Решение № 6603 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4474/2021 г.

Решение № 6603 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4474/2021 г., VI о., докладчик съдията Александър Митрев Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от С. М., гр. Ботевград подадена чрез пълномощник адвокат А. Ч., срещу решение № 789/11.02.2021 г., постановено по адм. дело № 7959/2020 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение № Ц 1040-21-70/21.07.2020 г. на Директора на ТП на НОИ София – град. Наведените в жалбата възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, като постановен при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато при преценката на съвкупния доказателствен материал и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи първоначалната жалба. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по жалбата Директорът на ТП на НОИ София-град оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право. Намира, че след изпълнение на задълженията по чл. 172а АПК, решаващият състав правилно приема, че оспореният административен акт е законосъобразен, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение № Ц 1040-21-70/21.07.2020 г. на Директора на ТП на НОИ София – град, с което е потвърдено изцяло разпореждане за възстановяване на суми за парично обезщетение поради общо заболяване за периода 5.02.18 г. – 6.04.18 г. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд приел за установено, че административният орган е издал правилен и законосъобразен административен акт. Оспореното решение е издадено от компетентния административен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон. Съобразена е практиката на Върховния административен съд, който многократно е постановявал, че от съдържанието на цитираното определение за осигурено лице следва, че едно от условията, на които е необходимо да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 от КСО (в този смисъл са Решение № 314/2016 г. по адм. д. № 3171/2015 г. на ВАС, Решение № 211/2016 г. по адм. д. № 3681/2015 г. на ВАС, Решение № 292/11.01.2017 г. по адм. д. № 14312/2015 г. на ВАС и др.). Наличието на трудов договор само по себе си не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като липсва идентичност между трудовото и осигурителното правоотношение. Изискването на законовата разпоредба на КСО, съдържаща определението за "осигурено лице", е лицето да упражнява трудова дейност. Следователно лицето трябва да има сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, но и реално да осъществява трудова дейност в рамките на това правоотношение. Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалвания административен акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. От събраните по делото писмени доказателства правилно съдът е преценил, че обжалваният административен акт е издаден от компетентния орган по чл. 117, ал. 3 КСО и чл. 114, ал. 3 КСО - длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на ДОО в съответното териториално поделение на НОИ по местоседалище на осигурителя, актът е в предвидената от чл. 59, ал. 2 АПК форма и е подробно мотивиран с фактическите и правни основания за издаването му - чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО. Не са допуснати нарушения на производствените правила, които да са от категорията на съществените. Правилни и законосъобразни са изводите на съда, че в казуса касатора не е упражнявал трудова дейност въпреки данните за сключен трудов договор, от което следва и че фактическите и правни основания за издаване на обжалваното решение на адм. орган са налице. Потвърденото с него разпореждане от 22.05.20 г. противно на оплакванията на касатора е издадено от материално и териториално компетентен орган, съгласно разпоредбата на чл. 40 /1 КСО и чл. 2/1 от относимата Наредба. В резултат на извършени проверки на осигурителя "Готон" ЕООД /от ТД на НОИ и ТД на НАП/ е установено, че и за периода същия е декларирал само разходи и липсват данни за реално осъществявана трудова дейност. Това е довело до заличаване на данните, подадени по чл. 5/4 КСО за периода от м. 01.17 г. до м. 11.18 г., вкл. и за касатора /и за когото не са внасяни осиг. вноски/. Посоченото обосновава наличието на изискуемите при хипотезата на чл. 114 /2 т. 2 КСО нови данни, имащи значение за определяне правото на парично обезщетение. В казуса същото е неоснователно изплатено, т. к. подателката на жалбата няма качеството на "осигурено лице" по смисъла на Пар. 1/1 т. 3 от ДР КСО чрез "Готон" ЕООД и по този начин не отговаря на една от кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 40 /1 КСО за изплащане на ПО. Разпоредбата на Пар. 1 /1 т. 3 от ДР на КСО предвижда, че осигурено лице е физическо лице което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителните вноски. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО, осигуряването възниква от деня в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за които са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 КСО, осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност, ако имат най - малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. При анализ на цитираните разпоредби следва извода, че касатора не е извършвал трудова дейност при осигурителя, поради това не е осигурено лице според законовите разпоредби и не е осигурен за осигурителен риск "временна неработоспособност". Ето защо не му се дължи и обезщетение за такъв осигурителен риск и полученото парично обезщетение подлежи на възстановяване. Съгласно чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на следните случаи, в които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение когато след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. Наличието на трудов договор не е достатъчно условие за възникване на осигурително правоотношение, от което могат да се черпят осигурителни права, включително правото на обезщетение за бременност и раждане, ако лицето реално не е осъществявало трудова дейност. Едно от условията, на които е необходимо да отговаря лицето, за да се счита за осигурено е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Следователно лицето трябва не само да има сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, но и реално да осъществява трудова дейност в рамките на това правоотношение. В конкретният случай липсват данни за извършвана трудова дейност, както и за начислени и преведени осигурителни вноски за ДОО за периода, за който служебно са заличени данните по чл. 5, ал. 4 КСО. Осигурителят е декларирал, че търговското дружество няма дейност, няма сключвани трудови договори и не е утвърждавана и подписвана счетоводна отчетност. Налице са категорични данни, че през процесния период касаторът не е работила по трудово правоотношение и не е имала качеството на осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО. Предвид обстоятелството, че подадените данни по чл. 5, ал. 4 КСО са заличени, правилно административният орган и съдът са приели, че са налице нови данни по смисъла на чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО, които са от значение за определяне на правото и размера на изплатените парични обезщетения. След изплащането на сумите за парични обезщетения за бременност и раждане и след извършена проверка от контролните органи са събрани данни, от които е установено, че извършените осигурителни плащания са без правно основание. Това е и материалноправното основание по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО за възстановяване на сумите за осигурителни плащания от получилото ги лице. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществени такива. При постановяването на същия са взети предвид относимите за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Предвид изложеното Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд – състав на шесто отделение,