Решение № 303 от 17.06.2013 г. на ВКС по н. д. № 939/2013 г.

Решение № 303 от 17.06.2013 г. на ВКС по н. д. № 939/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е по жалби от подсъдимият Ю. Р. К. и от защитникът му против решение № 61 от 20.III.2013 г. по внохд № 61/2013 г. на Пловдивския апелативен съд. Соченото в двете жалби касационно основание е това по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК с искане да бъде намален срокът, за който К. е лишен от свобода. В съдебно заседание жалбите се поддържат от защитникът на подсъдимия. Заключението на прокурора е за оставяне на въззивното решение в сила. ВКС установи: С присъда № 8 от 22.I.2013 г. по нохд № 1983/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, постановена след проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 НПК, Ю. Р. К. е признат за виновен в това, че на 13.VIII. 2011 г. в П. е извършил при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК грабеж от С. Ц. А. на движими вещи с обща стойност 469 лв., при което деяние е употребил насилие над А., и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 НК е наказан с 12 години лишаване от свобода, редуцирани по чл. 58а, ал. 1 НК на 8 години, търпими при строг първоначален режим в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Жалбите са неоснователни. Възражението на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода е обосновано с: недооценяване значението на направеното самопризнание; неполагането на грижи за К. от страна на родителите му /останал сирак/ и на "държавните социални институции"; "порочната", според жалбоподателя, практика в "П. съдебен район" "да...завишава изкуствено" наказанието, за да може с редуцирането му по чл. 58а НК "да се получи именно това наказание, което...и най-справедливо според решаващия съд".Защитникът е изтъкнал още: съдействието на подсъдимия "на всички етапи в досъдебното и съдебното производство за разкриване на обективната истина"; "проявената критичност към извършеното престъпление"; "липсата на физическо и сериозно психическо увреждане на пострадалия".В двете жалби се набляга и на младостта на К. Нито един от изброените доводи не дава основание за изменяване на въззивното решение в целената с жалбите насока. Неоснователно, защото е невярно, е твърдението на защитника за оказване от К. на съдействие за фактическото изясняване на делото. При задържането на К. на инкриминираната дата-по повод, обаче, на друго водено срещу него досъдебно разследване, № 786/2011 г. на Второ РПУ, П. - у него са били намерени вещи, сред които и единият от насилствено отнетите от С. А. мобилни телефони /марка/ с № не е признал, че телефонът е предмет на сега обсъжданото престъпление, заявил е, че е негова вещ и му е бил върнат /протокол за личен обиск и разписка на л. 123 и 124 от т. I на досъд. разсл./. Досъдебното производство за грабежа над С. А. с "неизвестен извършител" е било спряно с прокурорско постановление от 21.Х.2011 г. и възобновено на 29.ХI. с. г., когато по вече установения сериен номер е била констатирана идентичността на споменатия телефон, отнет от А., с намерения у подсъдимия. Задържан на 19.I.2012 г., К. е отказал да дава обяснения "за каквото и да било" /на л. 119 от т. I/, но на същата дата е бил разпознат и от пострадалия А. като автор на грабежа, извършен около 4.30 ч /протоколи за разпит и разпознаване на л. 22-23, 25 и 52 от т. I/, и от таксиметровия шофьор В. Г. К., ангажиран от К. същата сутрин, в близост до мястото на престъплението и във времето между 5 и 6 ч /протоколи за разпит и разпознаване на л. 24 и 53 от т. I/. Привлечен като обвиняем на 27.IХ.2012 г., повече от 1 г. след извършването на грабежа, К. отново е заявил позицията си на отказ от съдействие за установяване авторството, времето и мястото на грабежа, естеството на упражненото над С. А. насилие, вида и броя на отнетите от последния движими вещи. Дотук проследеното не дава повод за съмнение както в отказът на подсъдимия да съдейства за фактическото изясняване на делото, така и в липсата на каквато и да било критичност към престъпното му поведение, при което признаването на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и предпоставящо реализиране на направения от К. и защитникът му избор на съкратеното, по реда на чл. 372, ал. 4 НПК, пред общото съдебно следствие, не може да се обсъжда като смекчаващо отговорността обстоятелство /т. р. 1-2009 г., ОСНК/. Неоснователно, също като невярно, е и твърдяното в жалбата от защитника, че пострадалият А. не бил получил "физическо и сериозно психическо увреждане". С това твърдение явно се игнорира експертното освидетелстване на С. А. /л. 60-62 от т. I/, описващо множеството кървящи рани, охлузвания и кръвонасядания, причинени от нанесените му от подсъдимия удари с юмруци и ритници по главата и тялото, от които наранявания лицето, по-специално, на А., е било видимо обезобразено-с деформирана и оточна лява лицева половина и затруднени движения на долната челюст. Доминирана от некритичното към себе си отношение, е претенцията на К. към "държавните социални институции". Твърдейки неангажираност на въпросните "институции" с неблагоприятни за него последици, К. не е счел за нужно да конкретизира-за да може това твърдение да се обсъди във връзка с оплакването за несправедливост на наказанието- коя, кога и при какви обстоятелства е била длъжна да се намеси, игнорирайки правата на родителите му, а след смъртта на бащата /дата в характеристичната справка на л. 77 от т. I не е посочена/, тези на майка му. Възрастта на подсъдимия също не е обстоятелство, което да доведе до смекчаване на положението му. "Младата възраст", на която се набляга и в двете жалби, е обективна даденост. Близка до непълнолетието, тази възраст предполага известна психическа незрялост, непълното все още формиране ценностната система на човека и-след преценка на всички обстоятелства, относими към деянието и дееца-може да оправдае проявата на по-голямо снизхождение за извършеното от него престъпление. Грабежът с пострадал С. Ц. А. К. е извършил на 32 години, възраст, твърде отдалечена от непълнолетието и с предхождащи това престъпление 13 осъждания, 8 от които за извършени при опасен рецидив кражби, квалифицирани по чл. 195, ал. 1 НК, и 2- за извършени при опасен рецидив грабежи. Неоснователен, накрая, е и упрекът към предходните съдебни инстанции, че "изкуствено"са определили на подсъдимия високо наказание, за да стигнат, след редуцирането му по чл. 58а НК, до това наказание, което е "най-справедливо според" тях. Законовите рамки на санкцията за извършеното от К. престъпление са 5 и 15 години лишаване от свобода. Отчитайки подчертаното присъствие на отегчаващите обстоятелства / значимостта на съжалението за стореното, изказано от К. в своя защита и прието за смекчаващо отговорността му обстоятелство, значително е избледняла след заявеното в последната дума/, първоинстанционният съд е определил наказанието в съответствие с правилото на чл. 54 НК, над средния размер от 10 години лишаване от свобода, при това по-близо до него, отколкото до максималния. С този отговор на въпроса, "какво наказание да се определи", не е нарушен материалния закон, нито е допусната нуждаеща се от корекция несправедливост. Съобразявайки се с дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС