Решение № 18 от 17.1.2025 г. на ВКС по н.д. № 20248002200945/2024 г.

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. А. Б., депозирана чрез защитата, срещу решение на Софийски апелативен съд № 173 от 28.05.24 г, по ВНОХД № 387/24, с което е изменена присъда на Софийски градски съд № 119 от 4.07.2023, по НОХД № 219/22, като е намален изпитателния срок по чл. 66 НК на три години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С постановената присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 20.04.2021 г, в /населено място/, без надлежно разрешително, е разпространил наркотично вещество: хероин, с нетно тегло 0, 25 гр, с процентно съдържание на активно вещество диацетилморфин 8 %, на стойност 12, 50 лв, с оглед на което и на основание чл. 354 а, ал. 1, изр. 1, пр. 5, алт. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, и „глоба“ от 5 000 лв. На основание чл. 354 а, ал. 6 НК, предметът на престъплението / инкриминираното наркотично вещество / е отнет в полза на държавата. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 НПК. Сочат се следните доводи: При анализа на доказателствата е допуснато нарушение на чл. 14 НПК. Не е проведен задълбочен анализ на показанията, депозирани от св. Г.. Не са кредитирани показанията на свидетелите от съдебната фаза, а осъждането почива на прочетени и приобщени показания, което е в противоречие с нормата на чл. 281, ал. 8 НПК. Допуснато е нарушение и по чл. 13 НПК. Наложеното наказание е явно несправедливо. Прието е, че степента на обществена опасност на деянието е завишена, без да се вземе предвид, че степента на обществена опасност на деянието е отчетена от законодателя при очертаване на състава на престъплението. Не е съобразен продължителния срок на водене на наказателното производство, който противоречи на „разумния“ срок. С жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател не участва лично в производството пред настоящата инстанция. Представителят на ВП счита, че въззивният акт е правилен и законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивният съд е извършил собствен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е спазил изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, откъдето следва, че правилността на формираното вътрешно убеждение по релевантните факти е гарантирана. Събраните по делото доказателства са достатъчни за разкриване на обективната истина, поради което не може да бъде споделен довода, че е допуснато нарушение по чл. 13 НПК. Софийският апелативен съд е съобразил, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК, при изразено съгласие да не бъдат разпитвани свидетелите Я. и С., а да бъде изслушан в съдебно заседание св. Г.. При разпита на св. Г. е констатирано, че между показанията му от съдебната фаза и тези от досъдебното производство, дадени пред съдия, по реда на чл. 223 НПК, са налице съществени противоречия, което е обусловило приложение на процедурата по чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК / показанията на св. Г. от досъдебната фаза са прочетени и приобщени /. Съдът е имал основание да кредитира приобщените показания на св. Г., тъй като е констатирал, че те успешно се вписват в доказателствената съвкупност, формирана от показанията на св. Я., св. С., протокола за обиск, вещественото доказателство, между които е налице последователност и взаимна обусловеност. Ето защо, правилно показанията на св. Г. от съдебната фаза не са съобразени при решаване на делото, а същите са оценени като неискрени и тенденциозни, целящи да „оневинят“ подсъдимия. Неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение по чл. 281, ал. 8 НПК, въвеждащ забрана осъдителна присъда да почива единствено на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК. Това е така, защото показанията на св. Г. от досъдебното производство са прочетени на основание чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК, което е извън обхвата на процесуалната забрана по чл. 281, ал. 8 НПК. По делото липсват показания, приобщени, по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, а що се отнася до показанията на свидетелите Я. и С., те са инкорпорирани в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК, която не е относима към забраната по чл. 281, ал. 8 НПК. По изложените съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е оценил степента на обществена опасност на конкретното деяние, което обстоятелство изрично е предвидено сред кръга от обстоятелства по чл. 54 НК. При очертаване на състав на престъпление законодателят отчита абстрактната степен на обществена опасност на деянието, но всяко инкриминирано деяние се отличава с конкретна степен на обществена опасност, която съдът съобразява при определяне на наказанието. Правилно е становището на съда, че степента на обществена опасност на конкретното деяние е завишена, предвид обстоятелството, че деецът многократно е снабдявал св. Г. с хероин, с което е способствал за задълбочаване на наркотичната му зависимост. Като смекчаващи обстоятелства са взети предвид: малкото количество наркотично вещество, ниската му парична стойност и данните за съдебното минало на подсъдимия, който е неосъждан. Съдът е индивидуализирал наказанието при превес на смекчаващите обстоятелства към абсолютния минимум на санкцията по чл. 354 а, ал. 1 НК / две години „лишаване от свобода“/, а при преценката за продължителността на изпитателния срок, този превес е оценен приоритетно, с оглед на което срокът по чл. 66 НК е сведен до минималния такъв / три години /. Верен е извода, че не са налице условията на чл. 55 НК, поради следното: Констатираните смекчаващи обстоятелства обуславят превес, но не са „многобройни“ и нито едно от тях не е „изключително“. С оглед завишената степен на обществена опасност на инкриминираното деяние, предвиденото в закона минимално наказание / две години „лишаване от свобода“ /, не е несъразмерно тежко на извършеното. Не може да бъде споделен довода на защитата, че е допуснато нарушение на принципа на „разумния“ срок. Това е така, защото деянието е извършено на 20.04.2021 г, а наказателното производство е протекло в рамките на три години и половина, който срок съответства на сложността на делото от фактическа и правна страна. С оглед на изложеното настоящата инстанция намира, че определеното наказание е справедливо съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, поради което липсват основания за неговото смекчаване. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,