Решение № 5759 от 19.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12763/2019 г.

Решение № 5759 от 19.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12763/2019 г., VIII о., докладчик съдията Василка Шаламанова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Китекс" ЕООД, чрез адв. Т. Тодоров, срещу решение № 310 от 05.07.2019 г., постановено по адм. д. № 121/2019 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № Р-04000416004471-091-001/20.04.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Велико Търново, потвърден след обжалване по административен ред с Решение № 187/07.07.2017 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Велико Търново при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, поради противоречие с материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че не са доказани предпоставките за провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122 ДОПК. В тези насоки развива подробни съображения в жалбата и моли съдът да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени оспорения РА. Претендира присъждане на разноски. По делото е постъпила и частна жалба от "Китекс" ЕООД срещу определение № 300 от 05.09.2019 г., постановено по адм. д. № 121/2019 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. Ответникът - директор на дирекция "ОДОП" гр. Велико Търново при ЦУ на НАП в писмен отговор оспорва подадената касационна жалба. По същество изразява становище за неоснователност на изложените от касатора твърдения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 21 390 лв. Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК и като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол. Разгледана по същество е неоснователна. Делото е във фаза на втора касация. Предмет на оспорване пред Административен съд – Велико Търново е бил Ревизионен акт № Р-04000416004471-091-001/20.04.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Велико Търново, потвърден след обжалване по административен ред с Решение № 187/07.07.2017 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Велико Търново при ЦУ на НАП, с който на "Китекс" ЕООД, с който по реда на чл. 122 от ДОПК за периода от 1.9.2012 г. до 30.9.2015 г. на жалбоподателя е определено задължение за данък по чл. 38, ал. 10 от ЗДДФЛ общо в размер на 3 138 744, 87 лева и на начислени лихви за просрочие в размер на 814 730, 74 лева. За да отхвърли оспорването административният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и в съответствие с материалния закон. От фактическа страна съдът е приел, че през ревизирания период "Китекс" ЕООД е осъществявало дейност свързана с изкупуване на отпадъци от черни и цветни метали, за която има издадено съответното разрешително. Приел е, че във връзка с така извършваната дейност, на физическите лица са изплащани суми. Според съда "Китекс" ЕООД на основание чл. 65, ал. 1, вр. с чл. 38, ал. 10 от ЗДДФЛ е имало задължението да удържа и внася подоходния данък при закупуване на отпадъци от физически лица по реда на ЗУО. АС- Велико Търново е стигнал до извод, че аргументите на жалбоподателя, че физическите лица се декларирали, че са самоосигуряващи се и сами следвало да декларират и внесат данъка по чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г" от ЗДДФЛ, са неоснователни. Според съда е са налице предпоставките на чл. 122, ал. 1, т. 1 и т. 4, при наличието на които се прилага института на определяне на данъчната основа по аналог. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Касационният съд намира изводите на АС-Велико Търново за обосновани и законосъобразни. Решението е правилно и следва да се остави в сила като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК касационният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Страните не спорят по констатацията на приходните органи, че дружеството не е подавало декларации по ЗДДФЛ и не е внасяло данък върху изплащаните на физическите лица суми за предадените от последните цветни метали. Спорът между страните е по приложението на материалния закон и дали дружеството е задължено да удържа и внася данъка или такова задължение имат физическите лица, които са заявили, че са самоосигуряващи се. Настоящата касационна инстанция счита, че съдът коректно е подвел установените факти към приложимите законови разпоредби и при правилно тълкуване на закона е извел верни правни изводи, които се споделят. Неправилно касаторът се позовава на чл. 43 ЗДДФЛ. Нормата е приложима за доходи от стопанска дейност по чл. 29 ЗДДФЛ за конкретно и изчерпателно посочените в същата разпоредба дейности, сред които не попада продажбата на отпадъци по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г" ЗДДФЛ. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 52, т. 4 ЗДДФЛ, която освобождава физическите лица, получатели на доходи, облагаеми с окончателен данък по чл. 38 ЗДДФЛ, да подават годишна данъчна декларация. За случаите, при които дружеството изкупува отпадъци от физически лица, редът за облагане на придобития доход по чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г" ЗДДФЛ е именно чл. 38, ал. 10 ЗДДФЛ, намираща се в Част III-та, Глава Шеста на ЗДДФЛ "Окончателен данък за доходи от източник в България и чужбина. Съгласно чл. 46, ал. 1 ЗДДФЛ окончателният данък за процесните данъчни периоди е 10 %, а по силата на чл. 65, ал. 1 ЗДДФЛ удържането и внасянето на данъка е задължение на платеца на дохода. Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ предприятието – платец на доходи е задължено да удържа и внася данъци по реда на този закон, в т. ч. коментираните доходи, за което подава декларация. Нормата на чл. 66 от ЗДДФЛ предвижда, че данъците, удържани от платеца на дохода, в т. ч. и окончателните данъци по глава шеста от закона, се внасят в републиканския бюджет по сметка на ТД на НАП, по мястото на регистрация на платеца на дохода. По аргумент от чл. 67, ал. 1 от ЗДДФЛ, само в хипотезите, при които платецът на дохода не е задължен да удържа и внася данъка по чл. 46 от ЗДДФЛ, той се дължи от лицето, което го е придобило. Обосновано съдът е приел за неоснователни твърденията на ревизираното дружество, че физическите лица са самоосигуряващи се и това освобождава дружеството от удържане и внасяне на данъка. Посочената по-горе нормативна уредба налага извод, че "Китекс" ЕООД е платец на дохода и има по закон описаните в изложението задължения да начисли и внесе дължимия окончателен данък. По отношение доводите на касатора за действие на приходните органи в противоречие с принципите на предвидимост, правна сигурност и на основополагащия принцип на правото на ЕС на защита на оправданите правни очаквания, в обжалваното решение е даден отговор на изложените идентични съображения пред административния съд. Неоснователни са възраженията на касатора и по повод провеждането на ревизията по реда на чл. 122 и сл. ДОПК. Относно възприетото от приходните органи в хода на ревизията наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ДОПК, съдът е изследвал обосноваността на фактическите констатации и е посочил като правилно извършването на ревизията по особения ред по чл. 122 и сл. от ДОПК, а мотивите му се споделят изцяло, поради което настоящата инстанция препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2 АПК. Възлагането на заплащането на данъка на лицето, което изплаща дохода, е предвидено като техника, гарантираща бързина на събиране на данъка и възможност за ефективен контрол. Макар и задължено да плати данъка по чл. 38, ал. 10 от ЗДДФЛ, предприятието не е субект на самото данъчно задължение. Това задължение тежи на физическото лице, което е реализирало дохода и именно от него го удържа предприятието и извършва плащането, така както разпорежда чл. 65, ал. 1 от ЗДДФЛ. Следователно, възникването на данъчно задължение по чл. 38, ал. 10 от ЗДДФЛ предполага наличие на реализиран от конкретно физическо лице доход по реда на чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г" от ЗДДФЛ. Както по отношение на физическото лице следва да бъдат посочени индивидуализиращите го белези, така и доходът следва да бъде конкретизиран по начин на реализиране - продажба или замяна, по вид - паричен или непаричен, по размер и време на придобиване. Подобно конкретизиране е налице в декларациите, които данъчно задълженото лице трябва да подава по чл. 55, респ. чл. 73 ЗДДФЛ, поради което същите данни следва да послужат при определяне на данъчната основа за облагане по чл. 38, ал. 10 ЗДДФЛ. Не се спори, че посочените декларации ревизираното лице не е подавало. Правилно е приел съдът, че е налице е и втората хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 4 от ДОПК, тъй като жалбоподателят не е осчетоводил дължимия 10% данък, въпреки, че е посочил такъв в изплащателните сметки. Предвид тези констатации, правилен е изводът на приходните органи, потвърден и от съда, че счетоводството на ревизираното лице не дава възможност да се определи данъчното задължение на всяко физическо лице, което обосновава хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 4 ДОПК и е достатъчно основание за провеждане на ревизията по особения ред. По изложените съображения настоящата инстанция счита, че обжалваното решение не страда от сочените пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. По частната жалба: Частната жалба е неоснователна. Вземайки предвид чл. 161, ал. 1 ДОПК, регламентиращ присъждане на юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция и чл. 226, ал. 3 АПК, съгласно който при новото разглеждане на делото съдът се произнася и по разноските за водене на делото във Върховния административен съд, както и отменителното решение по адм. дело № 9712/2018 г. на ВАС, обосновано административният съд е изменил на основание чл. 248 ГПК вр. с § 2 ДР на ДОПК решението в частта за разноските като е включил и разноските за юрисконсултско възнаграждение пред Върховния административен съд. По изложените съображения настоящата инстанция счита, че обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 21 390 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,