Решение № 674 от 24.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2008 г.

Решение № 674 от 24.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК вр. с чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Р. С. З. е подал касационна жалба срещу решение № 172 от 27.07.2007 г. по гр. д. № 2* от 2006 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 8.08.2006 г. по гр. д. № 241 от 2005 г. на Окръжен съд, гр. Б. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Н. А. И. иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 11 500, 78 лв. за периода от 15.11.1996 г. до 10.11.2005 г. като погасен по давност. В касационната жалба подържа неправилност на решението поради нарушаване на материалния закон. Ответника Н. А. И. не е взел становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо г. о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното: Касационната жалба е допустима, защото е подадена от надлежна страна, срещу въззивно решение, което е неблагоприятно за нея, в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, който е започнал да тече на 5.11.2007 г. и е изтекъл на 5.12.2007 г., а касационната жалба е подадена на 5.12.2007 г. с вх. № 8* в рамките на законният срок. Касационната жалба е неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. С касираното решение Софийски апелативен съд е отменил решението на Благоевградския окръжен съд и е отхвърлил предявеният иск по чл. 86 ЗЗД защото е намерил, че вземането е погасено по давност. Установено е, че на 14 май 1996 г. Н. И. е сключил с А. А. договор за заем за сумата 30 000 ДМ или нейната левова равностойност по централен курс на БНБ към датата на падежа. И. се е задължил да погасява сумата на равни месечни вноски в шестмесечен срок, като всяка вноска е следвало да се изплаща на 15-то число на съответния месец. Неплащането на която и да е вноска прави предсрочно изискуемо цялото вземане. Договора за заем е бил обезпечен с ипотека, сключена с н. а. № 43, т. 01, н. д. № 716 от 1996 г. С договор за цесия от 6.04.2003 г. Алберто М. е прехвърлил на Р. З. цялото вземане. На 24.04.2003 г. длъжника е бил уведомен за цесията, като нотариалната покана е връчена на съпругата му К. И. На 25.05.2005 г. е бил издаден на З.изпълнителен лист за сумата 5 252, 40 лв. ведно със съдебни разноски в размер на 1 070 лв. на основание чл. 237, б. "е" ГПК и е образувано изп. д. № 372 от 2005 г. на Съдебен изпълнител при Районен съд, гр. Б. На 22.02.2006 г. Н. И. е изплатил сумата 6 419, 93 лв., с което е погасил изцяло задължението по изпълнителния лист към З. и съдебно- изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 330, ал. 1, б. "а" вр. с чл. 330, ал. 2 ГПК. Размера на дължимите лихви е определен със заключение на вещо лице, което е посочило лихвата за различни периоди както следва: за период от 15.11.1996 г. - 10.11.2005 г. е в размер на 11 500, 78 лв., за период от 6.04.2003 г. до 10.11.2005 г. е 9 687 лв. и за период от 10.11.2002 г. до 10.11.2005 г. върху сумата 5 252,40 лв. Ответника е направили правопогасителното възражение, че вземането е погасено по давност. Софийския апелативен съд е възприел това възражение и обсъждайки доказателствата по делото е заключил, че претенцията за заплащане на лихви върху главницата не се дължи. Този извод е направен след анализ на правната същност на договора за цесия като неформален двустранен възмезден договор за продажба на вземане. В алинея 2-ра на текста изрично е посочено, че вземането се прехвърля ведно с лихвите, ако не е уговорено противното. В договора за цесия от 6.04.2003 г. е уговорено изрично, че вземането, обезпечено с ипотеката се прехвърля и с дължимите лихви. Прехвърлянето обаче има действие за длъжника от момента, в който му е съобщено от първоначалния кредитор, а в случая на 24.04.2003 г., първоначалния кредитор съобщава, че е цедирал само главницата, а не лихвите. Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗЗД при възмездна цесия, цедента отговаря за съществуването на вземането по време на цесията. Въззивният съд е намерил, че към датата на прехвърлянето, вземането за лихви вече не съществува поради погасяването му по давност - главницата по реда на чл. 110 ЗЗД, а лихвите по реда на чл. 111, б. "б" ГПК. Извода, че вземането е погасено по давност е правилен, но по различни от изложените съображения. Аргумента, че вземането не съществува е неправилен, тъй като давността не се прилага служебно и ако е направеното плащане след изтичането й, то е дължимо платено. Няма спор, че към датата на сключването на договора за цесия, погасителната давност за главното вземане е изтекла на 15.11.2001 г. - чл. 110 ЗЗД, тъй като сумата от 30 000 ДМ е получена на 15.11.1996 г. Към датата на цесията е изтекла на 15.11.1999 г. и погасителната давност за лихвите, съгласно чл. 111 ЗЗД. Вземането обаче съществува, тъй като давността не се прилага служебно, а следва изрично да се заяви. Заплащайки задължението си по изп. д. № 372 от 2005 г. на СИ при БРС на взискателя - цесионер, длъжника е направил признание само за дължимата главница, но не и за дължимите лихви, тъй като вземането за лихвите не му е съобщено и за него договора за цесия няма действие - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Налице са две вземания - за лихви и за главница, които се ползват с относителна самостоятелност. Кредитора може да упражни правото си да претендира лихви, но това следва да бъде направено изрично, тъй като претенцията за погасяване на главницата не съдържа в себе си априори искане за присъждане и на лихви. Налице е и различен давностен срок за погасяване на двете вземания- чл. 110 ЗЗД и чл. 111 ЗЗД. Вземането за лихви възниква от момента на изискуемост на главното вземане и се погасява с погасяване на главното вземане - чл. 119 ЗЗД. Давността започва да тече от деня, в който вземанетое станало изискуемо чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая срокът на плащане на главницата е уговорен от цедента и длъжника с договора за заем, поради което длъжникът изпада в забава с изтичането му - чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Или от 15.11.1996 г. върху левовата равностойност на сумата от 30 000 ДМ, ответникът дължи обезщетение в размер на законната лихва, поради това, че не изпълнява парично задължение с настъпил падеж чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Това е моментът от който започва да тече давността за погасяване на вземането за лихви и срока е тригодишен. С оглед на това, след като искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за лихви и е направено възражение за давност от ответника, то тези суми не могат да бъдат присъдени. Към датата на подаването на исковата молба претенцията за лихви вече е погасена по давност с оглед разпоредбата на чл. 111, б. "б" ЗЗД. Този анализ е съответен на крайния извод на решението, поради което то като правилно ще следва да бъде оставено в сила. По тези съображения, ВКС, състав на Първо г. о.