Решение № 5130 от 27.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10887/2015 г.

Решение № 5130 от 27.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10887/2015 г., II о., докладчик съдията Емилия Кабурова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на кмета на община - П., против решение № 531/13.08.2015 г. по адм. дело № 165/2015 г. на Административен съд - П., с искане за отмяната му като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът: П. П. С. лично и чрез пълномощника му - адв. Захова, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира за разноски пред касационната инстанция, в размер на минималното адвокатско възнаграждение за този вид дела по ЗУТ, а именно 600 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - П. е отменил Заповед № 54/6.02.2015 г. на кмета на община - П., с която на основание чл. 225а, ал. 1, вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж: "Едноетажна паянтова жилищна сграда" находяща се в УПИ XXII-2036,2037, в кв. 141 по плана на гр. П., собственост на П. П. С.. За да постанови този резултат, въз основа на доказателствата по делото и заключение на СТЕ, съдът е приел, че заповедта е издадена в нарушение на материалния закон, което я прави незаконосъобразна. Според съда по делото не са ангажирани доказателства, че разрешение за строеж /РС/, респ. протокол за строителна линия и ниво за строежа да не са били издавани, като неоткриването им в архива на община - П., не означава, че не са издавани. Поради това е приел, че строежа не е незаконен, поради липса на строителни книжа и липсват основания за премахването му като такъв. Изложил е изводи, че освен това строежа е "търпим", в хипотезата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, тъй като е бил допустим по действащия подробен градоустройствен план в сила към датата на извършване на строежа - 1953 г. и по правилата и нормативите действали по същото това време, поради което също не подлежи на премахване. Изводите са търпимост на строежа е обосновал със разпоредбите на чл. 122, чл. 120 и чл. 212, ал. 3 от ППИНМ /Д. в. бр. 51/1950 г./, допускащи строежа на процесната жилищна сграда, при намалено отстояние до северната регулационна линия на парцел VII-13, кв. 110 по ДРП на гр. П. от 1908 г., в сила към 1953 г. Решението е правилно, със следните уточняващи мотиви: Касационният съд не споделя изводите на първоинстанционния, че оспорената заповед е незаконосъобразна, поради това, че не е доказано по безспорен начин, че строежа е незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. В производството пред първоинстанционния съд тежестта за доказване на това обстоятелство - липсата на строителни книжа е върху касатора, като издател на заповедта - чл. 170, ал. 1 от АПК. По аргумент от същата разпоредба, страната, която твърди, че такива книжа са налице е длъжна да го докаже. В случая касаторът е установил, че за процесния строеж представляващ едноетажна жилищна сграда, не са издавани РС и протокол за строителна линия и ниво, каквито са се изисквали съгласно нормативната уредба към датата на извършване на строежа - 1953 г., при действието на ЗПИНМ (отм.) и ППИНМ (отм.). Това е така, защото за строежа има одобрен архитектурен проект, но няма данни за издадени РС и протокол за строителна линия и ниво. Последните, ако има такива, се съхраняват безсрочно в архива на община-П. и се отразяват в книгите на общината, че са издадени. Неотразяването им, както и липсата им в архива на общината, означава, че такива няма. Същевременно оспорващият не е представил свои екземпляри от такива книжа, поради което извода на съда, че строежа не е незаконен, е неправилен. Независимо от това, другите изводи на съда, че строежа е "търпим", което възпрепятства премахването му като незаконен, са правилни и въз основа на тях правилно е прието, че заповедта подлежи на отмяна като противоречаща на § 16, ал. 1 от ПРЗУТ. В тази връзка съдът обосновано, въз основа на установените факти и заключение на СТЕ, е извел правни изводи за приложимост на разпоредбата на § 16, ал. 1 от ПРЗУТ. Не е спорно, че строежа е реализиран от бащата на ответника, през 1953 г. при действието на ДРП от 1908 г., съгласно който парцел VII-13 в кв. 110 на гр. П. по този план е отреден за жилищно строителство, т.е. строежът е бил допустим по действащия подробен градоустройствен план, като са налице две от условията за приложение на тази разпоредба. Налице е и третото условие, а именно строежа да е и бил допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му /като да е допустим и по сега действащия ЗУТ е дадено алтернативно, чрез съюза "или"/. Правилата и нормативите за застрояване на жилищни сгради към 1953 г. са регламентирани в отменения Правилник за планово изграждане на населени места /ППИНМ/, обн. ДВ, бр. 51/2.03.1950 г., издаден на основание чл. 78 от ЗПИНМ (отм.), обн. Д. в. бр. 227/1949 г. Установено е, че процесния строеж първоначално е отговарял на тези правила, като е проектиран да отстои на 3 м. от северната регулационна линия на парцел VII, кв. 110 на гр. П., със съседния му парцел и на 5 м. от улично-регулационната линия, но при заснемането му в кадастралния план от 1959 г. е установено, че отстои на 2 м. от тази северна граница и на 5 м. от улицата. Това намалено отстояние от страничната регулационна линия от север, при височина на сградата до два етажа, е било допустимо, съгласно чл. 212, ал. 3, вр. с чл. 122, ал. 3 и чл. 120, ал. 3 и 4 от цитирания по-горе ППИНМ (отм.), в сила към 1953 г. Това, че намаление в отстоянието с 1/3 е могло да стане чрез квартално-застроителен план, какъвто в случая няма данни да е изработен, не променя извода, че същото е било допустимо. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 46, ал. 1 и 2 от същия ППИНМ (отм.), уреждаща отстоянието на регулационната линия при урегулиране на пълномерни съседни имоти, от съществуващи масивни сгради с по-малка от 10 м. височина в градовете, от която и да е страна на сградата с прозорци. Изрично е посочено, че при такава по-малка височина на сградата /каквато е процесната по данни от съставения КП/ е допустимо регулационната линия да отстои на 2 м. от нея, с оглед да се подобри завареното положение. С оглед изложеното и данните за наличие на търпим строеж по § 16, ал. 1 от ПРЗУТ, изводите на съда, че премахването на строежа е незаконосъобразно, са правилни. Касационният съд не споделя оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, тъй като тези оплаквания касаят търпимостта на строежа спрямо правилата и нормативите на сега действащия ЗУТ, които са неприложими за случая, поради приложимост на правилата и нормативите, действали по време на извършване на строежа, като алтернатива на ЗУТ. Като валидно, допустимо и правилно обжалваното решение следва да се остави в сила. При този изход по спора касаторът дължи на ответника разноските за касационната инстанция, в размер на 600 лв. за адвокат, които отговарят на минималното адв. възнаграждение по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното Върховният административен съд, второ отделение