Решение № 4583 от 2.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11959/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП), чрез процесуален представител, срещу решение 20955 от 23.10.2024 г., постановено по адм. дело 3731/2024 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ). Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго, с което да бъде потвърден отказът на изпълнителния директор на НАП за изплащане на лихва в размер на 15 001,20 лева по възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса общо в размер на 100 000 лева, обективиран в Решение 000030-3466/25.03.2024г. на изпълнителния директор на НАП. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско такова. Ответникът по касационната жалба Макао - 2 ООД, чрез процесуален представител, в писмен отговор и писмена молба оспорва същата, респективно иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора юрисконсултско такова. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: С обжалваното решение 20955 от 23.10.2024 г., постановено по адм. дело 3731/2024 г. по описа на АССГ е прогласена нищожността на Решение 000030-3466/25.03.2024г., издадено от Изпълнителния директор на НАП, с което е оставено без уважение искане на Макао - 2 ООД с вх. 26-М-152/23.02.2024г. за изплащане на лихва в размер на 15 001,20 лева, по възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса в размер на 100 000 лева. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспореното решение е издадено от некомпетентен орган, тъй като в компетентността на изпълнителния директор на НАП по чл. 17, ал. 1 от ЗХ не е включено правомощие да разпорежда заплащане на претендираната от дружеството лихва върху възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса в размер на 100 000 лева. Така постановеното решение е неправилно поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Административният съд правилно е посочил, че редът по ДОПК е неприложим към искането за възстановяване на такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ и съответно лихва върху нея, т. к. чл. 92 ЗХ съдържа изчерпателно изброяване за кои вземания е приложим този ред - според него недължимо платени такси по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 от ЗХ, годишни такси за социално отговорно поведение и лихви върху тях, имуществени санкции и глоби по ЗХ се прихващат или възстановяват по реда на ДОПК. Държавната такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ и съответно претендираната лихва върху нея, не попадат в обхвата на чл. 128, ал. 1 ДОПК относно вземанията, за които може да се иска прихващане или възстановяване по реда на ДОПК. Съгласно чл. 128, ал. 1, изр. 1 ДОПК това са недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП. Държавната такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ няма характер нито на данък, нито на осигурителна вноска, нито на глоба или имуществена санкция, нито на сума, за която специалния закон постановява възстановяване по реда на ДОПК. Предвиденото с § 22, ал. 3 ПЗР на Закона за държавния бюджет изменение в чл. 92 ЗХ, според което дължимата еднократна част от таксата, определена по ал. 1, се декларира и внася в срок до 28 февруари 2024 г. при условията и по реда на чл. 92 от Закона за хазарта, е в сила от 01.01.2024 г. и не намира приложение в настоящия казус. В противоречие с материалното право обаче е преценката на АССГ, че изпълнителният директор на НАП не е компетентен да се произнесе по искането за изплащане на лихва върху възстановената недължимо платена такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ. Съгласно чл. 16 от ЗХ (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2020 г.) държавният надзор в областта на хазарта и свързаните с хазарт дейности се осъществява от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите. В случая последният се е произнесъл с изричен акт по искане на лице, което притежава лиценз за хазартна игра и твърди, че има вземане към НАП, което е възникнало именно по повод този лиценз и приключил спор относно размера на дължимата за продължаването му държавна такса (с издаване на решение на осн. чл. 173, ал. 2 АПК за възстановяване на недължимо платена такава). От тази гледна точка се налага извод, че с издаването на този акт изпълнителният директор на НАП е упражнил общата си компетентност в областта на хазарта и се е произнесъл по отправено до него искане, което е намерил за неоснователно, като компетентността му по главната претенция имплицитно обусловя компетентността да се произнесе по акцесорното искане за заплащане на законна лихва върху сумата. Спорът относно наличието на фактическо и правно основание за удовлетворяване на искането на Макао 2 ООД именно чрез издаване на индивидуален административен акт е въпрос относно съществуването и възможността за защита по този ред на твърдяното право на вземане в размер на 15001,20 лв., представляващо лихва върху недължимо събрана държавна такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ. Следователно спорът дали за изпълнителния директор на НАП съществува задължение да удовлетвори искане с подобно съдържание е въпрос относно законосъобразността на неговото произнасяне, а не относно правомощията му като административен орган, който упражнява общ надзор върху свързаните с хазарта отношения и като такъв е компетентен да се произнася по искане на притежател на лиценз по повод осъществявана хазартна дейност. Следва да се отбележи, че таксата по чл. 30, ал. 6 ЗХ е държавна такса, установена в специален закон, поради което по отношение на нейното определяне по основание и размер, заплащане и връщане са приложими общите правила на Закона за държавните такси (ЗДТ). Съгласно чл. 4б ЗДТ недължимо платени такси се връщат по искане на заинтересованата страна, адресирано до органа, който ги е събрал. В разпоредбата не е предвидено заплащане на лихви при връщане на недължимо платената такса. При положение, че административният орган няма законово определено задължение и в Закона за хазарта да възстанови недължимо платената такса ведно със законна лихва, обжалваният отказ не противоречи на материалноправните разпоредби. За дружеството е налице възможност да заяви претенцията си за лихва, която има обезщетителен характер за забава, по съответния исков ред. Предвид изложеното, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Поради това, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна следва да се постанови друго решение по същество, с което да се отхвърли жалбата на Макао - 2" ООД срещу Решение 000030-3466/25.03.2024 г. на изпълнителния директор на НАП. С оглед изхода на спора и направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, касационният ответник следва да заплати на Национална агенция за приходите, гр. София, разноски в размер на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 143, ал. 3 АПК във вр. чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение,