Решение № 4012 от 27.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 11476/2021 г.

Решение № 4012 от 27.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 11476/2021 г., III о., докладчик съдията Любка Петрова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационната жалба на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР/Комисията), срещу решение № 5087/4.08.2021 г., постановено по адм. дело № 6346/2019 г. по описа на Административен съд – София-град. С обжалваното решение съдът е уважил изцяло предявените от "Електроразпределение Север" АД (с предишно наименование "Енерго - Про Мрежи" АД) искове с правно основание чл. 1, ал. 1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, като е осъдил КЕВР да заплати сумата от 1356 лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно наказателно постановление № НП-335 от 17.12.2014 г., издадено от председателя на КЕВР, състоящи се в направените от ищеца разноски във връзка с обжалване на същото наказателно постановление по НАХД № 614/2015 г. по описа на Районен съд – Габрово, ведно със законната лихва, считано от 8.01.2016 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 1356 лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно наказателно постановление № НП-335 от 17.12.2014 г., издадено от председателя на КЕВР, състоящи се в направени от ищеца разноски във връзка с касационното производство по обжалването му по КНАХД № 267/2015 г. по описа на Административен съд - Габрово, ведно със законната лихва, считано от 8.01.2016 г. (датата на влизане в сила на съдебното решение, с което наказателното постановление е отменено) до окончателното изплащане на задължението. С оспорваното решение КЕВР е осъдена да заплати на "Електроразпределение Север" АД разноски за първоинстанционното производство в размер на 553, 81 лв. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение, като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че ищецът разполага с юрисконсулти, за които не е съществувала пречка да осъществят правна защита на дружеството. Развива съображения, че направените от ищеца разходи за адвокатски възнаграждения за процесуално представителство във връзка с оспорването на наказателното постановление не могат да се разглеждат като пряка и непосредствена последица от засягащия правната сфера на дружеството административен акт. Сочи, че провеждането на защитата на дружеството срещу наказателното постановление не е обусловена от подписването на договори за правна помощ с адвокат, при положение, че "Електроразпределение Север" АД има сключени трудови договори с лица с правно образование, в чиито задължения по длъжност се включва и представителството на дружеството пред съдилищата. Неправилно е присъдено да бъде възстановена на ищеца и сумата за заплатения данък добавена стойност (ДДС), тъй като се касае за доставка на услуга по смисъла на ЗДДС, а платеният ДДС представлява част от резултата за конкретния данъчен период и подлежи на приспадане от получателя на услугата. Развива съображения, че към датата на подаване на исковата молба е налице изтекла тригодишна давност относно вземанията за лихви. Оспорва и констатациите на първоинстанционния съд, във връзка с мотивите на Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, като се изтъква виждането, че определянето на минималните адвокатски възнаграждения в зависимост от материалния интерес по спора, без да се отчита обема и сложността на свършената работа, е несправедливо и необосновано. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковите претенции. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател, редовно призован се представлява от юрк. Дуевски. Процесуалният представител поддържа жалбата и прави възражение за прекомерност на претендираните от дружеството разноски. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Електроразпределение Север" АД, чрез процесуален представител, счита касационната жалба за неоснователна и излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение. Прилага договор за правна защита и съдействие, пълномощно и списък на разноските, които претендира по делото. Редовно призован за съдебно заседание, ответникът се представлява от адв. Георгиева. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. С обжалваното решение Административния съд – София-град е уважил исковете с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предявени от "Електроразпределение Север" АД срещу КЕВР за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от отменено наказателно постановление, представляващи разноски за процесуално представителство на дружеството пред районен и административен съд, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на отмяна на наказателното постановление до окончателното изплащане на сумите. От фактическа страна първоинстанционният съд е установил, че председателят на КЕВР (тогава ДКЕВР) издал наказателно постановление срещу дружеството-ищец, с което на дружеството е била наложена имуществена санкция. Установено е, че с влязло в сила съдебно решение наказателното постановление е отменено. Установено е, че дружеството е упълномощило адвокатско дружество "Величков, Желязков и партньори" да оказва правна защита и процесуално представителство по образувани съдебни производства пред съответния съд. Въз основа на пълномощното е извършено преупълномощаване. Установено е, че е сключен договор за правна защита и съдействие за процесуалното представителство на дружеството, като размерът на уговореното адвокатско възнаграждение е от 1356 лв. за всяка от инстанциите. Съдът е установил, че размерът на уговореното възнаграждение е платен по банков път преди приключването на съответното дело. Административният съд за безспорно е приел, че ищецът е бил представляван от надлежно упълномощен адвокат по дело от административнонаказателен характер, приключило с отмяна на наказателно постановление, за което представителство същият е направил разноски пред въззивна и касационна инстанции. В горецитираните договори за правна защита и съдействие е договорено