Решение № 9473 от 28.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 341/2011 г.

Решение № 9473 от 28.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 341/2011 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "ОУИ" - София при ЦУ на НАП срещу Решение № 3545 от 8.11.2010 г. постановено по адм. дело № 4194/2010 г. от Административен съд - София град, 15 състав, с което е отменен като незаконосъобразен Ревизионен акт № 2000904980/26.11.2009 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП гр. София, потвърден с Решение № 658/10.05.2010 г. на Директора на Дирекция ОУИ гр. София. В касационната жалба се сочи, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, тъй като задължително условие, предпоставящо правото на приспадане на данъчен кредит, е освен предназначението на стоката, предмет на доставката, и статутът на лицето -получател по доставката, т. е. същото следва да е регистрирано по ЗДДС. Изложени са възражения и срещу приетото от съда досежно приложението на Семейния кодекс, като се твърди, че Драгомир Даков не е ангажирал доказателства, установяващи твърденията му, че имотът е изключителна негова собственост или такива, оборващи презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК за съвместния принос на съпрузите при придобиването му. По тези съображения касаторът претендира отмяната на съдебния акт и потвърждаване на РА като законосъобразен. Ответникът по касационната жалба - Драгомир Христов Даков, чрез пълномощниците си адв. Панева и адв. Владимиров, я оспорва като неоснователна в съдебно заседание писмено становище и в подробна писмена защита, депозирана по делото. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред административния съд е бил РА № 200904980/26.11.2009 г., издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 658 от 10.05.2010 г. на директора на Дирекция "ОУИ" - София, с който на Драгомир Христов Даков е отказано право на приспадане на данъчен кредит на основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 68, ал. 1 ЗДДС в размер на 56 843.08 лв. за данъчен период от 1.03.2009 г. до 31.03.2009 г. С РА на Христов за ревизирания период е намален размера на дължимия за възстановяване ДДС, т. е от декларирания за възстановяване ДДС за периода общо в размер на 105 088.48 лв. съгласно чл. 92, ал. 1, т. 4 от ЗДДС с РА е призната за възстановяване за същия период сумата - 48 245.40 лв. Намаляването на дължимия ДДС за възстановяване, направено с РА е в резултат на отказ да бъде признато право на данъчен кредит в пълен размер - признато е право на данъчен кредит за 1/2 от размера на фактурираната сума за ДДС - на ревизирания субект по фактури, издадени от различни доставчици в рамките на ревизирания период. В ревизионния доклад и РА органите по приходите не са оспорили правото на данъчен кредит за жалбоподателя по фактури за закупени от лицето недвижими имоти- апартаменти, магазин и гараж, издадени от "Булгарком" ООД, "МД Интеримпекс" ООД, "Блок 2001" ООД, както и издадените от първото дружество фактури по договор за СМР от 22.12.2006 г., но са приели, че ревизираното лице е титуляр на 1/2 от правото на данъчен кредит. Фактическите констатации на органите по приходите, с които те са обосновали този извод са, че основният предмет на дейност на лицето през ревизирания период е отдаване на недвижими имоти под наем; за данъчен период м. 06.2009 г. лицето е посочило в кл. 80 на подадената СД по ЗДДС данък, подлежащ на възстановяване в размер на 105 088.45 лв., подаден е и Опис на наличните активи по смисъла на Закона за счетоводството и на получените услуги преди датата на регистрация по ЗДДС, за които е налице право на приспадане на данъчен кредит на основание чл. 74 ЗДДС. Установено е, че процесните фактури са издадени на името само на Драгомир Христов Даков, който е бил в брак с Кателина Атанасова Дакова. Въз основа на тези констатации, органите по приходите са направили извод, че ревизираният субект има право на 1/2 част от размера на правото на данъчен кредит по процесните фактури, която съответства на частта му в СИО. Ревизионният акт е обжалван пред директора на дирекция "ОУИ" - Бургас, който го е потвърдил изцяло с Решение № 658/10.05.2010 г. Административният съд - София град е отменил РА като незаконосъобразен. В мотивите на оспореното решение съдът е приел, че основният спорен въпрос по делото е правен и той се свежда до следното: следва ли в случая да се упражни правото на данъчен кредит в пълен размер само от единия съпруг, регистриран по ЗДДС, след като се касае за стоки и услуги, придобити от него по време на брак и в качеството му на физическо лице. За да отговори положително, съдът е приел за установено, че правото на данъчен кредит е част от механизма на облагане с ДДС, който е оборотен данък, т. е. начислява се върху стойностите на оборотите на стоките и услугите във всички случаи, в които те са предмет на облагаеми сделки. Приел е още, че право на данъчен кредит има всяко данъчно задължено лице, което е получател по облагаеми доставки на стоки или услуги, които се използват от лицето за извършваните от него облагаеми доставки. Съдът е изложил обстойни мотиви, че възприетата от приходната администрация теза, че жалбоподателят следва да упражни право на данъчен кредит до размера на участието си в СИО, е резултат от прилагане по аналогия на принципи, относими към данъчното облагане на физическите лица, при което категориите "приход", "разход" и доход" се преценяват през призмата на техния семеен статус. Аргументирано е и становището, че сред разпоредбите, установяващи режима на СИО и по СК от 1985 г., и по действащия понастоящем СК, липсва правило, определящо, че дяловете на съпрузите от имуществото, придобито в режим СИО са равни, като равенството е презумпция, отнасяща се до прекратения брак. Според съда, прилагането по аналогия на режима на съсобственост относно права върху вещи или вземания в режим СИО е допустимо в гражданскоправния оборот, но не и в данъчното производство. Решението е правилно. Първоинстанционният съд е изяснил фактическата обстановка по делото и по нея не се спори. Въз основа на правилно установените факти, съдът е дал и вярно тълкуване на материалния закон, което се споделя изцяло от настоящия съдебен състав. Спорът между страните е правен и той се свежда до това дали при наличието на фактите, установени по делото, правото на данъчен кредит за стоки и услуги, придобити от съпрузите по време на брака им в резултат на съвместен принос, всеки един от които е регистриран за целите на ЗДДС в качеството на физическо лице следва да се упражни от всеки един от тях до размера на 1/2 от стойността на това право или може да се упражни в пълен размер само от единия съпруг. Правото на данъчен кредит е част от механизма на облагане с ДДС, който е оборотен данък, т. е. начислява се върху стойностите на оборотите на стоките и услугите във всички случаи, в които те са предмет на облагаеми сделки. Право на данъчен кредит има всяко данъчнозадължено лице, което е получател по облагаеми доставки на стоки или услуги, които се използват от лицето за извършваните от него облагаеми доставки. Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗДДС доставка на стока по смисъла на този закон е прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗДДС доставката на услуга е всяко извършване на услуга. По делото не е налице спор, че по процесните фактури, жалбоподателят е станал собственик (в режим на СИО) на доставените стоки (апартаменти, магазин и гараж). В този смисъл изискванията на ЗДДС, за да възникне за него право на данъчен кредит във връзка с начисления размер на ДДС по фактурите са налице. В конкретния случай, ако се възприеме тезата на органите по приходите, а именно, че жалбоподателят е следвало да упражни право на данъчен кредит до размера на участието си в семейната имуществена общност, ще се стигне до изопачаване на режима на приспадане на данъчен кредит, който цели да облекчи изцяло данъчно задължените лица по смисъла на ЗДДС, които са получатели по облагаеми доставки, от тежестта на платения от тях ДДС във връзка с тези доставки. Това е така, тъй като съпругата на жалбоподателя, която не е регистрирана по ЗДДС, не е посочена като получател в процесните фактури, поради което и по аргумент от чл. 71, т. 1 от ЗДДС тя не би могла да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит, съответстващо на частта и в придобитото по тези фактури, което от своя страна ще доведе до противоречие с принципа за неутралност при понасянето на тежестта от ДДС. Извън изложеното, упражненото право на данъчен кредит по процесните фактури изцяло от съпруга не уврежда, а напротив, ползва семейната имуществена общност със съпругата му, тъй като води до намаляване на задълженията за ДДС на съпруга, които се заплащат от средства върху които също така е установена СИО. Не на последно място по значение е и обстоятелството, че в конкретния случай не съществува никакъв риск от злоупотреба или нарушение, което би могло да се извърши с процесните фактури и да доведе до увреждане на фиска. С тези фактури не би могло да се упражни право на данъчен кредит, нито от семейната имуществена общност като цяло, която не би могла да бъде данъчно задължено лице по смисъла на ЗДДС, нито от съпругата, която не фигурира като получател по фактурите. Следва да се посочи, че към настоящия момент по спорния предмет е налице и формирана съдебна практика - Решение № 3627/19.03.2010 г. по адм. д. № 13655/2009 г., Първо отделение; Решение № 92/05.01.2011 г. по адм. д. № 8259/2010 г. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна, а обжалваното решение - за правилно и законосъобразно. Същото следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски, но настоящият състав намира, че такива не следва да му бъдат присъждани. Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 20.06.2011 г., сключен между адв. Г. Владимиров и Драгомир Христов Даков, с договорено адвокатско възнаграждение в размер на 2 600 лв., в същия няма отбелязване, че договореното възнаграждение е заплатено на адвоката, а на присъждане подлежат действително направените разноски. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,