Решение № 9691 от 14.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3753/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С Решение 156 от 13.02. 2025 г. по адм. дело 516/2024 г. на Административен съд - Монтана е отменено Решение 2153-11-57 от 13.11.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - гр. Монтана, с което са потвърдени Задължителни предписания ЗД-1-11-01717898 от 07.10.2024 г. дадени на СК 07 ЕООД гр. Монтана, ЕИК 204696621 за заличаване на подадени данни по чл. 5, ал. 4 от КСО за лицето Л. П. П., [ЕГН] за периода 05.02.2019 г. 28.02.2019 г. и периода 18.09.2019 г. 31.12.2019 г. и са присъдени разноски в размер на 800 лева за адвокатско възнаграждение. Решението е обжалвано от Директора на ТП на НОИ - гр. Монтана. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изложени са аргументи, че с оглед наличето в процесния случай на дадено становище от компетентната институция (ТД на НАП) за хипотеза на работа в една единствена държава-членка и поради факта, че не е издаден формуляр А1, който да определя като приложимо българското законодателство за посоченото в задължителните предписания на административния орган лице, същото не подлежат на осигуряване по реда на Кодекса за социално осигуряване (КСО) от осигурителя СК 07 ЕООД гр. Монтана и подадените за това лице данни следва да бъдат заличени. Твърди се, че в този случай не се налага определяне на приложимо законодателство. Заявява, че СК 07 ЕООД не изпълнява условието за обичайна дейност на работодателя на територията на изпращащата държава. Прави искане за съобразяване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника с фактическата и правна сложност на делото. В представена писмена молба подадена чрез пълномощник старши юрисконсулт Р. Александрова поддържа жалбата и иска присъждане на направените съдебни разноски за настоящата инстанция. Ответната страна СК 07 ЕООД гр. Монтана чрез пълномощника адвокат Б. Бакалов, в писмени отговор и становище оспорва касационната жалба и излагат подробни съображения по съществото на спора. Моли да се отхвърли касационната жалба като неоснователна и да се остави в сила постановеното от АС-Монтана решение. Претендират се разноските за настоящото производство. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционно решение. Върховният касационен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ- гр. Бургас е издадено от материално и териториално компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма и съдържа всички предвидени в чл. 59, ал. 2 от АПК, вр. чл. 117, ал. 5 от КСО реквизити, вкл. изрични правни и фактически основания, но е постановено в противоречие на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е формирал изводи, че неправилно издателят на оспорения акт е приел получения отговор на Националната агенция по приходите (НАП) за удостоверяващ отказ за издаване на формуляр А1, като същите съдържат единствено констатации, че осигурителят не е подавал искания за издаване на формуляри А1, такива няма издадени, няма постановен отказ или становища относно приложимото законодателство. Формиран е извод, че само след провеждане на съответното административно производство, в което да бъде извършена проверка относно наличието на изискуемите от закона материалноправни предпоставки, при осигуряване на равно участие на страните и предоставяне на възможност за упражняване в пълен обем на процесуалните им права, може да бъде гарантирана сигурността на осигурителните отношения. Според АС-Монтана предписанията са издадени при неизяснени факти, което предпоставя и извод за неправилно приложение на материалния закон. Не е доказано приложимото за осигуреното лице законодателство, така че да бъде възможна преценката дали данните, подадени в Регистъра на осигурените лица са съобразени с изискването на закона. Съдът е преценил, че контролният орган е бил длъжен да изиска от институцията, определена от компетентния орган на държавата-членка на пребиваване, който в случая е НАП, веднага след изясняване положението на лицето, евентуално чрез друга заинтересована институция, да издаде формуляри А1 или да откаже да стори това. Приел е, че посоченото в писмо 20-04-905#1/13.09.2024 г., на ТД на НАП Велико Търново, офис Монтана, че СК 07" ЕООД не изпълнява условието за обичайна дейност на работодателя на територията на изпращащата държава, а от там и приемането от АО, че не са изпълнени изискванията на чл. 12 от Регламент 883/2004 г., е необвързващо и необосновано, тъй като не е подкрепено с надлежни доказателства. Решението е валидно, допустимо и правилно. От фактическа страна е установено, че с Писмо изх. 20-04-905#1 от 13.09.2024 г. на Директор на офис на НАП Монтана до Директор на ТП на НОИ Монтана, касаторът е уведомен, че след извършена проверка в информационната система на