възнаграждение в размер на 1356 лв. пред районния съд и в размер на 1356 лв. пред касационната инстанция, което възнаграждение е реално заплатено. От правна страна съдът е приел, че фактическият състав на чл. 1 ЗОДОВ е осъществен, тъй като е налице незаконосъобразен акт, вреда и причинна връзка между тях. По отношение размера на исковете първоинстанционният съд е приел, че уговорените и заплатени за всяка от съдебните инстанции възнаграждения в минималния, предвиден в действащата към момента разпоредба на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), е справедлив, посочвайки, че страните са съобразили особеностите на производствата: многобройните дела, ниската фактическа и правна сложност и еднотипност на правните спорове, и въпреки високия материален интерес уговорили минималното съобразено с него възнаграждение. Съдът е изложил мотиви и относно дължимия ДДС в размер на 226 лв. по всяка от претенциите. Цитирал е относимата правна уредба и обосновал извод, че при присъждане на възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие от адвокат или адвокатско дружество регистрирано по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва да включва ДДС. Първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на исковете. По искането за присъждане на разноски от ищеца, съдът е преценил възражението на ответника за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар за основателно. Посочил е, че изборът на ищеца да образува две отделни производства, по всяко от които да плати отделни адвокатски възнаграждения, не кореспондирал с принципа за добросъвестност, поради което върху ищеца следвало да бъде възложена тежестта от присъждане само на онова заплатено от него адвокатско възнаграждение, което би му се следвало при добросъвестно упражняване на процесуални права и във връзка със защитата на претендираното от него накърнено материално право. Съдът е преценил фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, извършените процесуални действия от пълномощника на жалбоподателя и въз основа на тази преценка е приел, че всяко възнаграждение в размер по-голям от минималния по Наредбата, би бил прекален. Съдът е посочил, че материалният интерес по делото е 2712 лева, поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, дължимото възнаграждение е в размер на 503, 81 лв. с ДДС. Присъдил е и направените разноски за държавна такса в общ размер на 50 лв. При извършената проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящият съдебен състав преценява, че съдебното решение е валидно, допустимо и частично правилно. Основателността на исковете по чл. 1 от ЗОДОВ е обусловена от кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието, да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. Липсата дори на един от елементите на фактическия състав препятства реализирането на отговорност на държавата или общините, по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред, което води до отхвърляне на предявения на това основание иск. По безспорен начин в производството пред първоинстанционния съд посочените предпоставки са установени от ищеца, върху който е доказателствената тежест. В съдебното производство по административнонаказателното дело, пред въззивната и касационна инстанции са представени доказателства за осъщественото процесуално представителство. Безспорно от събраните доказателства в хода на развилото се пред Административен съд – София-град производство се установява, че дружеството-ищец е претърпяло вреда в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление, тъй като са налице доказателства за възмездност по отношение на осъщественото процесуално представителство. Връзката между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - дружеството не би потърсило адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. В Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. по тълкувателно дело № 2/2016 г. на ОС на I и II колегия на ВАС се приема безспорно, че потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар в производствата по обжалване на наказателното постановление е пряка и непосредствена последица, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В цитираното Тълкувателно решение № 1/2017 г. се приема, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил доводите на ответника относно факта, че дружеството-ищец е разполагало с достатъчно специалисти – юрисконсулти, които биха могли да осъществят защитата му срещу наказателното постановление, поради което ползването на адвокатски услуги не било необходимо. Преценката на ищеца дали да ползва адвокатска защита или да използва назначените юрисконсулти е преценка по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Съдът правилно е приел за неоснователно искането на ответника на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за редуциране размера на претендираното обезщетение, като е счел, че в случая съобразно нормата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, този размер не бива да е по-малък от предвидения в Наредбата. За пълнота на изложението следва да се посочи, че при уважаване на възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът не може да го намали под минимума, предвиден в цитираната Наредба, което е валидно и в случаите, в които направените съдебни разноски се претендират под формата на обезщетение за вреди от намаляване на имуществото. Определеният минимален размер на адвокатските възнаграждения представлява и гаранция срещу произволен субективизъм при преценка и уважаване на възражения за прекомерност, направени от страните по дадено дело. Доколкото в настоящия случай договореното и изплатено адвокатско възнаграждение е на минимума по тази Наредба, не би могло да се приеме, че лицето - получател на адвокатската услуга не е положило дължимата грижа при уговарянето на размера му. От представените доказателства се установява, че е определен справедлив размер на възнаграждението, който се претендира като обезщетение. Той се явява в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждащото дружеството