Решение № 15784 от 30.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6369/2014 г.

Решение № 15784 от 30.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6369/2014 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на "Даланд" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. "Александровска" № 17, ет. 1, подадена чрез процесуалния представител на дружеството - адв. Ненчо Драгнев от БАК, срещу решение № 484 от 25.03.2014 г., постановено по адм. дело № 2619/2012 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отхвърлена жалбата му против акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № 030/7.08.2012 г., издаден от главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър, потвърден с решение № 1/15.10.2012 г. на началника на отдел "Местни данъци и такси" /МДТ/ при община Несебър. Касаторът оспорва решението, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Иска решението да бъде отменено, а спорът - решен по същество. Ответникът - началникът на отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър - не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна. С оспореното решение Административен съд - Бургас е отхвърлил жалбата на "Даланд" ЕООД против АУЗД № 030/7.08.2012 г., издаден от главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър, потвърден с решение № 1/15.10.2012 г. на началника на отдел "Местни данъци и такси" /МДТ/ при община Несебър, с който е установен размерът на задълженията на дружеството за ДНИ за 2011 г. в размер на 229,51 лв. и за ТБО, за 2011 г. в размер на 723.91 лв. за апартамент, намиращ се в туристически комплекс "Престиж Форт Бийч", гр. Св. Влас. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че е АУЗД е издаден от компетентен орган, при спазена процедура и в съответствие с материалния закон. Според съда, спорът по делото се свежда до това, дали декларираният от жалбоподателя имот, за който е определен данък недвижими имоти и ТБО за 2011 г. е жилищен, както твърди жалбоподателят или нежилищен, според административния орган. Актът за установяване на задължения, който е предмет на първоинстанционното производство, е издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК съгласно декларация по чл. 14 от ЗМДТ, вх. № 64686/16.09.2010 г. По отношение на тази декларация няма спор дали е подадена от надлежно лице, представител на жалбоподателя. В нея самият декларатор е посочил в т. 1 - предназначение на сградата, че имотът не е жилищен, а нежилищен и по-конкретно в случая - търговски. По делото е представено копие от още една декларация, подадена от жалбоподателя по чл. 14 от ЗМДТ, вх. № 73398/1.09.2011 г. По отношение на авторството на тази декларация също няма спор по делото. С тази декларация имотът е предеклариран от нежилищен в жилищен. Административният съд е приел, че видът на имота - апартамент не определя автоматично принадлежността му към жилищните имоти. Имот от такъв вид може да бъде и нежилищен, например офис. Според съда от анализа на легалните дефиниции, регламентирани в § 5, т. 29 и т. 30 от ДР на ЗУТ, на понятието "жилищна сграда" и понятието "жилище" следва изводът, че за да се определи имотът като жилищен меродавно е обстоятелството дали постоянно се обитава (§ 5, т. 29) и да е предназначен за задоволяване на жилищни нужди (§ 5, т. 30), а не дали имотът е апартамент, къща, вила и др. В процесния случай не е спорно, че декларираният от жалбоподателя апартамент не се обитава постоянно от физически лица, нито е предназначен за задоволяване на нечии жилищни нужди, най-малкото защото нито се твърди, нито е доказано в него да живеят физически лица, а от факта на собствеността не произтича такъв извод, поради това, че собственикът е юридическо лице. По делото е оспорено авторството на декларатора, подал третата представена по делото декларация по чл. 17, ал. 1 от ЗМДТ. С първата назначена съдебно-графична експертиза е установено, че подписът, поставен в края на декларацията, не е на физическото лице, законен представител на дружеството, собственик на имота. Експертизата не е оспорена от страните. По делото е назначена и експертиза, която да установи дали положеният подпис не е на пълномощника на собственика на имота, който се явява и процесуален представител по настоящото дело. Експертизата, изготвена от вещото лице сочи, че подписът е именно на адвоката на дружеството. Тази експертиза е оспорена от жалбоподателя. Назначена е повторна експертиза, изготвена от друго вещо лице, според която изследваният подпис не е на процесуалния представител на жалбоподателя, а представлява имитация на подписа на този пълномощник. Съдът внимателно е анализирал заключенията по двете експертизи и е дал вяра на втората, според която подписът не е поставен от пълномощника на жалбоподателя. Съдът е счел, че повторната експертиза е по-добре аргументирана и подкрепена с достатъчно схеми, приложения към нея, които дават възможност и на съда да се убеди, като сам проследи констатираните от вещото лице съвпадения и съответно различия в признаците на подписа между изследвания такъв и сравнителните образци, поради което е приел, че въпросният подпис не е положен от адвоката на дружеството жалбоподател. Този извод обаче, според Административен съд Бургас, не оказва съществено влияние върху спорния въпрос по делото, дали декларираният имот е жилищен или не е жилищен. Във въпросната декларация, която следва да се изключи от доказателствата, защото не е известен автора на това деклариране, са декларирани противоречиви данни - в нея първоначално (л. 37 на гърба) е посочено, че се подава от данъчно задължено лице, в качеството му на собственик на имот, който е нежилищен имот. По-надолу при описанието на самия имот, в таблицата (колона 6), наречена предназначение на имота, същият е деклариран като "жилище". Тези, според съда, взаимно изключващи се данни за предназначението на имота, дори ако декларацията имаше установен автор, който надлежно може да представлява жалбоподателя, не биха спомогнали за изясняване на спорния въпрос по делото - дали имотът е жилищен или не. Така мотивиран съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. По делото не е спорно, че с подадената на 16.09.2010 г. декларация по чл. 14 ЗМДТ имотът е деклариран като нежилищен, както и че на 1.09.2011 г. имотът е предеклариран. Определените с АУЗД ДНИ и ТБО са само за 2011 г. От друга страна, както правилно е приел и АС - Бургас, видът на имота - апартамент в жилищна сграда, не определя автоматично предназначението на имота. Това е така, доколкото, видно от данните по делото, процесният апартамент не е предназначен за задоволяване на жилищни нужди, тъй като от една страна същият е собственост на ЮЛ, а от друга, се намира в туристически комплекс, който не се обитава постоянно и целогодишно. Не без значение е и обстоятелството, че имотът е деклариран като нежилищен с декларацията от 2010г, която декларация е определяща за установяване на размера на ДНИ и ТБО за 2011 г. По делото не са представени доказателства, от които да се опровергае изводът на съда, че имотът е "нежилищен". Според т. 30 на § 1 от ДР на ЗУТ "жилище" е съвкупност от помещения, покрити и или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищна нужда. За да се приеме, че един имот задоволява жилищна нужда, то същият трябва да се обитава постоянно от физически лица. Обстоятелството, че имотът се намира в туристически комплекс, както и фактът, че е собственост на ЮЛ, а не на физическо лице, обосновават извод, че съответният имот не се използва за задоволяване на жилищни нужди. Липсата на доказателства, които да опровергаят този извод, води до заключение, че правилно имотът, собственост на касатора, е определен като нежилищен. При това положение Административен съд - Бургас правилно е отхвърлил жалбата на дружеството, като е приел, че оспореният АУЗД е законосъобразен. Предвид изложените по-горе съображения, обжалваното решение не страда от пороците, поддържани от касатора, както от такива, за които съдът, по силата на чл. 218, ал. 2 АПК, следи служебно, поради което съдебният акт следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК Върховният административен съд