Решение № 138 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1127/2010 г.

Решение № 138 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1127/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 23.02.2010 г. по гр. д. № 778/2009 г., с което Ш. ОС, с което е отхвърлен иск на К. и С. Ш. срещу М. Д. и Д. И. за сумата 10 862 лева обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл. 45 ЗЗД. С определение от 14.12.2010 г. ВКС е допуснал касационно обжалване по процесуални въпроси от значение за спора, а именно за последиците от липсата на точен доклад по чл. 146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 и чл. 270, ал. 3 ГПК. Жалбоподателите - Ш. Е. Ш. и С. М. Ш. / с променени по силата на Решение № 60/06.07.2010 г. на [община] имена - К. Е. Ш. и С. И. Ш./ поддържат чрез процесуалния си представител, че обжалваното решение е неправилно и молят да бъде отменено, а делото върната за ново разглеждане. Ответницата М. Д. Д. в писмено становище моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 19.11.2009 г. по гр. д. № 1729/2009 г. на РС Шумен, е отхвърлил иск на К. и С. Ш. срещу М. Д. и Д. И. за сумата 10 862 лева, обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл. 45 ЗЗД. Установено е по делото, че с влязло в сила решение от 14.12.1998 г. по гр. д. № 2227/1995 г. на Ш. РС, след прогласена нищожност на договор за продажба, Д. И. е осъден да предаде собствеността на празно дворно място, находящо се в[населено място] на жалбоподателите. Въз основа на решението последните са се снабдили с изпълнителен лист от 29.07.2008 г. и е образувано изп. дело № 200088760400721/ на частен съдебен изпълнител с рег. № 876, при Ш. ОС. С протокол от 24.11.2008 г. при извършване на въвод частният съдебен изпълнител е констатирал, че осъществяването му е невъзможно, тъй като мястото е застроено с масивна четириетажна сграда, след извършена поредица от прехвърлителни сделки от М. Д. и ново урегулиране на дворното място, чрез придаване на части от съседни имоти. При тези данни съдът е приел, че жалбоподателите-ищци не търпят имуществени вреди, причинени им виновно и противоправно от ответниците М. Д. и Д. И., произтичащи от това че не могат да бъдат въведени във владение на имота си. Допуснато е касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуални въпроси от значение за спора, а именно за последиците от липсата на точен доклад по чл. 146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе и по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 и чл. 270, ал. 3 ГПК. Решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в решение от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. III-г. о. на ВКС, решение от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на III-то г. о, решение от 29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на ВКС, решение от 17.02.2011 г. по гр. д. № 762/2010 г. на ВКС, както т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС. Настоящия съдебен състав възприема даденото тълкуване на поставените въпроси в тази практика, а именно, че докладът по чл. 146 ГПК е свързан със задължение на съда служебно да съдействува на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и след като изясни спора съдът посочва на всяка от страните от какви обстоятелства произтичат претендираните права и задължения. Прието е също така, че въззивният съд допуска съществено процесуално нарушение, ако при неточен доклад на първоинстанционния съд, не изготви собствен такъв и не се произнесе служебно по допустимостта на постановеното от първоинстанционния съд решение. С оглед на така дадените отговори на поставените въпроси Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени. При спазване разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за извършване на нови процесуални действия. Доколкото в исковата молба се съдържат твърдения, че ответниците М. Д. и Д. И. вместо да върнат собствената на жалбоподателите -ищци на вещ, по силата на влязло в сила решение, са отчуждили същата, то съдът е следвало да даде точна квалификация на предмета на спора като такъв с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Основание на иска в случая не е самото имуществено разместване, а противоправното разпореждане, последващото недобросъвестно отчуждаване. Хипотезата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД е изведена самостоятелно в закона при уредбата на института на неоснователно обогатяване, именно за да даде правна защита за случаи като процесния. Съставомерно обстоятелство в тази норма от материална страна е правната невъзможност вещта да бъде върната в патримониума на неоснователно обеднелия, същевременно последният не е могъл да претендира по друг исков ред. Решаващият съд е бил длъжен съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК да основе решението си на установените по делото обстоятелства, които в случая сочат на неоснователното имуществено разместване в хипотезата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД, а не на хипотезата на чл. 45 ЗЗД - отговорност за вреди от деликт. Въззивният съд при новото разглеждане на делото е длъжен да направи преценка дали първоинстанционния съд, с оглед принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, тъй като всяко произнасяне по други, освен надлежно релевираните с искова молба фактически основания на иска, би довело до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Ако обаче съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, което не обуславя обезсилване на съдебния акт, а само отмяната му като неправилен и в този случай задължение на въззивният съд е да даде точната правна квалификация на спора и да го реши по същество. Предвид изложените съображения, съдът