незаконосъобразно наказателно постановление. Искането за неговото намаляване под този размер е неоснователно предвид поетия ангажимент за защита, осъщественото процесуално представителство, извършените от адвоката действия и характера на спора по административнонаказателното дело. Уговореният размер се явява справедлив и обоснован, и съставлява вреда, която се намира в пряка причинно-следствена връзка с отмененото наказателно постановление. Относно довода на касатора касаещ включения ДДС в платените адвокатски възнаграждения съдът намира възприетото в решението на първоинстанционния съд становище за правилно. Изводите на съда, че в случая обезщетението по ЗОДОВ следва да включва и начисления върху адвокатското възнаграждение ДДС са правилни. Доводите на КЕВР, че за "Електроразпределение Север" АД възниква право на приспадане на данъчен кредит са неотносими, тъй като при преценка размера на обезщетението за имуществени вреди съдът съобразява реално настъпилата имуществена липса в патримониума на увредения. Настъпили след осъществяване на фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ обстоятелства не са от естество да прекъснат вече развилата се причинно-следствена верига. По отношение на възражението на касатора за погасяване на претенцията за законна лихва върху претендираните суми по давност, съдът намира, че то е направено своевременно и следва да бъде уважено при съобразяване на относимите материалноправни разпоредби. Първоинстанционният съд правилно се е позовал на т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на Върховния касационен съд, като е посочил, че "началният момент на забавата за плащане на обезщетение за вреди от незаконни актове на администрацията, съответно на задължението за плащане на законна лихва, е моментът на влизане в сила на решението за отмяна на административния акт, тъй като тогава се счита завършен фактическият състав на имуществената отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ" и е приел, че по аргумент от пар. 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените въпроси следва да се приложи чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Мотивите на първоинстанционния съд относно 5-годишната давност по отношение на главния иск са правилни, но този срок не може да се приложи по отношение вземанията за лихви. Налице е специална правна норма на чл. 111, б. "в" ЗЗД, която установява по-кратък, тригодишен давностен срок спрямо вземанията за лихви. В случая погасителната давност е започнала да тече от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на № НП-335 от 17.12.2014 г., издадено от председателя на ДКЕВР – решение № 282 от 8.01.2016 г., постановено по КНАХД № 267/2015 г. по описа на Административен съд – Габрово – 8.01.2016 г., което налага извода, че давността за вземането за лихви върху сумата на иска е изтекла за периода, предхождащ с три години датата на завеждане на иска. В случая исковите молби (и по присъединеното дело) са подадени съответно на 7.06.2019 г. и 10.06.2019 г. и искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението е основателно за непогасената по давност част от вземането за лихва, считано от 7.06.2016 г. и 10.06.2019 г. За периода преди тази дата (8.01.2016 г. – 7.06.2016 г. и 8.01.2016 г. – 10.06.2016 г.) искането за присъждане на лихвата върху обезщетението е неоснователно като погасено по давност и следва да бъде отхвърлено. Затова решението, с което това искане е било уважено за периодите преди 7.06.2016 г. и 10.06.2016 г. следва да се отмени и въпросът да се реши по същество. При този изход на спора разноски за касационното производство се следват на "Електроразпределение Север" АД. Комисията за енергийно и водно регулиране следва да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 792 лв. съобразно представените доказателства за извършването им. Предвид материалния интерес по спора, както и при отчитане на фактическата му и правна сложност, направеното от процесуалния представител на КЕВР възражение за прекомерност на договореното и платено адвокатско възнаграждение се явява неоснователно. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията Пламен Петрунов: Не съм съгласен с мнението на мнозинството от съдебния състав, че обжалваното решение е правилно в частта му, с която предявените искове са уважени в предявения размер. С ТР № 1 от 15 март 2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСС на ВАС е прието, че делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди единствено и само такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) - да е "обоснован и справедлив", т. е да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този начин Наредбата се опитва да наложи разбирането, че фактическата и правна сложност се определят от материалния интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални действия. Подобно равенство противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото размерът им следва да се определя от едновременното приложение на два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения – Решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002/2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 2.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги." Изложеното потвърждава тезата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатската услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА. При противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 ЗНА. В случая е установено, че една и съща адвокатска кантора е ангажирана от ищеца в производството по обжалване на множество еднотипни наказателни постановления, съдебните производства по обжалването не се отличават с правна и фактическа сложност и в случая са приключили и в двете съдебни инстанции след провеждане на едно единствено открито съдебно заседание. При така установените обстоятелства и при съобразяване на обема на осъществената правна защита намирам, че обоснованият и справедлив размер на адвокатското възнаграждение за всяка една инстанция е в размер на 500 лева. Съдия: /Пламен Петрунов/