НАП за лицето Л. П. П. е установено, че няма данни за подавано от работодателя СК 07 ЕООД, ЕИК 204696621 искане за издаване на удостоверение за приложимото осигурително законодателство и съответно няма данни за издадени формуляри А1 или издадени откази за издаване на удостоверение относно приложимото осигурително законодателство. В писмото е посочено, че в случая дружеството не изпълнява условието за обичайна дейност на работодателя на територията на изпращащата държава. Със Задължителни предписания ЗД-1-11-01717898 от 07.10.2024 г., издадени от контролен орган при Териториално поделение на НОИ - Монтана, на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от Кодекса за социалното осигуряване (КСО), осигурителят СК 07" ЕООД, е задължен да заличи подадени данни по чл. 5, ал. 4 от КСО за лицето Л. П. П., за периода 05.02.2019 г. 28.02.2019 г. и периода 18.09.2019 г. 31.12.2019 г. С оспореното Решение 2153-11-57 от 13.11.2021 г. (погрешно изписано вместо 2024 г.) на Директор на ТП на НОИ Монтана, жалбата срещу ЗП ЗД-1-11-01717898/07.10.2024 г. е отхвърлена като неоснователна. АО приема, че съгласно данни от информационната система на НОИ е установено, че за Л. П. П. са подадени данни по чл. 5, ал. 4 от КСО от осигурителя СК 07 ЕООД за периода февруари - декември 2019 г. с код за вид осигурен 99, съгласно Наредба Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица (Наредбата), а именно като лице, командировано или изпратено по реда на чл. 121а, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от КТ и по смисъла на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за социална сигурност. Посочено е, че при извършената проверка е установено, че за периодите на извършвана трудова дейност в Германия - 05.02.2019 - 28.02.2019 г. и 18.09.2019 - 31.12.2019 г., Л. П. П. не подлежи на осигуряване по реда на българското законодателство, като този извод е направени въз основа на писмо на НАП, офис Монтана, вх. 20-04-905#1 от 13.09.2024 г. Дали лицето Л. П. П. подлежи на осигуряване по реда на изпращащата държава, а именно по българското законодателство и КСО, следвало от наличието на удостоверение А1. По аргумент на обратното - липсата на валидно издадено удостоверение А1, определяло прилагане общото правило на регламента, а именно лицето да подлежи на осигуряване, там където се полага труда. В случай, че дадено лице не попада в приложното поле на разпоредбите, предвиждащи изключение, то за него следвало да се прилага основното правило, предвидено в чл. 11, § 3а от Регламент (ЕО) 888/2004, а именно лицето е подчинено на законодателство на държавата-членка, на чиято територия е полаган трудът - в случая Германия, където следвало да се плащат и задължителните осигурителни вноски, съгласно местното законодателство, което пък от своя страна определя невъзможността лицето да се осигурява по българското законодателство по реда предвиден в КСО. С тези мотиви задължителните предписания са потвърдени с Решение 2153-11-57 от 13.11.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - гр. Монтана. Съдът правилно е установил, че в Република България определянето на приложимото законодателство по Дял ІІ от Регламент (ЕО) 883/2004 и издаването на формуляр А1 са в компетентността на Националната агенция за приходите. По делото няма спор, че трудовия договор на осигуреното лице е сключен на територията на РБългария, а е полагала труд в РГермания, въз основа на издадени заповеди за командироване. Като правилен следва да бъде споделен формираният от съда извод, досежно приложимостта на чл. 16 от Регламент /ЕО/ 987/2009, уреждащ временно определяне на приложимото законодателство. В § 1 е предвидено, че във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави членки, е длъжно да уведоми за тази ситуация компетентната институция на държавата-членка по пребиваване, която според § 2 трябва да определи първоначално приложимото законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 16, § 6 при бездействие на задълженото лице (осигурител), институцията по пребиваването му следва да приложи горната процедура служебно веднага "след като изясни положението на лицето, евентуално чрез друга заинтересована институция." В тази връзка, ТД на НАП - гр. Велико Търново се явява компетентната институция, която е следвало да предприеме действие по изясняване статута на командирования работник, като уведоми компетентната институция на другата държава-членка, в случая Федерална Република Германия. По делото липсват доказателства за издаване на формуляр А1 за посоченото в задължителните предписания на директора на ТП на НОИ - гр. Монтана лице, като писмото на директора на офис на НАП Монтана няма характеристиката на индивидуален административен акт или на отказ за издаване на такъв, респ. на формуляр А1 или отказ за издаването му. В тази връзка правилно съдът е приел, че без провеждане на процедурата по чл. 16 от Регламент (ЕО) 987/2009 не може да бъде определено приложимото законодателство в сферата на социалната сигурност и не е уточнена компетентната институция на държавата - членка, чието законодателство става приложимо по силата на дял II от Регламент (ЕО) 883/2004, която следва да информира съответното лице относно задълженията, установени от същото законодателство и да му осигури необходимото съдействие при изпълнението на изискваните от това законодателство формалности. Необходимо е изясняване положението на лицето, евентуално чрез друга заинтересована институция, като се издаде формуляр А1 или да откаже да стори това, указвайки на лицето възможността за оспорване на отказа. С оглед гореизложените обстоятелства, правилно първоинстанционният съд е приел, че неспазването на процедурата е довело до произнасяне на административния орган при неизяснена фактическа обстановка, вследствие на което същият е достигнал до необоснован извод за неправомерно подадени данни в Регистъра на осигурените лица. В този смисъл е и постановената по аналогични случаи практика на ВАС изразена в Решение 66 от 05.01.2021 г. по адм. д. 11302/2020 г., VІ отд. и Решение 4238 от 01.04.2021 г. по адм. д. 12576/2020 г., VІ отд. Решение 6837 от 8.06.2021 г. на ВАС по адм. д. 4119/2021 г. VІ отд. По отношение заявеното в касационната жалба, че СК 07 ЕООД не изпълнява условието за обичайна дейност на работодателя на територията на изпращащата държава, обосновано е възражението на ответника по касацията, че това възражение е направено след издаването на административния акт и при липса на конкретни доказателства за това. Съгласно общото правило, въведено с чл. 11, § 3, б"а" от Регламент (ЕО) 883/2004, лице, което осъществява дейност като наето лице на територията на една държава членка, се подчинява на законодателството на тази държава членка (lex loci laboris). Изключение е предвидено със специалното правило на чл. 12, § 1, който предвижда, че лице, което осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава-членка, при условие че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице. Съгласно чл.14 Подробности относно членове 12 и 13 от основния регламент от Регламент (ЕО) 987/2009, параграф 2, за целите на прилагането на член 12, параграф 1 от основния регламент, изразът което обичайно осъществява дейността си в нея се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата-членка, в която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните дейности. С решение от 03.06.2021 г. Съдът на Европейския съюз (голям състав) по дело C-784/19 е отговорил, че член 14, параграф 2 от Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004 за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че установено в държава членка предприятие, което осигурява временна работа, обичайно осъществява дейността си по смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година, в тази държава членка, това предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по предоставяне на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели, които са установени и упражняват дейностите си на територията на посочената държава членка. В мотивите на решението е посочено, че в член 14, параграф 2 от Регламент 987/2009 се уточнява, че този израз следва да се разбира в смисъл, че се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата членка, в която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие, които критерии трябва да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните дейности. По отношение на СК 07 ЕООД в хода на административната проверка не е установено, че не извършва основната си икономическа дейност на територията на Република България. Такива доказателства не са събрани в административното производство и такова доказателство не може да бъде заявеното в писмото на НАП, тъй като не става ясно въз основа на какви данни се прави. Изложеното представлява допълнителен довод за издаване на административния акт при неизяснена фактическа обстановка. С оглед изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, искането на касатора за разноски е неоснователно. Искането на ответника по касационната жалба за присъждане на направените разноски е основателно. От доказателствата по делото се установяват разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., съгласно приложения договор за правна помощ. Сумата от 800 лева е посочена в списъка на разноските по чл. 80 ГПК, приложим субсидиарно, на основание чл. 144 АПК. От другата страна е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното възнаграждение до приключване на устните състезания пред касационната инстанция, което съдът намира за неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,