Решение № 3113 от 14.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11316/2016 г.

Решение № 3113 от 14.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11316/2016 г., VIII о., докладчик съдията Мария Радева Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Миратранс" ООД, със седалище и адрес на управление гр. С. Загора, зона Г., представлявано от С. П. Ж., чрез адв. Г. Г., против Решение № 1355/04.07.2016 г. на Административен съд П. по адм. д. № 2739 по описа за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № Р-16002415000026-091-001/01.07.2015 г. на орган по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 750/25.09.2015 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. П. при ЦУ на НАП, в частта, с която на основание чл. 111, ал. 1 и ал. 3 от ЗДДС във връзка с чл. 27, ал. 3 от ЗДДС на дружеството са установени задължения за ДДС в размер на 26 509.89 лв. и лихви 3 696.74 лв., както и задължения за допълнително установени лихви за невнесен в срок корпоративен данък за 2013 г. по ГДД и лихви при превишение на годишния корпоративен данък над определените авансови вноски за 2013 г. общо в размер на 75.18 лв. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон - съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК, твърди се също, че съдът не е съобразил с даденото от СЕС задължително тълкуване, че данъчната основа при дерегистрацията е остатъчната стойност на активите, т. е. тяхната балансова стойност - покупната стойност, намалена с начислените амортизации. По отношение на частта, касаеща ЗКПО намира решението за немотивирано. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора. Ответникът- директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. П. при ЦУ на НАП изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените с нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира касационната жалба процесуално допустима, но по същество-неоснователна, поради следното: С РА, предмет на контрол пред АС П., на ревизираното лице, на основание чл. 111, ал. 1 и ал. 3 от ЗДДС във връзка с чл. 27, ал. 3 от ЗДДС са установени задължения за ДДС в размер на 26 509.89 лв. и лихви 3 696.74 лв., както и задължения за допълнително установени лихви за невнесен в срок корпоративен данък за 2013 г. по ГДД и лихви при превишение на годишния корпоративен данък над определените авансови вноски за 2013 г. общо в размер на 75.18 лв. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел, че след като лизинговите транспортни средства - полуремаркета по неприключилите договори за лизинг са осчетоводени като налични активи в счетоводството на дружеството към момента на дерегистрацията, то следва да бъдат обложени с ДДС, като данъчната основа при дерегистрацията е остатъчната стойност на активите, т. е. тяхната балансова стойност - покупната стойност, намалена с начислените амортизации. На следващо място, в частта касаеща определеният размер на задълженията за допълнително установени лихви за невнесен в срок корпоративен данък за 2013 г. по ГДД и лихви при превишение на годишния корпоративен данък над определените авансови вноски за 2013 г. общо в размер на 75.18 лв., съдът е приел, че с РА се търсят само дължимите лихви за невнесените в срок авансови вноски за остатъка от декларирания от дружеството корпоративен данък, които предвид акцесорният им характер и цитираните по-горе разпоредби на ЗКПО, също са дължими. В случая, касае се за дължим корпоративен данък, невнесен в срок в размер на 203.14 лв., който е главното вземане, и поради това се дължат и авансови вноски. За дължими авансови вноски лихви се дължат, тъй като лихвите са акцесорно задължение, което има правния режим на главното задължение за корпоративен данък и за авансови вноски по него. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Единственото касационно оплакване е за липса на основание за признаване на МПС, налични към момента на дерегистрация, ползвани по силата на договори за финансов лизинг, за налични активи към този момент и подлежащи на облагане. Правилно първоинстанционният съд е приел, че непротиворечива е съдебната практика на Върховния административен съд, изразена в Решение № 15335/14.12.2010 г. по адм. д. № 5945/2010; Решение № 12632/24.11.2008 г. по адм. д. № 7782/2008 г; Решение № 7801/12.07.2006 г. по адм. д. № 4314/2005 г; Решение № 9043/18.10.2005 г. по адм. д. № 2862/2005 г., съгласно която по силата на разпоредбата на чл. 111, ал. 1 от ЗДДС, към датата на дерегистрацията се смята, че лицето извършва доставка по смисъла на закона на всички налични стоки и/или услуги, за които е ползвало изцяло или частично данъчен кредит и които са: 1. активи по смисъла на Закона за счетоводството, или 2. активи по смисъла на Закона за корпоративното подоходно облагане, различни от тези по т. 1. Разпоредбата не прави разграничение между вида на активите, стига те да са налични към момента на дерегистрацията и да могат да бъдат предмет на последваща облагаема доставка. При това положение, правилно органите по приходите са приели, че процесните лизингови транспортни средства - полуремаркета следва да се считат за налични активи към датата на дерегистрацията и съответно за тях се дължи ДДС. Н. е било спорно и е доказано пред административния съд, че същите са били заведени като активи в счетоводството на ревизираното лице. Съгласно т. 39 и 40 от мотивите на Решение от 16.02.2012 г. по дело С-118/11 на СЕС, "понятието за доставка на стока не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик (вж. Решение от 8 февруари 1990 г. по дело Shipping and F. E. S., C-320/88, Recueil, стр. I-285, точка 7 и Решение от 6 февруари 2003 г. по дело A. L. H., C-185/01, Recueil, стр. I-1317, точка 32). Поради това в хипотезата, при която договорът за лизинг на автомобил предвижда в края на договора да се прехвърли собствеността на автомобила на лизингополучателя или на лизингополучателя да се предоставят присъщите за правото на собственост върху автомобила основни правомощия, а именно да му се прехвърлят по същество всички рискове и изгоди от собствеността на автомобила, и ако настоящата стойност на сбора от вноските е практически идентична на пазарната стойност на стоката, сделката следва да се приравни на придобиването на дълготраен актив. " Сравнението в т. 40 от мотивите на посоченото решение е между сумата на лизинговите вноски от една страна по договора за лизинг и пазарната стойност на стоката при придобиването й от друга, а не балансовата или остатъчната й стойност към един по-късен момент, какъвто е моментът на дерегистрация. По основателността на касационната жалба в частта по ЗКПО, касаторът е изложил единствено, че счита решението в тази му част за немотивирано. Настоящият съдебен състав, намира оплакванията на касатора за неправилни, първоинстанционния съд е изложил подробни мотиви относно дължимостта на задълженията за допълнително установени лихви за невнесен в срок корпоративен данък. Правилни са изводите на съда, че в настоящия случай с оспорвания РА се търсят само дължимите лихви за невнесените в срок авансови вноски за остатъка от декларирания от дружеството корпоративен данък, които предвид акцесорният им характер и цитираните по-горе разпоредби на ЗКПО, също са дължими, касае се за дължим корпоративен данък, невнесен в срок в размер на 203.14 лв., който е главното вземане, и поради това се дължат и авансови вноски. За дължими авансови вноски лихви се дължат, тъй като лихвите са акцесорно задължение, което има правния режим на главното задължение за корпоративен данък и за авансови вноски по него. Предвид изхода на спора, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 438,45 лв. за касационната инстанция. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение