Решение № 144 от 18.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5397/2007 г.

Решение № 144 от 18.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5397/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК вр. с чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. И. М. К., А. А. К. и М. И. К. са подали касационна жалба срещу решение № 1* от 3.07.2007 г. по гр. д. № 1* от 2007 г. на Пловдивски окръжен съд,Гражданско отделение, 7 състав, с което е оставено в сила решение № 19 от 21.02.2007 г. по гр. д. № 2* от 2006 г. на Пловдивски районен съд, 2-ри гр. с. з. е уважен предявеният от В. Г. С., В. Б. С., П. Б. С. и С. Д. С. иск по чл. 135 ЗЗД срещу касаторите И. М. К., А. А. К. и М. И. К. и е обявен за недействителен по отношение на тях, сключеният договор за дарение от И. М. К., А. А. К. на М. И. К. с н. а. № 62, т.02, н.д. № 305 от 21.05.1999 г.за дворно място с площ от 585 кв. м. съставляващо парцел **** за им. пл. № 346 от кв.60 по плана на с. К. В жалбата се инвокират оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон при преценка на погасителната давност с оглед разпоредбата на ТР № 5 от 2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС. Ответниците В. Г. С., В. Б. С., П. Б. С. и С. Д. С. не са представили отговор по смисъла на чл. 218г ГПК (отм.), но в съдебно заседание оспорват жалбата и претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Първо г. о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното: Касационната жалба допустима, защото е подадена от надлежни страни срещу въззивното решение, което е неблагоприятно за тях, в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, който е започнал да тече на 30.07.2007 г. и е изтекъл на 30.08.2007 г., а жалбата е подадена на 27.08.2007 г.с вх. № 2* от същата дата. Решението е валидно, допустимо и правилно. Пловдивския окръжен съд е признал за недействителен по отношение на ищците В. Г. С., В. Б. С., П. Б. С. и С. Д. С., сключеният между И. М. К., А. А. К. като дарители и М. И. К. като надарен договор за дарение с н.а. № 62, т. 02, н.д. № 305 от 21.05.1999 г. за дворно място с площ от 585кв. м. съставляващо парцел **** за им. пл. № 346 от кв.60 по плана на с. К. на основание чл. 135 ЗЗД. Намерил е, че е осъществен фактическият състав на Павловия иск тъй като е установено, че ищците са кредитори на И. М. К., който е бил признат за виновен с присъда № 1 от 12.01.2001 г., влязла в сила на 8.02.2002 г. по н.о.х.д. № 957 от 2000 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд за това, че е причинил по непредпазливост смърт на техния наследодател Б, починал на 3.01.1998 г., за което е бил осъден да им заплати обезщетение в общ размер от 44 000 лв. Деянието е било извършено на 23.12.1997 г. а С. е починал на 3.01.1998 г. От този момент в полза на неговите наследници е възникнало вземането за обезщетение за непозволено увреждане, поради което те са придобили качеството на кредитори. Не е било необходимо вземането да е станало изискуемо и ликвидно. Прието е че вземането за обезщетение от непозволеното увреждане е станало ликвидно на 8.02.2002 г. когато е влязла в сила присъдата, с която е било определено по размер, независимо че е възникнало по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД от откриването на дееца. В този смисъл е било прието за установено, че ищците са били кредитори на ответника. От момента на влизане в сила на присъдата вземането става изискуемо (т. 2 на ТР № 5 на ОСГК и ОСТК на ВКС от 5.04.2006 г.), тъй като с нея е бил определен размера на обезщетението. К. е осъществил действия по прехвърляне на собственият си имот, с което ги е увредил, тъй като е намалил имуществото си и с това е затруднил ищците да съберат своето вземане.вреждането е обективен факт и не е било необходимо това да е целен резултат, поради което е без правно значение навежданият от него довод, че се е разпоредил с недвижимите си имоти в полза на сина си защото е бил пред развод със съпругата си. Цялото имущество на К. е служило за обезпечение на изпълнението на паричните му задължения, които са възникнали още при увреждане. Увредените кредитори са били в правото си да предявят иска по чл. 135 ЗЗД за да обезпечат реалното изпълнение на своето вземане, което е било в значителен размер 44 000 лв. като обявят за относително недействителна по отношение на тях на отчуждителната сделка. И. М. К., А. А. К. са били съпрузи към датата на извършване на дарението и тя е била в известност за провежданото срещу него наказателно преследване за престъпление по чл. 115 НК още повече, че семейството на пострадалия е живяло на същия адрес в гр. П. Освен това разпоредбата на чл. 135, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е неприложима по отношение на надареният малолетен техен син М. К. защото сделката е безвъзмездна. Осното оплакване в касационната жалба е, че неправилно не е било възприето възражението за погасителна давност. Обсъден е този въпрос, който е навеждан в цялото съдебно производство и е прието, че с предявяването на исковете за вземането за обезщетение в наказателния процес давността по смисъла на чл. 116, б. "б" ЗЗД и е започнала да тече отново от момента, в които вземането е станало ликвидно, т.е. с уважаването на гражданските искове - чл. 117 ЗЗД. Исковата молба е била предявена на 16.08.2006 г., а присъдата е влязла в сила на 8.02.2002 г. Съгласно чл. 110 ЗЗД общата погасителна давност, приложима и към вземанията, произходящи от непозволено увреждане е петгодишна и тя започва да тече от откриването на дееца. В случая обаче давността е прекъсната с предявяването на гражданските искове в наказателния процес и от влизането в сила на присъдата с която са уважени започва да тече нова давност. Този извод не противоречи на ТР № 5 на ОСГК и ОСТК на ВКС от 5.04.2005 г. тъй като в него е засегнат въпроса за погасителната давност при непредявен иск за вреди в наказателното производство. Изрично е посочено, че когато са предявени граждански искове в наказателният процес и те са били уважени то давността се прекъсва в каквато насока е и разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД. Поради съвпадението на изводите на настоящия състав с тези, изразени в касираното решение от въззивният съд решението следва да се остави в сила. Касаторите дължат разноски на ответниците в общ размер 1 300 лв., който се установяват с договори за правна защита и съдействие №№ 2* и 24829 от 2.02.2009 г. По тези съображения, ВКС, състав на Първо г. о.