Решение № 1657 от 16.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13140/2015 г.

Решение № 1657 от 16.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13140/2015 г., VIII о., докладчик съдията Мария Радева Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "Петрокелтик ООД - Люксембург" представлявано от Дориета Христова Георгиева-Ангелова против Решение № 5660 от 04.09.2015 г. постановено по адм. д. 3730/2015 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за прихващане и възстановяване № П-29002915000026-004-01/19.01.2015 г., с който е отказано възстановяване на сумата от 314 329,82 лв., представляваща остатък от данък върху добавена стойност /ДДС/, за възстановяване по процедура за периодите от 01.04.2009 г. до 31.07.2009 г., както и на сумата от 343 271,83 лв., представляваща остатък от ДДС за възстановяване по процедура за периодите от 01.08.2009 г. до 30.11.2009 г. В касационната жалба се излагат подробно мотивирани доводи за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, както и съществено нарушение на съдопроизводствените правила на първоинстанционното решение, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на решението и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" София, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба, иска оставяне в сила на оспорения съдебен акт и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: С Решение № 5660 от 04.09.2015 г., постановено по адм. д. № 3730 от 2015 г. по описа на Административен съд София град, е отхвърлена жалбата на "Петрокелтик ООД - Люксембург" срещу акт за прихващане или възстановяване № П-29002915000026-004-01/19.01.2015 г., издаден от Маргарита Тодорова Иванова, на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП ГДО и Мая Николова Еленинска - Пехливанова на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП ГДО, потвърден с Решение № 453/27.03.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП. За да отхвърли жалбата на дружеството, решаващият съд е приел, че вземането на ПЕТРОКЕЛТИК ООД - Люксембург, произтичащо от подлежащия на възстановяване ДДС, представлява частноправно по своя характер вземане въз основа на разпоредбата на чл. 162, ал. 2 ДОПК, която чрез метода на изчерпателно изброяване, посочва кои са публичните вземания, а именно лимитативно посочените в полза на държавата и общината вземания. Решението на първоинстанционният съд е правилно. Правилата за прихващане и възстановяване са дефинирани в глава шестнадесета, раздел първи от ДОПК - разпоредбата на чл. 128, а и чл. 129 от кодекса са дадени както материалноправни, така и процесуални разпоредби. Така в първата от тях са визира подлежащите на възстановяване суми "недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите". В настоящия случай вземането на ПЕТРОКЕЛТИК ООД - Люксембург, произтичащо от подлежащия на възстановяване ДДС, представлява частноправно по своя характер вземане. Няма спор в правната доктрина, че частноправно е това вземане, което не е държавно или общинско. От своя страна държавните и общинските вземания биват публични и частни. Разпоредбата на чл. 162, ал. 2 ДОПК, чрез метода на изчерпателно изброяване, посочва кои са публичните вземания, а именно лимитативно посочените в полза на държавата и общината вземания. Институтът на давността е с материално-правен характер и се изразява в срок, изтичането на който има за правна последица не погасяване на субективното право (в случая невъзстановяване на ДДС), защото то продължава да съществува, а погасяване единствено на възможността кредиторът (приходната администрация) да събере вземането си принудително. Следователно въпросът за давността касае само събирането на данъчните задължения. Правилно решаващият съд е приел, че сред тях не попадат и няма как да попаднат, предвид титуляра, вземанията на данъчния субект от държавата за надвнесен данък, поради което разпоредбите за давността на чл. 171 ДОПК не могат да се приложат по отношение на частното вземане, доколкото текстът визира единствено публичните такива. От тук следва, че приложение ще намерят общите правила на ЗЗД, а именно чл. 110 и чл. 114, ал. 1 ЗЗД. На следващо място, съдът правилно е приел за неоснователно и позоваването от страна а жалбоподателя на разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ДОПК. Разпоредбата на посочената норма е, че искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 01. януари на годината, следваща годината на възникването на основанието за възстановяване, освен ако в закона е предвидено друго. Съгласно нормата на чл. 129, ал. 1 от ДОПК прихващането или възстановяването може да се извършва по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето, същата не съдържа давностен срок, както твърди жалбоподателя. Правилно е приел съда, че визирания от законодателя 5-годишен срок на подаване на искането за прихващане или възстановяване е преклузивен, а не давностен, тъй като визира срок за подаване на искането, т. е. процесуална допустимост на искането и предвид факта, че не е предвидено спиране и прекъсване на този срок, то същия следва да се разглежда като преклузивен. При правилно установена фактическа обстановка, съдът е направил законосъобразни изводи, които са в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Оплакванията на касатора са неоснователни, а решението като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание 161, ал. 1 ДОПК, във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 от 09. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ответника по касация се следва юрисконсултско възнаграждение в размер на 9 106 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,