказът на административния орган е незаконосъобразен. По изложените съображения съдът в решаващия състав счита, че обжалваното решение не страда от твърдяните с касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,