Решение № 303 от 24.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5673/2007 г.

Решение № 303 от 24.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5673/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борислав Белазелков Производство по § 2, ал. 3 ГПК вр.чл. 218е ГПК (отм.). Обжалвано е на основание чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) решението на Старозагорския окръжен съд от 26.04.2004 г. по гр.д. № 886/2003 (поправено с решение от 17.04.2007 г. по гр.д. № 141/2007), с което е отменено решението на Старозагорския районен съд от 21.05.2003 г. по гр.д. № 1285/2002, като са уважени частично предявените искове за обезщетение за неоснователно обогатяване от изграждането на охраняем паркинг и изплатена без основание наемна цена и насрещния иск за обезщетение за неоснователно ползване на имота. Недоволни от решението са двете страни. Недоволна от решението в отхвърлителната част по главните искове и в уважителната част по насрещния е касаторката-истца М. В. Ж., извършваща търговия под фирмата Е. "М" Стара Загора, кояирил Н. К. то го обжалва в срок с оплаквания за нарушения на материалния закон, като счита, че неправилно въззивният съд е приел, че тя не се е обеднила с доказаните разходи в размер на 3000 лева по проектирането и изграждането на охраняемия паркинг и със сумата 5.200 лева, надлежно документирани в редовно водените й счетоводни книги като изплатена наемна цена по признатия за нищожен наемен договор, както и че тя е реализирала реална облага от ползването на имота през процесния период. Недоволна от решението в уважителната част по главните искове и в отхвърлителната част по насрещния е касаторката-ответница Е. Х. П., кояирил Н. К. то го обжалва в срок с оплаквания за нарушения на материалния закон, като счита, че истцата не е доказала никакви свои разходи, тъй като не е водила редовно счетоводството си, а и полученото в резултат на преустройството е на договорно основание, както и че погрешно съдът е приел, че насрещният й иск е за наемна цена. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 218ж ГПК (отм.), намира основателна първата жалба поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че истцата се е ангажирала да преустрои притежаваната от ответницата част от дворно място в охраняем паркинг, като при извършването на преустройството тя е изразходвала сумата 1.990 лева за проектиране, получаване на съответните разрешения, разрушаване на съществуващите сгради и изграждане на необходимите съоръжения. Материалите от съборената сграда са били изхвърлени, тъй като сградата е била изградена от кирпич и полуразрушена. Договорът, по който е извършено преустройството е признат за нищожен като наемен, тъй като не съдържа съгласие за наемната цена, като на ответницата е било присъдено обезщетение за ползването на имота, предмет на договора в размер на 3.648 лева. За времето от 1.06.2000 до 4.12.2001 г. когато ответницата е въведена във владение на имота, се дължи обезщетение в размер на 1.305 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че правилно и в съответствие с изискванията на закона въззивният съд е приел, че отношенията между страните не се уреждат от валиден договор за наем. В нарушение на материалния закон обаче, той е приел, че тези отношения се уреждат от правилата за неоснователно обогатяване. Сключеният на 1.11.1998 г. договор е признат за нищожен като договор за наем, тъй като в него не е постигнато съгласие за съществен елемент от наемния договор - наемната цена. От това обаче не следва, че страните не са обвързани от никакъв договор. Според естеството на поетите насрещни права и задължения, страните са обвързани от договор за дружество, тъй като са се съгласили да обединят своята дейност за постигането на една обща цел - експлоатирането на охраняем паркинг. За постигането на тази цел истцата внася средствата за преустройство на мястото, а ответницата неговото ползване, като разходите за дейността се покриват от приходите, а реализираната печалба се дели на по равно. Този договор е прекратен, тъй като с връщането на имота на ответницата постигането на целта е станало невъзможно, а предявеният главен иск е за дял при прекратяване на дружеството (чл. 359, ал. 3 ЗЗД). Вторият главен иск е за връщане нададеното по нищожен договор (чл. 34 ЗЗД), а предявеният насрещен иск е за обезщетение за неоснователното ползване на имота от 1.06.2000 до 4.12.2001 г. (чл. 59, ал. 1 ЗЗД). Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото - решено от касационната инстанция съгласно чл. 218ж ГПК. По делото е установено, че на 1.11.1998 г. страните са сключили договор, съгласно който обединяват своята дейност за постигането на една обща цел - експлоатирането на охраняем паркинг. За постигането на тази цел истцата внася средствата за преустройство на мястото в размер на 1.198,00 лева (съгласно заключението изслушаната в съдебното заседание на 21.04.2003 г. икономическа експертиза), а ответницата неговото ползване, като разходите за дейността се покриват от приходите, а реализираната печалба се дели на по равно. В резултат на дейността на дружеството имотът на ответницата е подобрен, като цената му е увеличена най-малко със сумата 1.198,00 лева, поради е което тя следва да бъде осъдена да изплати на истцата половината от тази сума или 599,00 лева, тъй като съгласно чл. 359, ал. 2 ЗЗД дяловете на съдружниците, при липсата на изрична друга уговорка, са равни. Истцата твърди, че е изплатила на ответницата общо 5.200 лева по договора от 1.11.1998 г. Доколкото такава сума или някаква част от нея е изплатена на ответницата това е станало като дял от печалбата по договора за дружество, който обвързва валидно страните до прекратяването му, поради което връщане на тези суми не се дължи на предявеното основание. Ответницата не се обеднила неоснователно с разрушаването на постройките в имота, тъй като това е извършено от истцата на основание сключения договор за дружество. Не е неоснователно и обогатяването на истцата от ползването на имота, тъй като той е ползван на основание същия договор, а ответницата би могла да претендира единствено дял от печалбата, какъвто иск не е предявен. Видно от изложеното ответницата дължи на истцата сумата 599,00 лева със законната лихва от предявяването на иска, като при този изход на делото разноски не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение